Аманда Куик
Реката знае (48)

Четирийсет и седма глава

Далечни, неясни и тревожни викове я накараха да скочи на крака. Отиде до вратата и се хвана за железните пречки. По каменното стълбище отекнаха тежки стъпки.

Куинби, облечен с вечното си палто, се показа от тъмната стълбищна шахта. На трепкащата светлина на фенера видя колко мрачно и решително е лицето му.

Носеше старинна желязна халка с ключове в едната си ръка, а в другата — револвер.

— Какъв е този шум? — попита тя. — Какво става?

— Някъде на горния етаж е избухнал пожар. Не можем да рискуваме пожарникарите да открият трупа ти тук. Ще питат и разпитват. Тръгваш с мен. Ще се хвърлиш в реката веднага, без никакво отлагане.

Пъхна ключа в ключалката и го превъртя. Прастарата врата се отвори със скърцане и стържене.

Луиза имаше предчувствие. Пожар означаваше безредие и смут. Може би ще й се удаде възможността да привлече внимание или дори да избяга.

Куинби влезе в килията и прибра револвера в джоба си. Хвана Луиза за ръката.

— Побързай — заповяда той, като я дърпаше. — Няма време.

— Нали не очакваш, че ще тичам с тази рокля? — подметна тя. — Почти е невъзможно. Всеки знае, че ако принуждаваш жена да ходи бързо, краката й ще се оплетат в полите.

— Ако паднеш, ще те влача — заяви той. — Твоя работа. И да не си посмяла да пищиш. Никой няма да те чуе.

Оставаше й да тръгне с него и да се надява на подходящ момент. Наведе се, хвана с две ръце полата си и я вдигна до коленете.

Куинби я стискаше болезнено за ръката. Повлече я навън. Отчая се, когато се досети, че той възнамерява да я изведе през вратата на другото помещение, а не по стълбището. Усети интуитивно, че това не е на добре.

Куинби я домъкна до вратата и пъхна един от железните ключове в старата ключалка. Вратата се отвори бавно и се разкри каменен тунел. Луиза чу някакво шумолене. „Плъхове“ — помисли си. Откъм тъмнината се понесе смрад, от която й се повдигна.

— Положително не възнамеряваш да влезеш там без фенер — каза тя.

Куинби се спря разколебан. Изпсува неприлично и захвърли тежката халка с ключовете на земята. Без да изпуска Луиза, се върна до средата на помещението, за да вземе фенера. Тъкмо посягаше към него, когато откъм стълбището прокънтя гласът на Антъни:

— Пусни я, Куинби!

Мъжът реагира моментално. Едновременно обгърна с едната си ръка Луиза през шията и се извърна към Антъни.

Гърбът на Луиза прилепна здраво към гърдите на Куинби. Използва я като щит. Тя видя, че е извадил револвера. Дулото му не беше насочено към Антъни, а към нейното слепоочие.

Погледна Антъни. Беше застанал на входа към стълбището. Носеше тежки ботуши и груби дрехи. И той държеше пистолет.

— Не се приближавай — изсъска Куинби, — или ще пусна куршум в главата й. Кълна се, ще я гръмна.

— Пусни я, Куинби, и аз ще те пусна да си отидеш през този тунел — каза спокойно Антъни.

— Тя идва с мене — отвърна Куинби. — Свали пистолета веднага, или тя е мъртва.

— Тя не ти трябва — продължи Антъни, пристъпвайки към масата. — В каквото и да си се замесил, то вече свърши. Свободен си.

— Спри на място. — Гласът на Куинби трепереше от гняв. — Или ще пръсна мозъка й върху стената.

— Добре.

Антъни застана до масата.

— Пусни пистолета на земята и го ритни — заповяда престъпникът.

— Тя само ще те бави — каза Антъни кротко, — а ти трябва да спасяваш живота си, защото Клемънт Корвъс знае, че напоследък служиш на двама господари. Никак не е доволен.

— Да те вземат мътните, Столбридж. — Лицето му потъмня от ярост. — Аз сам съм си господар.

— Жалко за теб, защото според Корвъс не е съвсем така, освен това подозирам, че за мадам Феникс също не е така. И за двамата си само слуга, Куинби. Нищо повече.

— На никого не съм проклет слуга — извика ядосано Куинби. — Баща ми е джентълмен, нещастник такъв. Може да съм роден в мизерия, но по потекло Клемънт Корвъс не може да се сравнява с мен и всяка моя капка кръв е така благородна, колкото твоята. Само защото баща ми не е намерил удобен случай да се ожени за майка ми, не се променя нищо.

— Откога си любовник на мадам Феникс?

