Аманда Куик
Реката знае (46)

Четирийсет и пета глава

Луиза се отдръпна встрани от светлината, идваща през отвора на вратата, и застана в най-тъмното място в килията. „И аз мога да бъда тайнствена“ — помисли си тя.

— Допускам, че с някаква цел ме доведе тук — каза.

Виктория се приближи и надникна през решетките.

— Страхувам се, че ще станем свидетели на още едно злощастно самоубийство в Темза. Този път жертвата ще бъде непривлекателната и изключително далечна роднина от провинцията на лейди Аштън. Много тъжно.

— Направи много голяма грешка, като ме отвлече — обади се Луиза. — На господин Столбридж никак няма да му се хареса.

— Докато господин Столбридж се усети, ще бъде късно да направи каквото и да било. Във всеки случай, съмнявам се, че ще си създаде прекалено много главоболия заради твоята смърт, дори да подозира истината.

— Много си сигурна.

Усмивката на Виктория беше изключително арогантна и самоуверена.

— Сигурна съм, защото, за разлика от теб, аз го разбирам. Щом веднъж разбереш някой мъж, щом разбереш какво иска най-много, твой е — ще го контролираш.

— Как можеш да твърдиш, че разбираш господин Столбридж? Според него сте се срещали случайно по приеми.

Виктория се вкопчи в желязната решетка на вратата.

— Казах, че знам какво иска той. Завладян е изцяло от желанието да получи възмездие за своята любима Фиона. От самото начало подозира, че не се е самоубила, нали ти е ясно?

— Нима не е прав?

Другата жена се усмихна студено.

— Прав е. И в най-скоро време ще му дам онова, което иска най-много. Убиеца на Фиона. Бъди сигурна, че Столбридж се интересува от теб, доколкото си му полезна в преследването на целта. Когато получи отговорите на своите въпроси и ти бъдеш мъртва, няма да представляваш нищо за него.

— Хейстингс е убил Фиона, нали?

— С моя помощ. — Виктория сви рамо с елегантен жест. — Нямахме избор. Беше се натъкнала най-случайно на нас в градината онази нощ на бала. Нямам представа защо беше излязла. Може би да подиша свеж въздух. Както и да е, беше чула спора ни с Хейстингс. Карахме се за някаква подробност в схемата за изнудване, която аз измислих. Схемата беше идеална, но Елуин искаше да разширим дейността.

— Твоя ли беше идеята за изнудване на възрастните дами?

— Естествено. Всички проекти, от които той печелеше толкова много, бяха измислени от мен. — Лицето й се сгърчи от яд. — Но глупакът сам си повярва, че търговските спекулации са плод на неговия блестящ ум. Моята грешка беше, че го оставих да се заблуждава. В действителност дойде до заключението, че повече не съм му необходима.

— С Фиона какво направи?

— Долових леко прошумоляване от другата страна на живия плет и веднага разбрах, че някой ни е подслушал и е чул достатъчно да ни унищожи. Не можехме да си позволим да я оставим жива. Заобиколих храстите и се заговорих любезно с нея, все едно нищо не се е случило. Хейстингс се приближи зад гърба й и я удари по главата с бастуна си.

— Господи! — прошепна Луиза.

— Като изпадна в безсъзнание, я завлякохме извън парка завързана и със запушена уста и я оставихме на улицата. Беше рисковано, но друго в момента не измислихме. Върнахме се в балната зала, повикахме карета и си тръгнахме, сякаш нищо не се бе случило.

— След това ли я взехте, за да я хвърлите в реката?

— Елуин се зае с тази работа. Взе една от моите пелерини и се върна на уличката, където бяхме оставили госпожица Ризби. Не беше мъртва, а само в безсъзнание. Той я уви в пелерината.

— Как я отнесе до реката?

— Сигурно си забелязала, че Хейстингс е грамаден мъж. Госпожица Ризби беше дребна. Елуин просто я метна на рамо и я понесе, все едно беше чувал с въглища. Когато стигнал до друга улица, спрял една карета.

— Как е обяснил на кочияша защо носи жена в безсъзнание.

Виктория се подсмихна.

— Съвсем просто. Обяснил, че жената е проститутка, с която се е забавлявал, но се напила до смърт с джин.

Луиза сви рамене.

— Но Хейстингс е допуснал грешка. Изкушил се от колието на Фиона, което носела онази вечер. Взел го е, преди да я хвърли в реката.

Виктория се разсмя.

— За това не е виновен Елуин. Аз го откачих от врата на госпожица Ризби, когато я оставихме в задната уличка. Човек ще се примири трудно толкова ценно бижу да отиде в реката. Имах намерение с камъните да направя ново колие в модерен стил, разбира се.

