Аманда Куик
Реката знае (18)

Седемнайсета слава

Бележката от Миранда Фосет пристигна на другата сутрин. Антъни не беше излязъл, когато получи съобщението от Луиза. Спря един файтон и отиде веднага на Ардън Скуеър.

Нетърпение и обезпокоителна топлина го заляха, докато файтонът спираше пред стълбището на № 12. Беше му ясно, че чувственото вълнение, което изпитваше, нямаше нищо общо с предстоящия разговор с Миранда Фосет. Възбуждаше се от възможността да види Луиза отново и да седи близо до нея в каретата.

Проклятие! Какво му ставаше? Не си спомняше кога за последен път се бе чувствал по този начин само защото ще пътува в едно купе с дама.

Луиза го чакаше, облечена с черна рокля, носеше черни ръкавици и воал от черен тюл, който криеше лицето й. Усъмни се дали черните дрехи не са останали от траура за съпруга й. Мисълта, че Луиза е обичала някога друг мъж, го раздразни по някаква причина. Затова престана да се занимава с тази мисъл.

Трябваше да признае, че с роклята и воала бе постигнала идеална маскировка. До този момент не съзнаваше колко неузнаваема е на улицата вдовица в пълен траур.

— Често ли намирате за необходимо да обикаляте по работа инкогнито? — попита той, докато й помагаше да се качи в каретата.

— Открих, че понякога вдовишкото облекло е много полезно — отговори тя, настанявайки се на седалката.

Той седна срещу нея. Тя го погледна през воала, по-тайнствено прелъстителка от всякога. Не му беше лесно да се съсредоточи върху работата, която им предстоеше.

— Какво научихте от госпожица Фосет? — попита.

— Само име и адрес на Харли Стрийт.

Подаде му едно листче. Той прочете написаното.

— Бенджамин Тарлоу.

Луиза заметна черния тюл върху периферията на шапката си. Лицето й пламтеше. Зад очилата очите й блестяха от възбуда. Той се почуди дали изглежда по същия начин, обладана от страст, или само работата като журналистка й вдъхваше такъв ентусиазъм.

— Познавате ли се с господин Тарлоу? — попита тя.

Той се позамисли, после поклати глава. Стана и през прозорчето към капрата каза на кочияша:

— Харли Стрийт, моля.

— Готово, господине.

Каретата затрополи в мъглата.

— Ясно е, че следващата стъпка е да го разпитаме — заяви Луиза. — Но трябва да разговаряме умело. Той не бива да се досети за истинските ни подбуди.

— Разбирам, госпожо Брайс — каза той учтиво. — Ще положа максимални усилия да бъда дискретен. Убеден съм, че ще ми се удаде, ако следвам вашия великолепен пример. Не намирам думи да ви кажа колко високо ценя обучението в областта на разследванията, което така благосклонно ми осигурихте. Положително съм голям щастливец, че се запознах с вас. Кой знае какви сериозни грешки щях да допусна, ако не бяхте дошли да ми покажете как се провежда умело разпит.

Тя направи гримаса.

— Извинете. Не бих си позволила да ви чета лекция. Опасявам се, че не съм свикнала да работя с партньор.

— Ще трябва да се нагодим един към друг.

— Предполагам.

Той протегна краката си и скръсти ръце.

— Приемате професията си много насериозно, нали? За вас не е лудория или игра.

— А вие мислите ли, че за мен е каприз?

— Трудно е да си представя защо жена, която очевидно живее удобно и спокойно, се е захванала с журналистика.

— Работата ме удовлетворява.

— Да, виждам. Други информатори, освен Миранда Фосет имате ли?

— О, да. Както видяхте, Миранда е изключително полезна, разбира се. Освен това се възползвам от връзките на Ема и от това, че познава висшето общество. — Умълча се за малко. — Но от време на време разчитам и на друг източник.

— Кой е другият ваш източник?

— Роберта Удс. Посветила се е да помага на жени, които по някаква причина са били принудени да изкарват прехраната си с проституция. Ръководи малко заведение, където дава храна на нещастници в крайна нужда. Също така праща онези, които търсят помощ, в организация, наречена „Агенцията“.

— С какво се занимава тази агенция?

— Хората там обучават жените да работят с едно ново изобретение, което се казва пишеща машина. Чували ли сте за такава машина?

Той се усмихна.

— Баща ми изобрети нещо подобно. Още усъвършенства устройството. Вярва, че ще промени коренно много аспекти в индустрията и търговията.

— Има право. — Луиза беше обхваната от ентусиазъм. — Чуден апарат. В агенцията говорят, че съвсем скоро ще има машинописка във всяко предприятие в страната. Това, разбира се, означава, че ще се търсят хора, умеещи да боравят с тези машини.

