Аманда Куик
Реката знае (45)

Четирийсет и четвърта глава

На витрината на книжарницата на Дигби висеше табела „Затворено“. Антъни не обърна внимание и натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Извади шперц, какъвто носеше винаги в ботуша си. След десет секунди влезе в тъмния магазин. Звънна звънче, като отвори вратата.

— Кой е там? — чу се тревожен глас от етажа над магазина. — Махай се. Книжарницата ще бъде затворена днес.

Антъни мина през магазина и застана в подножието на стълбите. Дигби гледаше надолу. Изглеждаше изнервен.

— Извинете, че се натрапвам — каза посетителят. — Аз съм Столбридж. Помните ме, нали? Идвах тук за Милтън.

Дигби примижа срещу него.

— Много добре си спомням кой сте. Какво правите тук?

— Търся госпожа Брайс. Виждали ли сте я?

— Днес не, слава богу, и без това си имам достатъчно неприятности.

— По-рано следобед сте й изпратили известие.

— Нищо подобно.

— Сигурен ли сте, господине?

— Разбира се, че съм сигурен. — Той се намръщи. — Нямам причина да й изпращам известие.

— Сигурен ли сте, че не е идвала днес около пет?

— Току-що ви казах, че не е идвала. А сега, моля ви, вървете си. Не се чувствам добре.

— Болен ли сте?

— В момента не. — Дигби хвана челото си. — Поне не помня. Бях замаян. Не знам какво се случи. Сигурно съм припаднал. Свестих се на пода в склада. Реших, че е най-добре да си легна.

— В безсъзнание ли сте били?

— Половин час или там някъде. И какво от това?

— Кога се свестихте?

— Вижте сега, не съм гледал часовника. — Дигби махна ядосано с ръка. — Предполагам, че е било малко след пет.

— Мога ли да огледам задната стая, господин Дигби?

— Защо? — Дигби се навъси.

— Тревожа се за госпожа Брайс.

— Тогава търсете другаде. Казах ви, днес не е идвала.

— Ще ви отнема само минута — увери го Антъни.

Отиде в задната стая и запали лампа.

— Вижте сега, господине — провикна се Дигби от върха на стълбите. — Не можете ей така да се вмъквате и да ровите.

Той не му обърна внимание. Разглеждаше претрупаната стая с растящо чувство за неизбежна беда. Един сандък с книги беше съборен на земята. Като че ли беше ритнат. Приближи се и застина, като видя ръкавица на пода. Сърцето му се сви. Вдигна ръкавицата.

— Какво намерихте там? — попита Дигби откъм вратата. — Като че ли е дамска ръкавица.

— Дамска ръкавица е.

— Откъде се е взела? — Дигби изглеждаше и раздразнен, и объркан. — Само аз влизам в тази стая.

— Отличен въпрос. — Антъни се промъкна между сандъците и забеляза смачкана носна кърпа. — Ваша ли е, Дигби?

Той се приближи неохотно да види по-добре.

— Не. Нямам красиво бродирани носни кърпи. Това е за джентълмени.

От кърпата се долавяше лек сладникав мирис. „Не е парфюм“ — помисли си Антъни. Отне му секунда да определи миризмата. И тогава се изплаши до смърт.

— Мисля, че знам каква е причината за вашия припадък днес следобед. Някой ви е упоил с хлороформ.

— Ама че работа, сигурен ли сте?

Антъни тъкмо щеше да отговори, когато забеляза маншона. Беше до вратата към уличката. Вдигна го. Бележникът и моливът, които Луиза носеше навсякъде със себе си, бяха вътре.

Спомни си изказването на госпожа Голд за посещението на Луиза на Суантън Лейн. Извади бележника и обърна на последните редове, които беше написала.

Първото, което попадна пред погледа му беше името Куинби. До него имаше малка стрелка към друго име: мадам Феникс.

След двайсет минути тропаше на задната врата на малката къща на Суантън Лейн. Жена със строго лице го погледна през желязната решетка.

— Според договора не е разрешено за джентълмени — съобщи тя.

— Казвам се Столбридж. Антъни Столбридж. Близък приятел съм на госпожа Брайс. Тя е в голяма опасност. Имам нужда от помощта ви.