Аманда Куик
Реката знае (10)

Девета глава

Малко след два часа същия следобед на входната врата се почука и ударите на месинговото чукче прозвучаха с отмерена точност и абсолютна самоувереност. Някой беше застанал на прага, изисквайки и настоявайки да бъде приет.

Сърцето на Луиза заби по-силно. Тя се помъчи да потисне трепета и вълнението си, но напразно. „Съсредоточи се върху работата, която ти предстои. Не се разсейвай“ — опита се да си внуши.

Покрай отворената врата мина госпожа Голд, бършейки ръце в престилката си.

Ема надникна в кабинета. Носеше старата рокля, с която работеше в оранжерията.

Предчувствие оживи очите й.

— Надявам се, че е твоят господин Столбридж.

— Той не е моят господин Столбридж. — Луиза остави молива много прилежно, като се стараеше да изглежда невъзмутима и спокойна. — Но сигурно е той. Каза, че ще намине днес следобед да си получи хонорара.

Ема изсумтя, все пак изискано, и се подсмихва.

— Като че ли на Столбридж му трябват твоите пари. Дълбоко се съмнявам, че затова идва.

Входната врата се отвори. От фоайето се чу нисък, мъжки глас. Трепет обзе Луиза, косъмчетата на тила й настръхнаха. „Успокой се. Това е делова среща, не любовна“ — каза си.

След миг икономката се появи, впечатлена, но не и любопитна.

— Господин Столбридж е дошъл при вас, госпожо Брайс. Каза, че го очаквате.

„Госпожа Голд има право да се интересува“ — помисли си Луиза. Досега единственият джентълмен, редовен посетител на Ардън Скуеър № 22, беше господин Росмартин, шейсет и пет годишен обожател на Ема, член на Обществото на любителите на градини. Двамата споделяха една и съща страст към орхидеите. След като знаеше доста за авантюристичното минало на Ема, Луиза беше напълно убедена, че споделяха и по-друга страст. Дискретно, разбира се.

— Моля, поканете го, госпожо Голд — каза Ема, запазвайки доста трудно хладнокръвие. — После ни пригответе пресен чай, ако нямате нищо против.

— Да, мадам.

Госпожа Голд изчезна към фоайето. Отекнаха мъжки стъпки.

Икономката се показа отново на вратата:

— Господин Столбридж.

Луиза усети как цялото й същество се напряга при вида на Антъни. До този момент го беше виждала само на светлината на свещи в бална зала или обгърнат от тъмнината на неосветената карета. Питаше се понякога дали тревожното чувство, което изпитваше в негово присъствие, ще изчезне на дневна светлина. Но Антъни беше елегантен и точно толкова вълнуващо опасен с тъмносив жакет и панталони в подходящ цвят, както и с вечерно облекло. Носеше широка вратовръзка на райета и риза по последна мода с щръкнали кранчета на якичката. Черната му коса беше пригладена над високото чело. Харесваше й, че се бръсне гладко. Мустаците бяха много модни, но не бяха по вкуса й.

Той сведе глава с мъжка грация.

— Дами — каза вежливо.

Госпожа Голд се понесе към кухнята. Настъпи мълчание. Антъни чакаше явно развеселен.

Луиза най-после схвана, че Ема й прави незабележими знаци. Осъзна, че само седи и зяпа Антъни. Смутена, дойде на себе си, за да ги представи.

— Добро утро, господин Столбридж — изрече бързо. — Моля, заповядайте. Предполагам, че се познавате с лейди Аштън?

— Разбира се. — Той се приближи и взе ръката на Ема с лек поклон. — За мен е удоволствие да ви видя отново, мадам.

— Господин Столбридж — отвърна тя. — Моля, седнете, господине.

— Благодаря.

Прекоси късото разстояние и седна на другия свободен стол. Погледна Луиза и вдигна вежди с безмълвен въпрос.

— Всичко е наред, господине — каза тя. — Обясних на Ема необичайните обстоятелства около нашето съдружие. Можете да говорите спокойно пред нея.

Антъни погледна Ема заинтригуван.

— И вие ли сте се включили в преследването на доказателства за инвестициите на Хейстингс в публичния дом?

Лейди Аштън се усмихна.

— Не. Проектът е на Луиза, но с радост й помагам, както мога.

