Аманда Куик
Реката знае (33)

Трийсет и втора глава

— Боже мили, изпратил е два куршума в палтото ти! — Луиза се взираше поразена в дрехата. — Можеха да те убият.

— Като изключим факта, че палтото не беше на гърба ми. — Антъни отиде до масичката с напитките и взе гарафата. Загледа как Луиза вдигна палтото срещу светлината, проверявайки отново, че човек може да погледне през дупките на гърба. Видя колко дълбоко е загрижена, възмутена и развълнувана, но притеснението й го накара да се усмихне. — Казах ти, бях го метнал върху една статуя.

— Прав е, мила — обади се Ема. — Господин Солбридж ти обясни, че не той, а статуята е била застреляна.

— Не е там въпросът. — Младата жена захвърли палтото на облегалката на дивана и се обърна припряно към Антъни: — Въпросът е, че не бива да рискуваш толкова много. Не бива да обикаляш сам нощем по улиците. Какво си мислеше, господине?

Той отпи глътка от брендито, после пресуши чашата.

— Бях останал с впечатление, че това е почтен квартал.

— Почтен е, но това не означава, че хората трябва да са навън във всички часове на денонощието като привлекателна мишена за всеки случаен разбойник.

— Палтото ми не беше простреляно от случаен разбойник — отбеляза той спокойно.

Жените го погледнаха.

— Какво намекваш, да му се не види? — промълви Луиза.

— Почти съм сигурен, че беше Хейстингс. — Замълча. — Въпреки че, като се замисля, може да е бил и Истън. — Поклати глава. — Едва ли, Истън беше прекалено пиян, за да ме следи в мъглата, какво остава да вдигне ръка и да се прицели. Като имам предвид това, не бях абсолютно сигурен и не стрелях.

— Божичко! — възкликна Луиза с разширени очи. — Носиш пистолет!

— Купих си го, когато бях в американския Запад. Там всеки ходи с пистолет. След неочакваната смърт на Тарлоу ми се струва по-благоразумно да го нося у себе си. — Сви рамене. — Не че бих уцелил движеща се в мъглата мишена. Едно от нещата, които научих по време на моите пътешествия из Дивия запад, е, че револверите са много неточни, освен в близък обхват.

— Боже мой! — обади се Ема. — Това е най-тревожното развитие на нещата.

— Защо предположи, че е бил Хейстингс? — попита Луиза.

Ангини се позамисли.

— Ръстът. Нещо в походката. Мисля, че ме е проследил от клуба, търсейки удобен момент.

— Удобен момент, за да те убие. — Тя се отпусна ужасена на един стол. — Господи! Знае, че го разследваме.

— Не непременно — възрази Антъни. — Според мен по-вероятно е стигнал до заключението, че аз съм взел от сейфа колието и доказателствата за изнудванията. Друго до този момент не знае, но то е достатъчно да го изнерви до крайност. Няма начин да разбере какво възнамерявам да правя с уликите за изнудване или с колието.

Луиза сви вежди.

— Защо дойде в този късен час?

— За да те предупредя, че в клубовете са организирани някакви неуместни залагания.

Ема вдигна поглед разтревожена.

— Залагания за какво?

Антъни беше ядосан, но не го показа.

— Пристрастените към залагания господа се обзалагат за името на омъжената жена, с която аз по общо мнение имам интимна връзка.

Ема се намръщи.

— Бях останала с впечатление, че според всички клюки двамата с Луиза имате романтични отношения?

— Истън разправя наляво и надясно, че използвам невинна дама на име Луиза, за да скрия любовната си връзка със съпругата на някакъв джентълмен — обясни той спокойно.

— Глупости — възмути се Луиза. — Едва ли съм невинна дама.

Антъни я погледна. Ема също. Нито един от двамата не направи коментар.

Тя вирна брадичка.

— Аз съм журналистка.

С крайчеца на окото си Антъни видя как Ема забели очи, след което отпи от брендито. Последва примера й.

— Може ли да се върнем на по-належащата тема за стрелбата? — каза Луиза, смекчавайки сърдития си израз.

— Наистина. — Антъни се позамисли. — Спокойно мога да кажа, че това е добър знак.

— Добър знак ли? — Тя ахна. — Някой току-що се опита да те убие.

— И не успя. Допусна огромна грешка. Следващия път ще бъде по-предпазлив, защото знае, че вече ще си отварям очите на четири.

— Следващия път ли? — Луиза съвсем се ужаси.

— Кураж, мила. — Почувства се радостно удовлетворен и се наслади на мига. — Вярвам, че имаме напредък.

— Нима наричаш напредък това, че едва не те убиха? — възмути се тя.

Ема погледна Антъни замислено.

— Ако не грешите за Хейстингс, и тази вечер именно той се е опитал да ви убие, може със сигурност да се каже, че сте го вбесили. Трябва да е бил страшно разтревожен, щом се е решил да убие един Столбридж.

— Дано да е така. Тревожните хора допускат грешки.