Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (10)

7

На около десетина пресечки от бързо скапващата се нощ на Трез, Кор бършеше острието на косата си с парче велур, меко като агнешко ухо.

От другата страна на уличката Троу говореше тихо по телефона си. Беше зает с това, откакто третият от лесърите, които бяха открили в техния квадрант на града, беше изпратен обратно при Омега.

Кор не беше в настроение за никакви забавяния, дължащи се на телефонни разговори или каквото и да било друго. Останалите копелета от шайката му бяха нейде в града, търсейки членове на една от двете им вражески групи (а защо не и на двете)… и той би предпочел също да е зает с това.

Ала биологичните нужди вземаха превес. Мамка му.

Троу приключи разговора, затвори телефона и го погледна със сериозно лице.

— Съгласна е.

— Колко мило от нейна страна. — Кор пъхна косата в ножницата й и прибра велурения парцал. — Само че мен повече ме вълнува въпросът дали е способна, а не дали е съгласна.

— Способна е.

— И откъде сме сигурни?

Троу се прокашля и извърна очи.

— Миналата нощ отидох при нея и лично се уверих.

Кор се усмихна студено. Значи, това беше обяснението за отсъствието му… и то обяснение, което го изпълни с облекчение. Беше се страхувал, че войникът е…

— И как се представи тя?

— Задоволително.

— Опита ли всичките й прелести?

Благородният воин, който някога беше член на глимерата, ала сега му служеше, се прокашля.

— Аз… ъъъ… да…

— И как бяха? — Когато не последва отговор, Кор направи няколко крачки през мръсния сняг и се приближи до своя заместник-командир. — Как беше тя, Троу? Влажна и готова?

Червенината по съвършено красивото лице на воина се усили.

— Беше приемлива.

— Колко пъти я има?

— Няколко.

— И в различни пози, надявам се? — Когато единственият отговор, който получи, бе сковано кимване, Кор най-сетне се смили над него. — Е, значи, добросъвестно си изпълнил дълга си към своите другари по оръжие. Сигурен съм, че останалите също ще поискат да вкусят както от вената, така и от женствеността й.

В неловката тишина, която се възцари за миг, Кор за нищо на света не би признал, че е притиснал своя подчинен за подробности не защото искаше да го подразни… а защото се радваше, че Троу беше преспал с жената. Искаше дистанция между войника и онова, което се бе случило през есента. Искаше цели години, безчет жени и реки от кръвта на други жени…

— Ала има едно условие — каза Троу.

Кор присви устни. Тъй като въпросната жена все още не го беше видяла, не можеше да става въпрос за повече пари… пък и засега все още не се нуждаеше от кръв. Благодарение на…

— И то е?

— Трябва да стане в нейното жилище. Още утре, веднага щом се спусне нощта.

— Аха! — Кор се усмихна студено. — Значи, става въпрос за клопка.

— Братството не знае кой е направил запитването.

— Ти си уточнил, че става дума за шестима мъже, нали?

— Не съм използвал имената ни.

— Няма значение. — Кор обходи уличката с поглед, а сетивата му бяха изострени в търсене на лесъри или братя. — Аз не подценявам докъде се простира ръката на краля. Ти също не бива да го правиш.

И наистина, амбицията му ги беше изправила срещу достоен враг. Опитът му за покушение на Рот през есента беше неприкритото му обявяване на война и точно както бе очаквал, то имаше напълно предвидими последици — Братството откри бърлогата им, проникна в нея и си тръгна с оръжието, изпратило куршум в гърлото на Слепия крал.

Несъмнено търсеха доказателство.

Въпросът обаче беше — за какво? Все още не знаеше дали кралят е жив, или мъртъв, а доколкото разбираше, същото важеше и за Съвета. Всъщност глимерата дори не беше научила, че е извършено покушение върху краля.

Беше ли оцелял Рот? Или беше умрял и сега Братството беше прекалено заето, опитвайки се да запълни мястото му? Древният закон беше съвсем ясен по отношение на правилата за наследяване… при положение че кралят имаше потомство, каквото той нямаше. Така че би го наследил най-близкият му родственик… стига да имаше такъв.

