Аманда Куик
Реката знае (47)

Четирийсет и шеста глава

Маркъс сложи ръце на кръста си и се загледа към осветените прозорци на най-горния етаж на дома „Феникс“.

— Сигурен ли си, че тя е тук? — попита той.

— Не — отвърна Антъни, — но ми се струва най-вероятно. Всъщност не зная къде на друго място да я търся.

Бяха застанали в уличката зад публичния дом. Двамата с баща си се облякоха с работнически дрехи, купени набързо от магазин на Оксфорд Стрийт. Криеха лицата си под ниско нахлупени шапки. Зад тях ги чакаше запретната двуколка. Нощта обвиваше с воал цялата сцена на действие.

Знаеше отлично, че планът му беше отчаян, но нищо друго не му хрумна, пък и предчувстваше интуитивно, че времето изтича. Не допускаше мисълта, че Луиза е вече мъртва; щеше да загуби разсъдъка си.

— Едва ли държат затворник на партерния етаж — каза той. — Твърде очебийно е. Роберта Удс ми каза, че публичният дом е построен върху основите на древен манастир и че има старо подземие. Щом настане суматохата, ще започна оттам.

— А аз — от най-горния етаж — каза Маркъс.

— Среща в кухнята.

Баща му го погледна.

— Какво ще правим, ако не я намерим?

— Няма да изляза оттук с празни ръце — каза Антъни с равен глас. — В краен случай ще отвлека мадам Феникс или Куинби. Подозирам, че и двамата могат да ми кажат истината.

Маркъс вдигна вежда.

— При условие че той или тя проговорят пред теб.

Алтъни сви в юмрук лявата си ръка.

— Един от тях ще проговори.

Маркъс го изгледа, после въздъхна шумно и дълбоко.

— Готов съм да изпълня моята задача, щом дадеш знак.

— Тогава започваме — каза Антъни.

Маркъс отиде до двуколката и бръкна под насмоления брезент. Извади кошница с четири бутилки от най-скъпото бренди. Без да каже нищо повече, се запъти към входа за доставки на публичния дом.

Антъни видя как вратата се отвори. Показа се една измъчена жена.

— Нося брендито, дето мадам Феникс поръча за специалните си гости тази вечер — съобщи баща му, наподобявайки превъзходно работническия говор.

Жената се смръщи.

— Никой не ми е казвал нищо за доставка на бренди.

Той сви рамене.

— Като не щете брендито, не ми влиза в работата. Моят шеф рече, че сметката за тез бутилки е платена в края на месеца. Може даже да не е забелязала, че не е получила пиячката, която вече е платила.

Жената се поколеба, после отвори широко вратата.

— Добре, отнеси брендито в стаята, където се приемат продуктите. Бет сигурно знае какво да прави с него.

Маркъс влезе.

Антъни погледна часовника си. Не му се наложи да чака дълго, преди да види първия димен сигнал — струя пушек, която се извиваше от един полуотворен прозорец на последния етаж. Понесоха се почти веднага писъци и тревожни викове.

— Пожар! — крещеше някой вътре в къщата.

Макар че димът трудно се виждаше в тъмното, Антъни знаеше, че скоро ще изпълни коридорите и ще всее паника.

След малко от кухненската врата започнаха да се изскачат в уличката хора. Готвачи и помощник-готвачи с престилки бяха първите, последвани от камериерки с оскъдни униформи. Те се суетяха насам-натам, говореха шумно и се взираха към най-горния етаж, от чиито прозорци излизаше дим на талази.

— Някой трябва да извика пожарникарите — извика готвачът.

— На мадам Феникс няма да й бъде приятно да се смущават гостите — каза разтревожено напета и закръглена камериерка. — В момента има двама много важни джентълмени.

— Съмнявам се, че би искала къщата да изгори — сопна се друг.

— Сигурна съм, че ще излезе скоро — продължи камериерката. — Нека сама да реши.

И от друг един прозорец заизлиза дим. Понесоха се още повече писъци.

Антъни тръгна към входа за доставчиците. Никой не го погледна, нито го попита, когато влезе.

Роберта Удс му бе начертала груб план на сградата според описанието на жена, позната само с работното име Дейзи. Проучи плана по-рано, опитвайки се да мисли като похитител.

Най-вероятното място, където биха скрили пленник, беше старинното подземие. Според младата жена, наскоро напуснала работата си в публичния дом, мадам Феникс забранила на прислугата да слиза там, освен по изрично нареждане.

Тръгна по коридора, оглеждайки се за врата, която води към подземието. Мъж на средна възраст с познато лице, зачервен и разтревожен, изтича край него. Разкопчаната му риза и развързаната вратовръзка се развяваха. Антъни наведе глава и погледна косо към стената, но нямаше защо да се тревожи, че граф Пембри ще го познае. Той мислеше само как да избяга.

От онова, което бе чувал за страховитата лейди Пембри, това му се стори мъдро. На матроната щеше да й стане изключително неприятно, ако името на съпруга й се споменеше във вестниците по повод на пожар в известен публичен дом.

Още двама мъже и три жени с почти прозрачни рокли префучаха покрай Антъни. Никой от тях не му обърна внимание.

Намери вратата към подземието точно там, където Дейзи беше посочила. Беше заключена, както го предупреди. Извади набора с шперцове и се залови за работа.