— Разбрах защо сте убили Фиона Ризби, но защо организира да изчезнеш, след което да се върнеш като съдържателка на публичен дом? Паднала си доста ниско в обществено положение, нали?

За по-кратко време, отколкото пепелянката напада, красивите черти на Виктория се преобразиха в гневна маска.

— Да не си полудяла? — изграчи. — Да не би да си въобразяваш, че съм го искала? Аз го обичах. Чу ли? Елуин беше единственият мъж на земята, на когото вярвах. Мислех, че сме предопределени един за друг. Научих го на всичко, което знае за парите и за алчността, която поглъща повечето хора. На всичко.

Луиза се усети, че е затаила дъх. Виктория беше застанала на ръба на някаква своя душевна бездна.

— Какво се случи? — попита тихо.

— Негодникът реши, че повече не се нуждае от мен. Според мен убийството на Фиона му даде усещане за мощ. След като веднъж уби, му беше лесно да го направи отново. Няколко дни по-късно се поддаде на импулса за убийство и реши да ме убие. Бях заспала. Използва хлороформ. Събудих се, но само колкото да помръдна безсилно. Притискаше ме, докато не изгубих съзнание.

— Но си жива.

— Имах късмет през онази нощ и щастлива съдба. Бях дошла на себе си едва-едва, когато ме хвърли в реката. Зная да плувам и бях с нощница, не с рокля и корсет. Извади ме от водата някакъв умопобъркан, който живееше в коптор на брега.

— Какво направи?

Устните на Виктория изтъняха, погледът й се ожесточи.

— Оцелях. Това е нещо, в което много ме бива, госпожо Брайс.

— Да, уверих се сама.

— Умопобърканият вярваше, че съм същество не от този свят, изпратено при него. Погрижи се много добре за мен. Когато се възстанових, започнах да осъществявам плановете си.

— Защо просто не се предадете и не дадете показания пред властите за всичко случило се?

Виктория се изсмя презрително.

— Положително не си чак толкова наивна, госпожо Брайс. Нямам доказателства, че Елуин се опита да ме убие. Знаете отлично, че властите много бързо ще постановят, че всяка жена, независимо дали е съпруга или не, обвиняваща джентълмен с произхода на Хейстингс, страда от истерия.

Спомените за безпощадните заплахи на лорд Гавин, преди да предприеме окончателното нападение, разтрепериха Луиза. Знаеше, че ако тогава бе отишла в полицията, веднага щяха да я обявят за истеричка.

— Да — потвърди тя. — Зная.

— В най-добрия случай ще се озова в лудница. Другата възможност, по-вероятната, е Елуин да предприеме още един опит и да ме убие.

— Затова се укри.

— И обмислих моето отмъщение.

— Изненадана съм, че просто не си убила Хейстингс.

— Много пъти си го мислих, но щеше да бъде много лесно. Копнеех да се пече на бавен огън. Копнеех да гледам как бавно и неизбежно потъва надолу разорен и съсипан.

— Ти ли уби бившата съдържателка на „Феникс“.

Изкривеното лице на Виктория стана отново равнодушно красиво както обикновено.

— Не беше трудно да се отърва от нея и да придобия публичния дом.

— Откъде дама от най-изисканите кръгове на висшето общество се е научила да управлява публичен дом?

Виктория се държеше невъзмутимо, но явно й беше забавно.

— Госпожо Брайс, не се ли досещате? Познавам този вид търговия, защото съм израснала с нея.

Луиза я зяпна.

— Проститутка ли си била?

— Вторият ми баща ме продаде на един публичен дом, когато бях на дванайсет. Изучих занаята много добре. Срещнах Елуин Хейстингс, когато бях на двайсет и две. Беше клиент. Убедих го, че ще го направя много богат, и след осем месеца бяхме женени. Спазих обещанието си, но мръсникът — не.

— От няколко дни ме следите и шпионирате — отбеляза Луиза.

— До мен стигнаха слухове, че някой разпитва за дома „Феникс“ жените, които отиват в заведението на госпожа Удс на Суантън Лейн. Реших, че няма да е зле да поразпитам. Представи си моята изненада, когато открих, че си кореспондентка на „Срочен репортер“.

— Невероятна си, Виктория. — Вдигна очи към засводения таван. — Къде се намирам? В твоя нов публичен дом ли?

— Да. Добре дошла във „Феникс“. Уверявам те, че печалбите скочиха драматично, откакто управлявам дома.

