Аманда Куик
Реката знае (5)

Четвърта глава

Беше очаквала Антъни с непоносимо напрежение, но го осъзна чак когато вратичката на каретата рязко се отвори. Той скочи в затъмненото купе и тя едва не извика от изненада.

— Нямах намерение да ви плаша, госпожо Брайс.

Отвори прозорчето към капрата.

— Ардън Скуеър, Нед.

— Готово, господине.

Каретата затрополи. Антъни се отпусна на мястото срещу нея.

Луиза разбра веднага, че се е случило нещо. Гореща, кипяща енергия се излъчваше от него. Имаше чувството, че седи в купето с пантера, току-що надушила плячка.

— Защо се забавихте? — попита доста по-остро, отколкото възнамеряваше. — Притесних се. Много време ви нямаше.

— Най-много двайсет минути. Стоях главно в градината, докато улуча подходящ момент, за да вляза в къщата.

— Времето не минава бързо, когато човек чака в затворена тъмна карета. — Впери поглед в него, като се мъчеше да види лицето му. — Добре ли сте? Проблем ли има?

— Благодаря за загрижеността. Добре съм, благодаря. Единственият проблем, макар и досаден, се оказа незначителен.

— Струвате ми се в прекалено повишено настроение за човек, който току-що е рискувал да увисне на бесилото. Работата ли ви повдига духа, господине?

Той се позамисли и сви рамене.

— Този вид занимания като че ли ме ободряват. Ами вие, мадам? Като се вмъквате дебнешком в чужди спални, възбуждате ли се? — попита той.

— Не, разбира се — отвърна сопнато тя. — И не е необходимо да намеквате, че имам навик да върша подобни неща.

— Ах, да. Обхождате набързо чуждите спални, за да задоволите внезапен каприз, така ли? Кога за пръв път нахлухте в чужда спалня?

Полазиха я тръпки и тя застана нащрек.

„Достатъчно казах — помисли си. — Независимо от помощта му факт е, че не познавам този мъж. Не мога да рискувам и да му разкрия тайните си.“

— Няма значение. Кажете ми, успяхте ли да отворите сейфа?

— Естествено. — Той увеличи светлината на една от лампите, бръкна под издутото си палто и извади куп документи. — Тези бяха в касата.

Тя го зяпна изумена.

— Нима взехте всичките му документи?

— Да. Нямаше време да ги преглеждам, за да намеря само този, който ви интересува, затова взех цялата купчина.

— И таз хубава! — Какво беше очаквала? Та той беше крадец. — Аз, хм, исках само да разбера дали има в сейфа някакви документи, които да доказват връзката му с публичния дом. Всъщност не възнамерявах… — Замлъкна изведнъж. — Няма значение.

— Ето. — Подаде й документите. — Вижте дали ще намерите, каквото търсите.

Тя ги взе възбудено и ги поднесе под светлината.

— Изглежда, всичките са свързани с търговски дейности — каза тя, прехвърляйки документите. — Повечето се отнасят за неговите нови инвестиции. Не виждам нищо… — Замълча, щом видя познат адрес. — Пулсът й се ускори. — Ах, ето. Тук се споменава собственост на Уинслоу Лейн № 22.

Прочете бързо съдържанието и вдигна поглед.

— Намерили сте точно документа, който търся, господине. Според него Хейстингс съвсем наскоро е вложил голяма сума в публичния дом „Феникс“.

— Както винаги съм казвал, няма нищо по-добро от доволен клиент. — От различни джобове извади няколко малки, подвързани с кожа тетрадки. — Мога ли да се надявам на повторна поръчка?

Тя пренебрегна закачката и загледа тетрадките.

— Какво има тук?

— Не съм сигурен. Взех ги, защото повечето от тях, струва ми се, не са на Хейстингс или на съпругата му.

Подаде й една и сам отвори друга.

