Аманда Куик
Реката знае (44)

Четирийсет и трета глава

Луиза дойде на себе си с тъпа болка в главата, вдъхвайки миризма на влага, с която обикновено са пропити сутерени и подземия. Лежеше на твърд, студен под. Уплаши се:

„Намирам се в морга. Господи, мъртва съм.“

Не, грешеше. Ако беше мъртва, нямаше да й е толкова зле. При положение, разбира се, че не се беше озовала направо в ада заради греха да убие човек.

Отвори очи. Обгръщаше я лепкав мрак, но все пак на стената имаше сноп лъчи. Светлина имаше, макар и слаба. Добре. Очилата й си бяха на мястото. Още един признак, че се намираше в царството на живите.

Помъчи се да събере някакви ясни спомени, които биха обяснили сегашното й състояние. Представи си Дигби, проснат на земята. Изведнъж си спомни ужасното усещане, когато я сграбчиха, и тя започна да рита и да се бори.

„Тъпа кучка!“ Гласът на Куинби. След това всичко бе изчезнало от съзнанието й.

Седна предпазливо и намести очилата си. Главоболието, слава богу, не беше убийствено. Но стомахът й се бунтуваше. Пое бавно и дълбоко дъх. Това като че ли я облекчи.

Колко ли време бе минало? Олюлявайки се, тя се изправи на крака и се завъртя бавно в кръг, като се опитваше да види какво има около нея. През решетките на отвора в солидна врата проникваше слаба светлина. Намираше се в тясно пространство с нисък таван. Нямаше прозорци. Приличаше на много стар склад или монашеска килия. Като съдеше от камъните и зидарията, беше от средновековието.

Отиде до вратата и без да се надява особено, натисна дръжката. Беше заключено. Почувства студеното желязо и се досети, че е загубила едната си ръкавица. Спомни си смътно, че свали ръкавицата да опипа пулса на Дигби.

Отворът на вратата беше на нивото на очите. Надникна и установи, че от другата страна има още една старинна каменна стая с нисък таван, фенерът, източник на светлина, стоеше на маса в средата на другото помещение. Видя още на едната стена затворена врата и на срещуположната — опушен вход към тясно стълбище с изронени каменни стъпала, изсечени в стената.

Тъкмо възнамеряваше да огледа своята килия, когато дочу едва доловимо ехо от стъпките на човек с кожени обувки по каменния под. Страхът й нарасна. Някой слизаше по стълбището. Първо зърна полата на елегантна черна рокля и елегантни цели обувки.

Жената слезе в главната стая. Последният елемент от нейния тоалет — черна шапчица — беше кацнала върху гъста руса коса. Плътен черен воал криеше лицето й.

Луиза пое дълбоко дъх.

— Виктория Хейстингс, предполагам. Или предпочиташ мадам Феникс.

Жената се поколеба леко, сепната, че е била разпозната. После се плъзна плавно към вратата на килията. С ръка в черна ръкавица повдигна хладнокръвно воала си. Виктория имаше лице на ангел, реши Луиза, но противният, безмилостен блясък на сините й очи беше едва ли не демоничен.

— Съжалявам, че се наложи да те отвлечем — каза Виктория, — но сама си си виновна. Твърде близо си до истината, госпожо Брайс. Или предпочиташ Дописник Фантом.