— За да има възможност да претърсва домовете на лицата под въпрос ли й осигурявате покани?

Ема беше впечатлена:

— Колко сте досетлив, господине. Понякога се опитвам да й помогна точно по този начин.

Луиза деликатно се покашля.

— До какво заключение стигнахте във връзка с доказателствата за изнудване, господин Столбридж?

— Прочетох дневниците и писмата. Изглежда, че пет дами са били изнудвани. Както заподозрях снощи, не младите, а старите дами плащат. Във всеки един от случаите те са богати роднини в напреднала възраст, които случайно са и с крехко здраве.

— Защо се поддават на изнудване?

— Плащат, за да спасят репутацията на младо роднинско момиче, което е било компрометирано.

— Колко ужасно! — Луиза замълча и се намръщи. — Хейстингс ли ги злепоставя? Струва ми се, обективно погледнато, че той не е грозен, но бих казала, че е твърде стар, за да се хареса на някоя много млада дама.

— Този е един от интересните аспекти в ситуацията — отбеляза Антъни. — Всяка една от младите жени е била подведена от мъж, описан в техните писма и дневници като гръцки бог със златна коса, най-красивият мъж на земята, рицар в блестящи доспехи. Дамите до една отбелязват, че е около трийсетгодишен.

— Хейстингс е с прошарена черна коса и е прехвърлил четирийсетте — уточни Ема.

— Да — съгласи се посетителят. — Ще се погрижа незабавно дневниците и писмата да бъдат върнати анонимно на техните собственички и да уверя жертвите, че повече няма да бъдат изнудвани. Както и да е, по този въпрос няма какво повече да направим.

— Разбира се — добави Луиза. — Не бива да рискуваме самоличността на жертвите да се разкрие.

— Не, не бива. — Той срещна погледа й. — Нито пък самите те биха ни помогнали. Госпожо Брайс, време е да обсъдим моя хонорар за работата, която свърших снощи.

Луиза изправи гръб.

— Да, разбира се. Колко струва такава услуга?

— Не искам вашите пари. Искам сведения.

Тя застина.

— Моля?

— Дойдох днес, за да поставя картите си на масата. Като възнаграждение за снощи се надявам, че ще бъдете така добра да направите същото.

— Какво имате предвид?

— Обясних, че благодарение на колието, което намерих в сейфа, за мен е извън всякакво съмнение, че Елуин Хейстингс е убил Фиона Ризби.

— Да, казахте го — съгласи се тя учтиво.

Усмивката му беше безумно студена.

— Виждам, че се съмнявате.

— Извинете, че ще ви прекъсна — намеси се Ема със спокоен тон, — но ми хрумна да подскажа на Луиза, че може би имате причини да хвърлите вината върху Елуин Хейстингс. Не е същото, като да се докаже, че той я е убил.

Антъни кимна и веднага схвана намека.

— Да, разбира се. Питате се дали онези слухове ще ми попречат на брачното тържище в определени кръгове от обществото. Правите си заключение, че навярно подреждам фактите така, че друг да бъде отговорен за престъплението, за да изчистя името си.

Луиза трепна при изричането на „брачно тържище“.

Ема вдигна вежда.

— Ще признаете, че подобна възможност не може да бъде напълно пренебрегната.

Антъни я погледна право в очите.

— В момента мога да ви предложа само моята дума, че това не е вярно. Снощи открих доказателството, което ме убеди, че Елуин Хейстингс е убил Фиона, но изникна друг въпрос, чийто отговор възнамерявам да получа.

— Какъв въпрос? — попита Луиза.

— Абсолютно сигурен съм, че той я е убил, но нямам представа защо. Нищо не свързва Фиона Ризби и Елуин Хейстингс, освен че бяха на един и същи бал в нощта, когато тя изчезна.

— На бала са присъствали цяла тълпа хора — посочи тя. — Как стеснихте кръга от заподозрени до Елуин Хейстингс?

— Има няколко факта, които ме озадачиха. Първият е смъртта на неговата съпруга няколко дена по-късно. Самоубийствата на две жени от висшето общество, извършени по съвсем еднакъв начин само в рамките една седмица, ми се сториха невероятно съвпадение, да не кажа и повече.

Луиза потропваше с молива върху пресата с попивателна хартия.

— Може би едното е вдъхновило другото. Жена, обзета от меланхолия, случайно прочита за самоубийството на друга и решава да свърши със себе си по същия начин.