Кор искаше да знае, ала не разпитваше. Единственото, което можеше да стори, бе да чака, докато не се разчуеше… а дотогава той и войниците му продължаваха да изтребват лесъри, а той — да разширява зоната си на влияние сред глимерата. Поне тези две неща вървяха добре — всяка вечер пронизваха лесъри и ги изпращаха обратно при Омега. А контактът му в Съвета, онзи с меките китки, не особено почитаемият Елан, син на Ларекс, се оказа страшно наивен и податлив на влияние — две страшно полезни качества у един „инструмент“ за еднократна употреба.

Само че Кор започваше да се уморява от този информационен вакуум. И наистина, срещата, която Троу беше уредил с жената вампир, беше необходима, ала пълна с опасности. Жена, готова да продаде вените и тялото си на многобройни вампири, несъмнено беше способна да продаде и информация… и макар Троу да беше запазил имената им в тайна, беше споменал техния брой. Братството най-вероятно вече се бе досетило (напълно правилно), че никой от шайката копелета не е обвързан и че рано или късно, в тази нова земя, те ще се нуждаят от онова, от което бяха имали повече от достатъчно в Древната страна.

Навярно тази жена беше примамка, заложена от краля и личната му охрана.

Е, утре щяха да разберат. Засади се поставяха лесно, а едва ли имаше по-уязвим момент от този, в който един гладен вампир се намира върху гърлото и между краката на една жена. Ала не можеше повече да се отлага. Войниците му бяха готови да се бият, но лицата им бяха изпити, очите — хлътнали, кожата — опъната твърде силно върху скулите им. Човешката кръв, този жалък заместител, не им осигуряваше достатъчно сила, а копелетата му вече твърде дълго се хранеха с нея. В Древната страна имаше достатъчно жени, които да им служат, когато се наложи. Ала откакто бяха дошли в Новия свят, им се налагаше да карат с каквото им попадне.

Ако това беше клопка, той беше готов да се бие с братята. Но разбира се, самият той беше получил точно каквото му трябваше…

Прескъпа Скрайб Върджин, не можеше да мисли за това.

Прокашля се, защото от болката в гърдите му беше трудно да преглътне.

— Кажи на жената, че при спускането на нощта е твърде рано. Вместо това ще я навестим в полунощ. И се погрижи да уредиш хранене от човеци веднага щом падне нощта. Ако Братята са там, така ще можем да се изправим срещу тях сравнително подкрепени.

Троу повдигна вежди, сякаш беше впечатлен от мисленето на Кор.

— Слушам. Ще сторя точно това.

Кор кимна и извърна поглед.

В последвалата тишина събитията от есента се настаниха между тях, смразявайки още повече ледения декемврийски въздух.

Онази свещена Избраница винаги беше с тях.

— Зората бързо приближава — каза Троу със съвършеното си произношение. — Време е да вървим.

Кор погледна на изток. Лекото просветляване, което предшестваше изгрева, все още не се бе появило, ала Троу беше прав. Много скоро смъртоносните лъчи на слънцето щяха да се посипят от небето и нямаше никакво значение колко слаби са сега, когато зимното слънцестоене току-що бе отминало.

— Призови воините от бойното поле — рече Кор. — Срещнете се в базата.

Троу написа съобщение, което Кор не би могъл да прочете. А после прибра телефона и се намръщи.

— Ти няма ли да се прибереш?

— Върви.

Последва дълга пауза. А след това войникът попита тихо:

— Къде ще отидеш?

В този момент Кор си помисли за всеки от своите воини. Зайфър, сексуалният завоевател. Балтазар, крадецът. Сайфън, убиецът. И онзи другият, който нямаше име, но имаше твърде много грехове, за да бъдат преброени. Поради което го наричаха Грях.

А после се замисли за справедливия, лоялен Троу, втория в командването след него.

Произлизащ от добро семейство, в чиито вени течеше безукорна кръв.

Красивият, миловиден Троу.

— Върви — каза му той.

— Ами ти?

— Върви.

Троу се поколеба; нощта, в която Кор едва не бе умрял, се върна в мислите и на двамата. И как би могло да е иначе?

— Както желаеш.