— Не ми се вярва, че си се върнала доброволно в този свят.

Виктория ахна подигравателно.

— Вярвам, че имаш по-практични възгледи, госпожо Брайс. Фактическото положение е, че се нуждаех от пари за моето отмъщение. Ако случайно е убягнало на твоето внимание, практически е невъзможно за жена без семейни връзки или богат съпруг да натрупа състояние в така наречения модерен век.

— Трудно ли е да подмамиш Хейстингс тук?

— Никак даже. — Тя се усмихна отново. — Преди всичко познавам вкусовете му по-добре от всеки друг. Вече ти казах, че щом веднъж разбереш един мъж, ще го държиш в ръцете си.

— Предполагам, че ще го убиеш.

— Да. Всъщност тази вечер. В плановете ми не влизаше да бъде толкова скоро. Исках Хейстингс да страда първо заради финансови проблеми. С месеци съм обмисляла плановете си. Той ще загуби всичко. Инвеститорската схема, с която толкова се гордее, е обречена. Той ще загуби всичко. После ще се самоубие естествено. След това ще се появя отново в ролята на скърбяща вдовица. С печалбата от „Феникс“ ще мога да заема полагащото ми се място в обществото.

— Ти ли измисли схемата?

— Разбира се. Използвах Грентли за подробностите, както и да убеждава Хейстингс.

— Когато Грентли повече не ти е бил необходим, си го убила.

Виктория сви рамене.

— Така беше най-разумно.

— Ами Тарлоу? Него защо уби?

— Разкри коя съм тук, в публичния дом. Оказа се, че едно от момичетата го е обслужвало частно. Заподозрял нещо от случаен разговор с нея и се вмъкнал в дома като клиент. Прокраднал се по стълбите и ме издебнал в огледалото без воал. Веднага ме познал.

— Какво направи?

— Опита се да ме изнудва глупакът. Заплаши, че ще каже на Елуин, че съм жива.

— И ти отиде у тях, причака го една нощ и го застреля.

— Тарлоу беше изключително красив, но боя се, не беше особено умен.

— Как ще убиеш Елуин Хейстингс?

— Както казах, ти и Столбридж ме принуждавате да действам по-бързо, отколкото възнамерявах. — Виктория очевидно беше ядосана от този обрат на събитията. — Така че тази вечер Елуин ще получи инфаркт, докато е тук, във „Феникс“, за обичайния си седмичен сеанс.

— Как ще симулираш инфаркт?

— Не е тайна, че определено количество хлороформ спира сърцето.

— След това аз се хвърлям в реката, така ли?

— Страхувам се, че точно така ще стане. Ще оставиш печално предсмъртно писмо, в което ще пише, че си влюбена в господин Столбридж, но си осъзнала, че връзката ви е обречена поради разликата в социалното положение.

— Господин Столбридж няма да повярва.

— Скъпа ми, госпожо Брайс! Ти наистина не разбираш мъжете. Казах ти, Столбридж се интересува от теб само защото предполага, че ще му помогнеш да разобличи Хейстингс. Повярвай ми, щом научи, че Хейстингс е мъртъв, ще се почувства удовлетворен. Няма причина да разследва твоята смърт. Ти просто не си важна за него.

— Мисля, че ти си в опасност поради погрешната си преценка за господин Столбридж. Съгласна съм, че не е влюбен в мен, но бъди сигурна, че независимо от това ще приеме за свой дълг да потърси отговор за внезапната ми смърт.

— Заблуждаваш се, госпожо Брайс. — Виктория замълча. — Знаеш ли, съжалявам, че се налага да те убия.

— Наистина ли очакваш да ти повярвам?

— Не говоря напразно. Като оставим настрана твоето ужасно наивно мнение за Антъни Столбридж, ти си интересна жена. Възхищавам се на журналистическия ти талант. При други обстоятелства щях с радост да се сприятеля с теб. Уверявам те, щяхме да имаме много теми за разговор.

— Съмнявам се.

Виктория не й обърна внимание.

— За съжаление благодарение на твоите журналистически усилия, ти се превърна в проблем за мен. Стана ясно, че с въпросите си се приближаваш все повече до истината. Беше само въпрос на време, преди да разбереш коя съм в действителност. Жалко, намираш се в същото положение като Фиона Ризби. Боя се, че знаеш прекалено много, госпожо Брайс. Трудно мога да си върна мястото в обществото след смъртта на Хейстингс и да създам нови благоприятни инвеститорски възможности за господата от висшето общество, ако кореспондентка на „Срочен репортер“ знае, че скърбящата вдовица е бивша съдържателка на публичен дом.