Ема сви вежди.

— Не познавах добре Виктория, но бях шокирана от новината за нейната смърт миналата година. Тогава си помислих, че не е от хората, склонни към самоубийство.

— Моето впечатление беше същото — каза Антъни. — А за Фиона съм още по-сигурен, че никога не би посегнала на живота си.

Вратата се отвори отново. Госпожа Голд постави подноса с чая на масата пред Ема.

— Аз ще налея чая, госпожо Голд — каза лейди Аштън. — Благодаря.

Никой не проговори, докато икономката не излезе и не затвори вратата.

— Споменахте, че съвпадението по време и обстоятелства на двете самоубийства е привлякло вниманието ви.

Той се намести още по-удобно в креслото и я погледна.

— Всъщност самоубийствата бяха три през онзи месец. Третата беше Джоана Баркли, жената, която уби лорд Гавин. Може би си спомняте името. Убийството предизвика голяма сензация във вестниците.

Луиза се вцепени. Душата й се вледени от страх. Много внимателно избягваше да погледне Ема.

— Да — едва продума. — Дочух нещо.

Ако не говореше, успяваше да диша нормално. Ужасът, стаен дълбоко у нея, взе да се надига. Не беше възможно Антъни да знае коя е. Що се отнасяше до света, Джоана Баркли бе мъртва. Обществото отдавна беше забравило скандала около смъртта на лорд Гавин.

Но лорд Гавин имаше роднини. Беше женен. Остави вдовица. Лейди Гавин не се показваше в обществото, разбира се, защото беше още в траур. Независимо от това беше някъде наблизо. Може би Антъни се познаваше с нея. Може би беше видял връзка със смъртта на Фиона и Виктория. Може би чувстваше необходимост да разследва самоубийството на Джоана Баркли…

— Госпожо Брайс?

Подскочи, сепната от гласа му. Той я наблюдаваше с обезпокоено и озадачено изражение.

— Съжалявам — изрече бързо. — Замислих се върху думите ви, господине.

Ема я погледна загрижено.

— Да не би да ти прилоша, мила?

— Не, ни най-малко.

Направи усилие и обузда страховете си: „Стегни се. Даваш воля на въображението си. Ще се справяш с тази ситуация стъпка по стъпка.“

— Моля продължете, господине — каза хладно. — Какво предполагате за третото самоубийство?

Той продължи да я гледа мълчаливо. Не й хареса изпитателният му поглед. Най-накрая наклони леко глава, сякаш приемаше обяснението й.

— Направих някои проучвания около самоубийството на госпожица Баркли — каза той, — но бях принуден да заключа, че няма връзка със смъртта на Фиона и Виктория Хейстингс. Госпожица Баркли е била букинист. Не е имала никакви връзки с висшето общество и няма никакъв знак, че Хейстингс я е познавал. Била е специалистка в областта на редките и ценни книги. Нейната клиентела се е състояла предимно от колекционери. Хейстингс не се интересува от книги.

„Отишъл е дотам, че да разследва!“ — Тази мисъл накара Луиза да се изпоти. За да се поуспокои, започна да бърше с носна кърпичка стъклата на очилата си.

— Хм — измънка, за да изглежда замислена.

— Доколкото си спомням — обади се Ема, хладнокръвна както винаги в кризисни моменти, — клюкарските вестници обявиха, че няма никаква тайнственост около смъртта на госпожица Баркли. Имала е сериозен мотив да посегне на живота си. Знаела е, че ще я арестуват за смъртта на лорд Гавин. Не е могла да понесе мисълта за изпитанията, които са я очаквали.

— Именно. Убедих се, че е безсмислено да разследвам повече по тази линия. — Не откъсваше очи от Луиза той. — Но другите две самоубийства, на Фиона и на госпожа Хейстингс, не ми дават покой. Събрах и други сведения, този път за делата на Елуин Хейстингс.

Луиза спря изведнъж да бърше очилата си. Сложи си ги и се вгледа в него.

— Попаднахте ли на нещо, което да буди съмнения у вас.

— За съжаление не. Хейстингс се е включил в един инвеститорски консорциум по време на смъртта на Фиона, но не открих никаква връзка между нея и неговите финансови афери.