И Троу се дематериализира, оставяйки Кор сам срещу вятъра. Когато се увери, че наистина е сам, Кор също позволи молекулите му да бъдат понесени от студените пориви на вятъра, насочвайки се на север, към една засипана от сняг поляна. Възвърна формата си и спря в основата на невисокия хълм, загледан в красивото дърво, което се издигаше гордо и величествено на върха му.

Мислеше за меката извивка на гърдите на една жена, изящните й ключици, прелестната бледа шия…

Докато вятърът брулеше врата му, той затвори очи и пристъпи напред, притеглен от мястото, където беше срещнал своя пирокант.

Къде беше неговата Избраница?

Беше ли все още жива? Или Братството я бе погубило заради милосърдния, щедър дар, който неумишлено бе направила на врага на своя крал?

Кор знаеше, че щеше да умре без кръвта й. Тежко ранен по време на покушението над живота на Рот, той бе на крачка от смъртта, когато Троу го бе изнесъл от бойното поле и бе повикал Избраницата. А после останалото се бе разиграло именно тук.

Троу беше уредил всичко. И по този начин бе запечатал проклятие в черното сърце на Кор.

Амбициите му все още си бяха същите като преди — възнамеряваше да отнеме трона от Слепия крал и да властва над вампирите. Ала сега имаше една критична слабост, която не му даваше мира.

Тази жена.

Тя бе въвлечена погрешка в конфликта между мъже, размахващи кинжали; невинна жертва, която бе манипулирана и използвана.

И той мъчително се безпокоеше за нея.

Да, в своя живот, изпълнен със зли дела, се разкайваше само за едно. Ако не беше изпратил Троу в ръцете на Братството, пътят на воина му никога нямаше да се пресече с този на Избраницата и той нямаше да пие от кръвта й. И така по-късно нямаше да може да я призове… и Кор никога нямаше да надзърне в онези състрадателни очи.

И да изгуби частица от себе си.

Той беше едно мръсно, уродливо, захвърлено псе, заплашващо реда и защитата, които закриляха живота й. Не беше заслужил нейния дар.

Нито пък Троу… и то не защото беше изгубил някогашното си високо положение в глимерата.

Никой смъртен вампир не я заслужаваше.

Кор спря под дървото и се загледа в мястото, където беше лежал, проснат пред нея… там, където тя бе коленичила, ухапала бе китката си и той бе отворил устни, за да приеме силата, която единствено тя можеше да му даде.

За един миг очите им се бяха срещнали и времето бе спряло… а после тя бавно бе поднесла китката си към устата му.

О, този толкова мимолетен допир.

Първоначално беше убеден, че тя е просто видение, родено от бълнуващия му мозък, ала докато Троу го откарваше обратно в свърталището им, той бе осъзнал, че тя е истинска. Съвсем истинска.

Изминали бяха седмици. А после, една вечер в града, той я бе усетил и бе последвал ехото на кръвта й във вените си, за да я види.

В последвалите минути тя бе научила истината за него; погледнала бе в мрака, право в очите му и страданието й беше видно.

По-късно някой беше проникнал в свърталището му, вероятно благодарение на нейните указания за местонахождението му.

Със силен порив на вятъра, снегът отново започна да вали; снежинките бързо се сгъстяваха, вихреха се около него, влизаха в очите му.

Къде ли беше тя сега?

Какво бяха направили с нея?

Далеч на изток сиянието на изгрева започна да се усилва въпреки плътните облаци и очите му запариха… така че той и за миг не откъсна поглед от оцветяващото се в прасковено небе, предвестник на слънцето, просто за да усети болката.

Никога досега не беше разкъсван от чувствата си по този начин. През целия си живот бе обучаван единствено как да оцелява — първо през годините, прекарани във военния лагер, след това през столетията под командването на Блъдлетър и накрая сега, когато самият той стоеше начело на шайката копелета.

Ала ето че Избраницата го беше пронизала, оставяйки в него да зее огромна пукнатина. Така, както му бе върнала живота, тя бе отнела част от него и той не знаеше какво да прави. Може би просто трябваше да остане тук, за да бъде изгорен от лъчите на слънцето.

Какво я беше сполетяло?

Той трябваше да научи.

Това бе също толкова важно за него, колкото и битката за трона.