Аманда Куик
Реката знае (22)

Двайсет и първа глава

Луиза кротуваше, понеже не беше сигурна какво прави човек в подобна ситуация. Авторите на любовни романи не описваха такъв вид сцени в книгите, които беше чела.

Обезпокоена, тя го докосна нежно по ръката.

— Антъни?

Той отвори очи.

— Зле ли ви е?

— Интересен въпрос.

Антъни се изправи, извърна се и закопча бързо панталоните си. Тя скочи от тезгяха. Но както стана ясно, направи грешка. Бедрата й така трепереха, че се хвана за тезгяха, за да се задържи права. Оправи полата си непохватно, като постоянно усещаше леко неразположение на онова интимно място.

— Извинете, господине — обади се тя безцеремонно.

Той отново се обърна, тревожно равнодушен и хладнокръвен, както обикновено.

— За това, че ме подведе да повярвам, че си жена с житейски опит ли?

— Не, за това, че ви насърчих преди няколко минути. И все пак трябва да призная в моя защита, че очаквах съвсем различен резултат.

— Какво по-точно очакваше, Луиза?

Тя махна с ръка, доволна, че в тъмнината не се вижда как се изчервява.

— Не се съмнявам, че разбирате. Човек слуша толкова много за забранената страст, не намирате ли?

— Не бих могъл да кажа.

— Навярно не сте чели много романи.

— Не, не съм.

— Но сигурно сте гледали пиесите на сестра си.

— В нейните пиеси забранената страст има винаги нещастен край.

— Не е там въпросът. — Потърси подходящите думи. — Въпросът е, като имам предвид какво съм прочела и гледала на сцената, че очаквах повече, очаквах, да го наречем трансцендентално изживяване.

— Трансцендентално — повтори той с неутрален тон.

— По този начин се обрисува забранената страст, нали разбирате? — Въздъхна. — Трябваше да осъзная защо всяка жена в Англия не се втурва в забранена любовна връзка.

— За пръв път ти беше, Луиза. Първият път винаги крие неудобства.

Обзе я съмнение.

— Хм.

Той повдигна брадичката й, така че тя да не може да избегне погледа му.

— Какво означава това?

— Нищо — отвърна тя прибързано.

— Като се има предвид на какво бях подложен току-що, мисля, че заслужавам отговор.

— Много добре, щом настоявате. Хрумна ми, че проблемът може би е у вас, не у мен.

— Мен ли обвиняваш, за своето пропаднало трансцендентално преживяване?

— Не, не, разбира се, че не. Не изцяло. — Покашля се. — Положително не е ваша вината, че природата е надарила прекалено щедро някои части от вашата анатомия. — Замълча, обмисляйки по-внимателно предмета на разговора. — Може би някой по-дребен мъж…

Той се наведе към нея заплашително близо.

— Да не си посмяла — изрече със зловещо мек глас — дори да мислиш за това.

Тя отстъпи стреснато назад и се залепи до тезгяха.

— Успокойте се, господине. Изнервен сте в момента. Денят беше тежък.

Той се приближи до Луиза така, че не остана пространство помежду им, и сложи ръцете си зад нея, затваряйки я като в клетка.

— Нека да обясня нещо много ясно — каза със същия опасно мек тон. — Вината е твоя, не моя. Заблуди ме с вдовишкото си облекло. Изигра ролята си превъзходно. Длъжна беше да ми кажеш истината.

— Глупости. Ако го бях направила, преди всичко нямаше да ме целунете, какво остава да ме похитите.

— Искаше ли да бъдеш похитена?

— Да, исках. — Гняв и отчаяние заради рухналите й надежди се надигнаха отново у нея. — Бях в настроение да бъда похитена тази вечер.

Очите му станаха като цепки.

— Това някакво ексцентрично решение под въздействието на момента ли беше?

— Не. — Вирна брадичка. — Както се случва, напоследък мислих доста за това.

— Какво съвпадение — каза той, — аз също.

Тя пренебрегна думите му.

— До тази вечер владеех напълно чувствата си, разбира се.

— Разбира се.

— Но за съжаление трябва да кажа, че събитията в дома на Тарлоу доста ме разстроиха.

— Как?

— Не мога да го обясня. Бях възбудена и нервна целия следобед. Сърцето ми като че ли биеше по-бързо от обикновено. По никакъв начин не успях да се успокоя.

В мрака Антъни се взря в лицето й.

— Разбирам те.

— Когато ме целунахте преди няколко минути, все едно се разрази буря. Бях погълната от водовъртежа на безумно силни усещания.

— Понесена от жарките ветрове на страстта ли? — уточни той услужливо.

— Да, точно така.

— Подхвърляна от урагана на яростно желание ли?

Той беше разбрал. Почувства се някак окуражена.

— Точно такова е чувството, което се мъчех да опиша. — Замълча в очакване. — И с вас ли беше същото?

— Наистина беше същото. — Той се приближи още малко. — Преди да започне да вали проклетият сняг.

— Да, ами, очевидно всичко това е една ужасна грешка. Много бих искала да се прибера, ако нямате нищо против. Имам нужда от голяма чаша бренди.