Тя се покашля:

— Извинете, че ще попитам, но ми се струва необходимо. Възможно ли е Фиона и господин Хейстингс да са имали интимна връзка?

— Изключено.

Отрече категорично и недвусмислено. Въпросът не подлежеше на разисквания.

— Разбирам — каза тя. — Много добре.

— Говорих с няколко души, които са видели Фиона и семейство Хейстингс на бала онази вечер. Явно господин и госпожа Хейстингс са излезли в градината на свеж въздух. Забелязали са и Фиона да напуска балната зала. Била е сама и също отишла в градината.

Ема му подаде чаша чай.

— През онази вечер сигурно е имало много хора в парка.

— Точно така. — Антъни взе чашата с чинийката и ги постави на масичката до себе си. — Във всеки случай видели са семейство Хейстингс да се връща от градината след известно време. Поръчали да им докарат каретата и си тръгнали почти веднага.

— А госпожица Ризби? — попита Луиза.

— Никой повече не я видя жива — студено изрече той.

— Не разбирам. Нима твърдите, че не са я забелязали да се връща в балната зала?

— Да, госпожо Брайс, точно това твърдя. Отишла е сама в парка и не се е върнала. Когато призори я извадиха от реката, беше с роклята, която носеше на бала. Колието го нямаше. Решиха, че се е откачило и е потънало.

Ема замислено пиеше чая си.

— Не бях чувала тези подробности.

— По очевидни причини семейство Ризби държеше да се пазят в тайна, доколкото е възможно — каза Антъни.

— Продължавайте — помоли настойчиво Луиза, увлечена от разказа. — Има ли някаква друга улика, която ви накара да свържете смъртта на двете жени?

— При аутопсията се установи, че Фиона има следи от удар по главата. Заключението на специалистите беше, че при скачането в реката се е ударила в подводна скала, но има и други възможности.

Луиза се овладя и не се разтрепери. Наистина има и друг начин човек да бъде ударен. С ръжен например ударът може да се окаже смъртоносен.

Докосна с език внезапно пресъхналите си устни.

— Това ли е всичко, което разбрахте, що се отнася до улики.

— Да — отвърна той. — Най-накрая бях принуден да се откажа от разследването.

— Не разбирам — попита Луиза, — при това положение какво ви накара да се изложите на опасност, за да отворите сейфа на Хейстингс снощи?

— Мнимото самоубийство на един човек — Филип Грентли преди две седмици — отговори той.

Луиза погледна учудено Ема. Тя поклати глава в знак, че е също толкова озадачена. Това означаваше, че Грентли няма нищо общо с висшето общество.

Луиза се обърна отново към Антъни:

— Кой е бил Филип Грентли?

— Моят информатор ми каза, че Грентли и Хейстингс са се познавали. Изглежда, че Грентли се е занимавал със сделките му. Хейстингс тъкмо е основавал друг инвеститорски консорциум, точно както миналата година по време на смъртта на Фиона и на госпожа Хейстингс. Съвпадението ми се стори твърде любопитно, за да го пренебрегна.

На Луиза изведнъж й стана ясно. Наведе се напред силно възбудена.

— Ето защо бяхме на едни и същи балове и приеми през изминалата седмица. И двамата сме търсели сведения за другите членове на консорциума на Хейстингс.

— Да. — Той се усмихна вяло. — Забелязах ви, когато едва не се препънах във вас в библиотеката на Хамънд.

Тя тъкмо беше взела чашата с чинийката. Потресена, едва не ги изпусна и порцеланът иззвъня.

— Какво говорите?

— На бала у Хамънд влязохте в библиотеката по начин, който може да се опише само с думата „крадешком“, трийсет секунди след като аз бях влязъл.

Тя се втренчи в него ужасена.

— Нима сте били в библиотеката онази вечер?

— Скрих се зад завесите — отговори той. — Бях малко тромав. Не си спомням кога за последен път ми се е налагало да се крия така.

— Божичко! — Луиза се опомни и се отпусна на облегалката. — Били сте в библиотеката, когато я претърсвах! А пък аз си мислех, че никой не ме е забелязал.

— Както можете да се досетите, изгарях от любопитство — каза Антъни, наблюдавайки я внимателно.

— Малко по-късно същата вечер помолихте да бъдете представен — отбеляза Ема.

„Тогава за пръв път танцува с мен“ — помисли си тъжно Луиза. Вечерта, когато се поотпусна, и се размечта.