— Достатъчно дълго — отговори тържествуващо Куинби. — Тя ще се омъжи за мен.

— За какъв дявол ти е да се жениш за съдържателна на бардак? — попита Антъни.

— Мадам Феникс е Виктория Хейстингс — обади се Луиза.

Той вдигна вежди.

— Сега разбирам.

Куинби се усмихна студено.

— Ще се оженя, Столбридж. Зная, че никога няма да бъда приет във висшето общество, но моите деца и внуци ще бъдат приети.

— Не бих разчитала на Виктория Хейстингс, че ще спази обещанието си, ако бях на твое място — предупреди го Луиза, — освен това положително не ми прави впечатление на майчински тип.

Куинби се захили самодоволно.

— Тя ме обича. Нуждае се от мен. Ще се омъжи за мен.

— Нали не вярваш всъщност? — попита Антъни. — Защото ако вярваш, си глупак.

— Казват, че на един джентълмен се пуска кръв точно толкова лесно, колкото и на едно копеле. — Той насочи револвера си към Антъни. — Да видим вярно ли е?

Луиза чу застрашителното прещракване. Куинби бе запънал револвера. Беше осъзнал, че Антъни никога няма да стреля, докато тя е насреща му.

Ужаси се. Всичко стана много бързо. Направи единственото, което й хрумна. Наклони се назад.

Куинби беше съсредоточил цялото си внимание върху Антъни. Внезапното отместване на тежестта го свари неподготвен. По рефлекс стисна Луиза през гърлото още по-силно и тя се задави. Същевременно пристъпи бързо, за да запази равновесие, нагласи ръката си по-сигурно, но тежестта на Луиза го накара да се препъне и той падна, повличайки я със себе си. Удари си рамото в каменния под и я заболя много силно.

Револверът изгърмя и я оглуши. Чу глухо иззвъняването на куршума в камъка.

Антъни реагира бързо. Ритна револвера на Куинби от ръката му и оръжието се плъзна през помещението.

Куинби изсумтя и пусна Луиза, за да се вкопчи в глезена на Антъни. Дръпна го яростно. Антъни полетя към земята и се просна върху него.

Луиза се претърколи встрани. Чу ужасяващо, глухо удряне на юмруци в плът.

Изправи се и направи крачка към най-близкия пистолет.

В стълбищната шахта проехтяха отново стъпки. Стана й ясно, че едва ли ще стигне навреме до пистолета. Дори да го вземеше, изобщо не знаеше как да стреля.

Промени намерението си, грабна желязната халка с ключовете, които Куинби изпусна на пода и се втурна към стълбищната шахта. Притисна се към стената.

Показаха се черна пола и токчетата на елегантни черни обувки от шевро. Виктория застана на най-долното стъпало и погледна двамата мъже, вкопчени в смъртоносна борба. В ръцете й с черни ръкавици проблесна малък пистолет.

Веднага разбра какво се е случило и точно толкова бързо престана да обръща внимание на двамата мъже. Обърна се към открехната врата на килията.

— Излез, госпожо Брайс. Къщата гори. Трябва веднага да се махнем оттук. — Вдигна пистолета и го насочи към входа на килията. — Не ме ли чу? Излез веднага! Нали не искаш да се опечеш тук долу.

Когато Луиза не се обади, тя тръгна към килията.

Луиза се втурна подире й отчаяно, размахвайки тежката халка с всички сили.

В последния миг Виктория усети движение зад себе си, но не успя да се обърне. Халката я удари в дясното слепоочие. Тя падна, крещейки от болка. Бликна кръв и потече по страната й.

Вдигна пистолета, за да се прицели в Луиза с обезумели от ярост очи.

И понеже нищо друго не й хрумна, Луиза я удари повторно. Виктория се просна на каменния под. Този път не помръдна.

„Също като лорд Гавин.“

Луиза се извърна светкавично. Двамата мъже още се биеха ожесточено. Куинби извади нож. Изтича към тях, но Антъни, очевидно усетил опасността, се отскубна и се претърколи встрани от Куинби.

Куинби се изправи, готов да атакува Антъни с ножа. Антъни успя да сграбчи единия пистолет, прицели се и стреля. Куинби отскочи назад и се удари с все сила в стената. Ножът падна на пода.

— Копеле! — Той впи поглед в Антъни с дива омраза. — Ти съсипа всичко. Всичко.

Хвана простреляното си рамо и препъвайки се, изчезна в мрака на тунела.

Стана много тихо. Луиза се приближи до Антъни.

— Как си? — попита я той. Очите му още светеха гневно.

— Добре съм — прошепна тя. — А ти?

— И аз съм добре.