— И аз.

— Ядосан сте. Не ви се сърдя. — Изведнъж й хрумна нещо страшно. — Нали няма да разрешите този злополучен инцидент да повлияе на нашето споразумение заедно да разследваме?

За нейно огорчение той не отговори веднага.

— Не, няма — отговори най-после. — Споразумението ни остава, щом това е твоето желание.

— Да, това е желанието ми — увери го тя.

— Но има нещо, което трябва да обмислите, преди да настоявате да продължим нашето партньорство.

— Какво е то? — попита тя, вече предпазливо.

— Ако продължим да работим заедно, вероятно ще има още жарки бури като тази, която току-що отмина.

Въпреки всичко, което се случи, почувства, че пулсът й се ускорява отново. Горещи тръпки полазиха по гърба й. Овладя се доста трудно и изправи рамене.

— И двамата имаме силна воля, господине — заяви тя уверено. — Сигурна съм, че ще се контролираме.

— Говори само от свое име, Луиза.

 

 

Той я поведе навън от оранжерията, после тръгнаха през парка. Луиза погледна светлините на блестящата бална зала. Обзе я паника.

— Необходимо ли е да се връщаме там? — попита изплашена.

На Антъни му стана смешно, въпреки че беше доста кисел.

— Един от триковете в тайните любовни афери, скъпа моя, е да се изправиш пред всички и да се държиш, все едно изобщо нищо не се е случило.

Имаше право. Тя вдигна брадичка, изправи рамене, и без друго вече достатъчно изправено.

— Чудесно — прошепна в ухото й Антъни.

Слава богу, явно никой не се интересуваше от тях. Минаха през тълпата, понасяйки само няколко кимвания и няколко подозрителни погледа.

Стигнаха входното фоайе и Антъни поръча да му докарат каретата. Слязоха по стълбището един до друг. Кочияшът отвори вратичката на купето. „Бягството е готово“ — помисли си Луиза.

Най-сетне се поотпусна и въздъхна с облекчение.

В този момент пристигна друга карета и закова на място точно зад тази на Антъни. Вратата се отвори. Мъж с вечерно облекло в черно и бяло скочи на паважа. Залиташе леко и се хвана за рамката на вратата, за да запази равновесие. Неговото красиво лице мигновено се изкриви от яд.

— И ако това не е Столбридж — изпелтечи той. — Предполагам, че тази е малката вдовица от Ардън Скуеър, за която слушам толкова много напоследък. Няма ли да ме запознаеш с дамата?

— Не — отсече Антъни. Продължи пътя си, като се премести между нея и непознатия.

— Известен съм с името Джулиан Истън, госпожо Брайс. — Истън свали цилиндъра си с подигравателно учтив жест. — Възхитен съм да се запозная с вас. Дочух, че Столбридж се забавлява с крайно нетипично същество от женски пол, но сега за пръв път имам възможността да се срещна с малката провинциална мишка. Малката, невзрачна провинциалистка.

Антъни тръгна към него.

— Достатъчно Истън. Пиян си, излагаш се.

Той не му обърна внимание.

Гледаше Луиза през стъклото на каретата.

— Съзнавате ли, че ви използва, госпожо Брайс? Нали разбирате, че изобщо не сте негов тип. В клубовете се говори, че чука чужда съпруга и прикрива това, криейки се зад полите ви.

Антъни пристъпваше към него. В последната секунда Истън изглежда разбра, че няма да му се размине, но беше твърде късно. Антъни се озова до него със скорост, която изненада присъстващите, в това число и Истън. Сграбчи го за ръкава и му подложи крак. Всичко стана за секунди. Съвсем ненадейно Истън се стовари на земята по задник. Седеше там и изглеждаше като ударен от гръм.

— Ардън Скуеър — нареди Антъни на кочияша, скачайки в каретата.

Каретата потегли веднага.

Луиза се извърна и погледна към стълбището пред дома на Лорингтънови. Джулиан Истън още седеше на паважа. Объркването и изненадата му бяха изместени от яростта.

Луиза се обърна към Антъни:

— Кой е господин Истън?

— Ходим в един и същи клуб.

Гласът на Антъни беше тревожно безразличен.

— Явно не сте приятели.

— Не — отвърна той, — не сме приятели.

Едва ли не чу как вратата към тази вероятност се затваря с трясък. Реши да пробва по друг начин.

— Какво направи, че така изведнъж го стовари на земята? — попита.

— Това е трик, който научих по време на моите скитания. Понякога е много полезен.

Той се загледа през стъклото в нощните улици. Не продума, докато не й пожела лека нощ пред нейната врата.

— Съжалявам, че беше принудена да изтърпиш сцената с Истън — каза той. Гласът му прозвуча мрачно и странно отпаднал.

Тя изпита съчувствие към него. Погали го леко по страната, без да сваля ръкавицата си.

— Не е необходимо да се извинявате — каза нежно. — Истън беше виновен. Много ви се е насъбрало след смъртта на Фиона. Надявам се, че ще открием отговорите на въпросите, които търсите, Антъни.

След това се обърна и влезе.