— След няколко вечери забелязах, че се измъквате, за да огледате библиотеката на Уелсуърт — продължи Антъни, без да откъсва очи от Луиза, — и тогава се досетих, че и двамата се интересуваме от Хейстингс. Снощи потвърдихте теорията ми. Мисля, че е време да обединим източниците си на информация.

— Хм — измънка Луиза.

— Преди да продължим — добави Антъни, — имам един въпрос. Като се има предвид колко много ви се доверих, ще ви бъда благодарен, ако ми отговорите. В действителност е справедливо да кажем, че заслужавам да ми отговорите.

Тя се облегна.

— Искате да знаете защо разследвам финансовите дела на Хейстингс.

— Струва ми се основателен въпрос при тези обстоятелства.

„Основателен или не, длъжна съм да отговоря“ — реши тя. Ако не отговори, той вероятно ще откаже подкрепата си. А вече й стана ясно, че само по този начин ще успее да доведе до край своето разследване. Съблазънта да съобщи за две убийства във висшето общество беше непреодолима.

— Много добре, господине, ще ви отговоря, но при едно условие.

Ема сви устни.

— Луиза, не съм убедена, че идеята е благоразумна.

— Извини ме — каза мило Луиза, — но чувствам, че друго не ми остава. — Погледна Антъни. — Съгласен ли сте?

— Зависи от условието — отвърна спокойно той.

— Ако желаете да ви помагам в тази работа, трябва да се съгласите на съдружие.

Антъни присви леко очи.

— Нима искате да се замесите в разследване на убийство, госпожо Брайс?

— Искам да ви помагам да разследвате господин Хейстингс — поправи го тя с равен тон. — Все още не съм убедена, че сте прав, като го обвинявате за две убийства. Независимо от това възбудихте достатъчно любопитството ми, за да поискам да се поразровя по-надълбоко.

— Защо, по дяволите, искате да помагате в преследването на убиец? Опасно е.

— Да — намеси се бързо Ема. — Много е опасно. Луиза, наистина си мисля, че не бива да продължаваш с този план. И без това достатъчно рискува.

Настъпи кратко мълчание. Антъни насочи вниманието си върху Ема.

„Подуши следата — помисли си Луиза. — Вече нищо няма да го отклони.“

— Много добре, господине — скръсти ръце тя. — Ще ви обясня, но ви предупреждавам, че ще трябва да си сътрудничим, друга възможност няма. Ако откажете, вероятно ще продължим да се препъваме един в друг.

Той я гледаше замислено.

— Госпожо Брайс, толкова ли ви отегчава обществото, та сте готова да се изложите на сериозни опасности, само за да разсейвате скуката си?

— Ще ви призная нещо, което знаят двама-трима души. Ема е една от тях. Другият е редакторът и издател на „Срочен репортер“.

— Този долнопробен вестник! Какво общо имате, по дяволите, с жълта преса, която процъфтява, подхранвана от жестоките сензации?

„Очаквах подобна реакция“ — напомни си тя. Независимо от това се засегна и се ядоса от неговата нехайна и презрителна реакция.

— Случайно съм кореспондентка на този долнопробен вестник — съобщи хладно.

Антъни онемя. „За пръв път — мина й през ума — го виждам абсолютно смаян.“ Дали пък не изпита задоволство от този обрат? Без съмнение мнението му за нея се промени, но поне успя да го извади от равновесие. Имаше чувството, че това не се случва много често.

— Кореспондентка ли? — повтори той със съвсем безизразен тон.

— Анонимна — уточни тя. — Пиша под псевдоним Дописник Фантом.

— Е, така ми се пада. — Той поклати глава и се подсмихва леко.

Луиза го погледна гневно.

— Смешна ли ви се вижда моята професия, господине?

— „Поразителна“ би била по-точната дума. — Той позамълча. — Моята сестра безумно ще се радва да се запознае с вас.

— Чете ли моята рубрика? — зарадва се Луиза.

— Естествено, но ще се зарадва не само по тази причина. Случайно двете имате нещо много общо.

— Не разбирам. Да не би сестра ви също да е кореспондентка?

— Не, но има сходна професия и освен това е принудена като вас да крие самоличността си.

— С какво се занимава? — попита тя нетърпеливо. Не познаваше друга жена с фалшива самоличност.