— Ах, да. „Агенцията“ ще удовлетворява необходимостта от машинописци.

— Точно така. Понеже това умение се среща рядко, в много служби са безкрайно щастливи, ако наемат жена на такова място. От агенцията ми казаха, че писането на машина разкрива цяло ново поле за почтена женска професия. Интересно е.

— Зная, че възможностите за женски професии са много ограничени.

— Малко са жените, които са абсолютно сигурни, че никога няма да се озоват на улицата. Дори дами от най-благоденстващи кръгове на обществото търсят услугите на Суантън Лейн. В повечето случаи са вдовици, чиито съпрузи са ги оставили без средства или с дългове. Те са принудени да продават себе си за храна и квартира.

— Виждам, че живо се интересувате от благотворителната кухня на Роберта Удс. Как научихте за нея?

— След като отидох да живея при Ема и се заех с нейните благотворителни дела. Тя всяка година подпомага заведението на госпожица Удс със значителна сума. С госпожица Удс се сближихме. Споделяме едни и същи интереси, когато става въпрос да разобличим някой джентълмен от висшето общество, който се възползва от другите.

Той я гледаше внимателно.

— Каква информация получавате от подобно място?

Тя се усмихна мрачно.

— Ще останете смаян колко много знаят госпожиците на нощта за мъжете от висшето общество.

— Никога не съм се замислял, но сега ми идва наум, че проститутките могат да бъдат неизчерпаеми източници на сведения.

Тя го погледна.

— Именно на Суантън Лейн научих, че Хейстингс е станал редовен клиент на публичния дом „Феникс“ преди няколко месеца. Сега там има твърдо уговорени срещи. Казаха ми, че не ги отменя по никаква причина.

— Много интересно.

Тя сви вежди.

— Не намирате ли за странно, че един джентълмен да има постоянни уговорени посещения в публичен дом?

— Страхувам се, че това не е чак толкова рядко срещано, Луиза.

— О!

Той се позасмя.

— Ако има значение, мога да ви уверя, че аз нямам такъв ангажимент.

Тя се изчерви.

— Никога не бих намекнала подобно нещо, господине.

Антъни си помисли, че достатъчно я смути.

— Кажете ми нещо повече за измамата с калифорнийската мина. Спомням си, че подробностите, които Дописник Фантом изнесе в пресата, ми направиха дълбоко впечатление. Как се добрахте до толкова много сведения?

— Както ви каза Миранда, отидох при нея на другия ден, след като подслушах неволно разговора. Всъщност не очаквах да ме приеме, какво остава да ми повярва. Но за моя изненада тя не само ме покани, но и изслуша онова, което имах да й казвам. Започнахме да кроим план.

— Какъв беше планът?

— Миранда е преди всичко превъзходна актриса. Когато мъжете дойдоха, за да подпише окончателния документ, изигра ролята на наивна жена, очарована от възможността да участва в инвестиционен проект с двама толкова благородни господа. Бях се скрила зад вратата на гостната, слушах всяка дума и записвах.

— Каква беше следващата ви стъпка? — попита той очарован.

— Изпратих телеграма на издателя на вестника в онзи град в Калифорния, където би трябвало да е златната мина. Той беше така любезен да ми отговори веднага, че наблизо няма нито една мина. Подозираше не на шега измама и настояваше за предпазливост. Също така помоли да му изпратя подробности за неговия вестник.

— Тогава ли се роди идеята да станете кореспондентка?

— Да — отговори тя. — Веднага си назначих среща с редактора-издател на „Срочен репортер“. Срещнахме се и обсъдихме моето предложение да пиша рубрика за висшето общество с достоверни новини от вътрешни източници, така да се каже, като започна със съобщение за измама, подготвена от двама много високопоставени джентълмени.

— Предполагам, че е подскочил от радост при тази възможност.

— Господин Спрегит не се поколеба дори за секунда — каза тя с нотка на гордост.

— Не съм изненадан. — Загледа се в нея малко по-дълго. — Ако не е твърде нескромно, ще разрешите ли да попитам какво се случи с господин Брайс?

— Много тъжно, почина от треска скоро след като се венчахме.

„Изрече го с равен глас — отбеляза си той — и с точно премерена скръб.“

— Моите съболезнования, мадам.

— Благодаря. Изминаха доста години. Тъгата избледня. — Луиза бутна очилата си нагоре и доби делови вид. — Трябва да решим как ще подходим към господин Тарлоу.

— Ще бъде по-разумно да останете в каретата, докато разговарям с него.

— В никакъв случай.

Той кимна, примирявайки се с неизбежното.

— Предчувствах, че ще откажете.