Изправи се и погледна Виктория. Луиза проследи погледа му. Кръвта сплъстяваше русата й коса и се събираше на локвичка върху камъка. Образът на лорд Гавин, окървавен и мъртъв, отново изплува пред очите й и й се повдигна. Задъха се, едва си поемаше дъх.

— Мъртва ли е? — успя да промълви.

— Не зная.

Антъни прекоси стаята и приклекна до Виктория.

— Жива е — установи. — Не си я убила.

Стомахът на Луиза се успокои като по чудо. Задиша дълбоко.

— Ами Куинби?

— Вече е проблем на Клемънт Корвъс.

Антъни скъса ивица плат от фустата на Виктория и завърза китките й. След това завърза и глезените й.

Още веднъж проехтяха стъпки в стълбищната шахта. Луиза трепна и се извърна към входа. Антъни насочи пистолета.

Появи се Маркъс Столбридж. Усмихна се широко, като я видя.

— Ах, виждам, че си я намерил. В такъв случай да тръгваме. Полицаите и пожарникарите всеки момент ще дойдат. Ще бъде най-добре никой да не забележи, че нашата госпожа Брайс излиза от публичен дом. — Намигна на Луиза. — Не че няма да се справим с подобно затруднение, ако се появи.

— Пелерината ми — каза тя. — В килията е.

Антъни отиде там. Като излезе, носеше пелерината й. Сложи я на раменете й и я загърна. После сложи качулката, така че лицето й изобщо не се виждаше.

— Хайде, любима — каза нежно. — Крайно време е да се махнем оттук. Струва ми се, че силните преживявания бяха достатъчни дори за неустрашима журналистка като теб.

„Любима ли? Просто шаблонен израз“ — помисли си тя, докато бързаше по стълбите след Маркъс. Нямаше време да се порадва на думата.

Когато излязоха в празния коридор, видя странен гъст бял дим без мирис, който се кълбеше мистериозно във въздуха.

— Не забелязвам пламъци — отбеляза тя.

— Защото няма — подсмихна се Маркъс. — Управителите на театър „Олимпия“ не искат истински огън и дим, нали разбираш, тъй че ми се наложи да измисля нещо различно.

— Не ми стана ясно.

— Ще ти обясня по-късно.

— Отведи я до каретата — помоли Антъни. — Искам да огледам частния апартамент на мадам Феникс, преди да дойдат полицаите.

Забави се, колкото да целуне пламенно Луиза по устните. И преди да успее да го попита, той изчезна по стълбите.

— Хайде, скъпа — подкани я Маркъс.

Отведе я през входа за доставки в нощта, изпълнена от смут и викове. Никой не им обърна внимание.

След няколко минути Маркъс я съпроводи до съседната улица. Там ги чакаше затворена карета. Вратата се отвори рязко. Жена, загърната с пелерина, се наведе навън.

— Бързо — каза Кларис възбудена. — Трябва веднага да ви измъкнем оттук. Не искаме да рискуваме някой журналист да ви зърне. Знаете как се настървяват кореспондентите, когато става въпрос за скандал във висшето общество.

Съвсем слисана, Луиза се качи в купето. Седна и едва тогава видя, че Кларис не е сама. Джорджиана Столбридж седеше срещу нея. Тя също беше загърната от глава до пети с пелерина.

— Слава богу, добре сте — каза Джорджиана. — Много се разтревожихме за вас. Пострадахте ли, скъпа?

— Не — едва успя да изрече. — Добре съм. Наистина.

— Радвам се — каза Джорджиана. Обърна се към Маркъс, който се качваше в купето: — Къде е Антъни?

— Остана да огледа, преди да пристигне полицията — отговори той. — Ще се срещнем вкъщи.

Каретата потегли.

Луиза изгледа един по един Кларис, Джорджиана и Маркъс. В неосветеното купе беше трудно да види какво изразяват лицата им.

— Не разбирам — каза на Джорджиана. — Защо сте тук с Кларис? Зная, че Антъни сигурно се чувства длъжен да ме спаси, и много мило от страна на господин Столбридж, че му е помогнал, но наистина не е било необходимо да се подлагате на опасността някой да ви забележи в близост до публичен дом като „Феникс“.

Джорджиана се пресегна и я потупа по ръката.

— С Кларис отказахме да си седим у дома, когато бъдещата съпруга на Антъни е в беда. В нашето семейство сме задружни.

„Бъдещата съпруга на Антъни.“ Ужасена, Луиза я загледа втренчено.

— Страхувам се, че има сериозно недоразумение.

— Нищо подобно — каза Кларис, безжалостно доволна. — Сега отиваме право вкъщи и ще се отпуснем с по чаша бренди, докато чакаме Антъни.