— Пише пиеси под името И. Дж. Харис.

— Гледала съм нейни пиеси. — Луиза едва сдържаше вълнението си. — Поставят се в театър „Олимпия“. В момента се играе „Нощ на пътя край Сатън“. Гледах я миналата седмица. Имаше няколко много силни сцени, от които най-изумителната беше с потъването на кораб в морето.

— Да, зная.

— Човек остава с впечатление, че героинята се е удавила, защото има тайна любовна връзка, а пък всеки е наясно, че такава любов има нещастен край в драми със сантиментален сюжет. Въпреки всичко в последната минута я спасява един джентълмен. За жалост не е Найджъл, мъжът, когото обича.

— Доколкото си спомням, той беше женен.

— Да, но той не е знаел, разбирате ли? Мислел жена си за мъртва, докато в действителност тя е била затворена в лудница от нейния коварен брат.

— Уверявам ви, госпожо Брайс, гледал съм пиесата. Не е необходимо да ми я разказвате.

Тя се смути и се изчерви.

Ема се подсмихна.

— Луиза е голяма почитателка на пиесите на сестра ви.

— И аз разбрах. — Антъни вдигна вежди. — Случайно съм чел някои от вашите отзиви, госпожо Брайс.

— Изненадана съм от признанието, че сте чели каквото и да е, отпечатано в „Срочен репортер“.

И все пак потръпна от радост. Той беше чел нейни статии.

— „Срочен репортер“ има две категории читатели — каза сухо той. — Тези, които си признават, че го четат, и другите, които не си признават. Това важи най-вече, откакто започнаха да се отпечатват репортажите на Дописника Фантом. Моите най-искрени поздравления, госпожо Брайс. Успяхте да смаете обществото с разкрития за скандали около най-високопоставени особи.

Луиза изпита внезапна необходимост да се защити:

— Не се интересувам от един скандал заради сензацията. Желанието за справедливост ме мотивира, господине.

Той присмехулно повдигна вежда.

— Справедливост ли?

— Много често хора от висшето общество злоупотребяват със своето положение и власт. Възползват се от по-слабохарактерните, като знаят отлично, че вероятността да платят за престъпленията си е незначителна.

— Ах, да. Чувствате се призвана да раздавате правосъдие, като разобличавате такива хора ли?

— Почти нищо друго не може да се направи. — Тя разпери ръце. — Едва ли има човек, който да не знае, че фактически е невъзможно Скотланд Ярд да води разследване във висшето общество. Всички врати се затварят и няма начин да се отворят. Сам казахте, че е изключено полицията да претърси къщата на Хейстингс.

— Вярно е. Все пак…

— Благодарение на Ема съм в много изгодна позиция — продължи тя. — Мога да се движа всред най-отбрани кръгове, без да привличам внимание.

Той погледна бегло лейди Аштън.

Ема наля още чай.

— Държа да подчертая, че беше интересно.

— Искам да бъде ясно, че се гордея с прецизността си — додаде Луиза. — Винаги разследвам много старателно, преди да напиша репортаж. Не искам в никакъв случай да причиня страдание или унижение на невинен човек.

— Достатъчно — вдигна ръка Антъни. — Не се съмнявам в усърдието ви или в намеренията ви, госпожо Брайс.

Тя си поотдъхна.

— Питах се как се добирате до информация — продължи той. — И мога ли да предположа, че разполагате с информатори?

— Да — отвърна му, отново застана нащрек.

— Бих искал да узная името на човека, който ви насочи по следите на Хейстингс.

Тя се подвоуми за момент. Миранда Фосет се забавляваше със своята роля на задкулисен източник на тайни за кореспондентите на вестници. Положително щеше да я убеди да помогне на Антъни в преследването на улики, но само при положение че й внуши доверие към него.

— Моят информатор може да се съгласи да ви помогне, но не давам гаранции.

В очите на Антъни проблесна прикрито нетърпение.

— Разбирам.

Луиза сключи ръце.

— Нека да повторя още веднъж много ясно, господине — рече хладно. — Разговорът ни приключва на секундата, ако не сте съгласен да бъда ваша равностойна партньорка в разнищването на този случай.

Очите му се присвиха опасно.

— Не мисля, че е много разумно, госпожо Брайс.

— Не мисля, че имате избор, господин Столбридж.