— Това е дневник — каза Луиза. Замълча, като видя името, изписано на една от страниците. — Боже мой, имате право. Не принадлежи на Хейстингс. Дневникът е на госпожица Сара Бриндъл. Ще се омъжи в края на месеца за лорд Молнби. Как се е озовал дневникът в сейфа на Хейстингс?

— Много уместен въпрос. А този принадлежи на млада дама, която се казва Джулия Монтроуз.

— Запознах се с нея. Сгоди се наскоро за Ричард Плъмстид. По всеобщо мнение грандиозен годеж. Плъмстид ще наследи титлата на баща си. — Тя сви вежди. — Странно. Защо тези дневници са у Хейстингс?

— Досещам се за една много съществена причина.

Тя пое бързо дъх.

— Според вас той изнудва ли тези хора?

— Съмнявам се, че младите Джулия и Сара имат достатъчно приходи, за да плащат. По всяка вероятност получават на три месеца някаква издръжка. Ако Хейстингс изнудва някого за пари, това е друг от семейството. При Джулия сигурно е нейната прабаба — лейди Пенфийлд. Тя все още контролира богатството на това семейство. — Антъни позамълча. — Доста възрастна е и не е особено здрава.

— Лейди Аштън каза нещо в смисъл че престарялата леля на Сара Бриндъл управлява наследството на Сара.

Той отвори последната тетрадка.

— В тази подозирам, че са вписвани сумите, взети от изнудваните лица.

— Да върнем веднага дневниците на техните собственици — каза Луиза.

— Съгласен съм. Но трябва да бъдем предпазливи.

— Да, разбира се. Не бива да се издаваме. — След кратка пауза попита: — Ами търговските документи?

— Аз ще ги задържа — отвърна Антъни хладно.

— Но те са на Хейстингс. Дневниците, с които изнудва, са различен случай, но документите трябва да върнем в сейфа.

Той я погледна, в очите му нямаше капчица милост.

— Негодникът е не само изнудвач, той също така е хладнокръвен убиец. Не съм длъжен да му връщам каквото и да е.

Тя почувства, че душата й се вледенява.

— За втори път споменавате, че е убиец. Имате ли доказателства?

— До тази вечер нямах.

Извади черна кадифена торбичка и изтърси съдържанието й. Тя гледаше каскадата от злато и блестящи скъпоценни камъни да се разпиляват върху дланта му.

— Божичко! — промълви. — Сигурно струват цяло състояние.

— Да. И доказват, че Хейстингс е убиец.

— Не разбирам. От сейфа ли взехте колието?

— Да.

Тя се загледа смаяна в проблясващата купчинка.

— Наистина сте крадец на бижута.

— Това колие принадлежеше на жена на име Фиона Ризби.

Вдигна сепнато поглед към мрачното му лице.

— Вашата годеница ли? Жената, която се хвърли от моста!

— Никога не повярвах напълно, че Фиона е способна на самоубийство. Колието й беше в сейфа на Хейстингс и това доказва, че съм бил прав. Той я е убил.

— Сигурен ли сте, че това е нейното колие?

Антъни прибра колието в торбичката.

— Да. То е много характерно. Наследствено бижу, Фиона го носеше вечерта, когато умря.

— Какво ще правите? След като го взехте от сейфа на Хейстингс, вече не може да ви послужи като доказателство, понеже няма да бъде у него. — Замълча тактично. — Колебая се дали да ви обърна внимание, господине, но ако полицаите открият колието у вас, вероятно ще ви заподозрат.

— Не можех да го оставя в сейфа, там никога нямаше да го намерят. Хейстингс няма да разреши да претърсят къщата му.

— Разбирам какво имате предвид. Все пак какво ще правите с това колие?

— Още не зная, но до срещата ми с вас утре ще измисля план.

— Възнамерявате ли да ме посетите утре на Ардън Скуеър? — попита тя с внезапна предпазливост.

— Естествено. — Усмивката му беше опасно загадъчна. — Още не съм получил хонорар за моята работа през тази нощ.