Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (8)

Осма глава
Слухове

Когато най-сетне успях да отворя очи, видях, че възглавницата ми се състои от джинси и крака. Травис седеше, облегнат на ваната, подпрял глава на стената, тотално в несвяст. Изглеждаше толкова зле, колкото аз се чувствах. Отметнах одеялото и се изправих. Хлъцнах от ужас, като се видях в огледалото над мивката.

Приличах на смъртта.

Разтекла се спирала, черни следи от сълзи по бузите, размазано червило и чорлава сплъстена коса.

Травис беше обграден от чаршафи, кърпи и одеяла. Беше си направил меко легло, на което да дреме, докато аз изхвърлям петнайсетте шота текила. Той беше придържал косата ми, докато повръщам над тоалетната, и бе останал при мен през цялата нощ.

Пуснах чешмата и пъхнах ръка под струята в очакване на желаната температура. Докато търках цапаницата от лицето си, чух стон откъм пода. Травис се размърда, разтърка очи и се протегна, после погледна до себе си и се стресна.

— Тук съм — казах аз. — Защо не идеш да си полегнеш? Да поспиш малко?

— Добре ли си? — попита той, като отново разтърка очи.

— Да, добре съм. Поне доколкото е възможно. Ще се почувствам още по-добре, като си взема един душ.

Той се изправи.

— Изкара ми акъла снощи. Не знам откъде ти дойде, но не искам повече да го правиш.

— Може да се каже, че с това съм отраснала, Трав. Не е кой знае какво.

Той хвана брадичката ми с ръце и изтри останала спирала под очите ми с палци.

— За мен беше.

— Добре, няма да го правя повече. Доволен ли си?

— Да. Но трябва да ти кажа нещо, ако обещаеш да не откачаш.

— Божичко, какво съм направила?

— Нищо, но трябва да се обадиш на Америка.

— Къде е тя?

— В „Морган“. Скараха се с Шеп.

Бързо си взех душ и навлякох дрехите, които Травис ми беше оставил на мивката. Когато излязох от банята, двамата с Шепли седяха в дневната.

— Какво си й направил? — поисках да знам аз.

Лицето на Шепли посърна.

— Много ми е ядосана.

— Какво е станало?

— Избеснях, задето те насърчаваше да пиеш толкова много. Мислех, че накрая ще се наложи да те водим в болница. От дума на дума, в един момент вече си крещяхме. И двамата бяхме пияни, Аби. Изрекох неща, които не мога да взема обратно. — Той поклати глава, забол очи в пода.

— Като например?

— Нарекох я с думи, с които не се гордея, и й казах да се маха.

— Оставил си я да си тръгне пияна? Ти идиот ли си? — ядосах се аз и грабнах чантата си.

— По-леко, Враб — обади се Травис. — Той се чувства достатъчно зле.

Изрових телефона от чантата си и набрах Америка.

— Ало? — Звучеше наистина ужасно.

— Току-що чух — въздъхнах аз. — Добре ли си?

Излязох в коридора, за да говоря на спокойствие, като не пропуснах да изгледам злобно Шепли през рамо.

— Добре съм. Той е задник.

Думите й бяха резки, но аз чувах болката в гласа й. Америка владееше изкуството да прикрива емоциите си и можеше да ги скрие от всички, освен от мен.

— Съжалявам, че не съм тръгнала с теб.

— Ти не беше в състояние.

— Защо не дойдеш да ме вземеш? Можем да поговорим.

Чувах дъха й в телефона.

— Не знам. Нямам желание да го виждам.

— Ще му кажа да стои вътре.

След дълга пауза чух подрънкване на ключове.

— Добре. Идвам след минута.

Влязох в дневната и метнах чантата си на рамо. Двамата ме гледаха как отварям вратата в очакване на Америка и Шепли се придърпа напред по дивана.

— Ще дойде ли?

— Тя не иска да те вижда, Шеп. Казах й, че ще стоиш вътре.

Той въздъхна и се отпусна на възглавницата.

— Тя ме мрази.

— Ще поговоря с нея. А ти най-добре да измислиш някакво зашеметяващо извинение.

Десет минути по-късно отвън изсвири клаксон и аз затворих вратата след себе си. Когато слязох по стълбите, Шепли се втурна покрай мен, изтича до червената хонда на Америка и се наведе до прозореца. Спрях се. Америка гледаше право пред себе си, но свали стъклото. Шепли заобяснява нещо, после започнаха да се карат. Влязох вътре, за да ги оставя на спокойствие.

Травис тъкмо слизаше надолу по стълбите.

— Враб?

— Не изглежда добре.

— Остави ги да се оправят. Влез вътре — каза той и ме поведе нагоре, преплел пръстите си в моите.

— Толкова зле ли беше? — попитах аз.

— Доста — кимна той. — Тъкмо излизат от медения си месец. Ще се оправят.

— Много ги разбираш връзките като за човек, който никога не е имал приятелка.

— Имам четирима братя и куп приятели — ухили се той на себе си.

Шепли влетя в апартамента и тръшна вратата.

— Невъзможна е!

Целунах Травис по бузата.

— Това беше знак за мен.

— Късмет.

Седнах до Америка и тя изпуфтя.

— Невъзможен е!

Изкисках се и тя ме погледна убийствено.

— Извинявай — казах аз и се опитах да изтрия усмивката от лицето си.

Америка потегли. Крещя, плака, пак крещя. От време на време изпадаше в тиради, насочени към Шепли, все едно той седеше на моето място. Аз мълчах и я оставях да преработи емоциите си, както само тя може.

— Нарече ме безотговорна! Мен. Сякаш не те познавам! Сякаш не съм те виждала как свиваш стотици долари от баща си, пиейки два пъти повече. Той не знае за какво говори, по дяволите! Не знае как си живяла досега! Не знае това, което аз знам, а се държи така, сякаш съм му дете, не приятелка! — Сложих ръка върху нейната, но тя я дръпна. — Мислеше си, че заради теб ще се провали връзката ни, а сам се погрижи за това. И като стана дума за теб, какво беше това снощи с Паркър?

Внезапната смяна на темата ме свари неподготвена.

— Какво имаш предвид?

— Травис ти организира купон, Аби, а ти се натискаш с Паркър! И се чудиш защо всички говорят за теб!

— Чакай малко! Самата аз казах на Паркър, че не е редно да се усамотяваме. И какво значение има, че Травис ми е организирал купона? Аз не съм с него!

Америка впери поглед право пред себе си и издиша яростно през носа.

— Добре, Мер. Какво има? Сега си ядосана пък на мен ли?

— Не съм ти ядосана. Просто не мога да поддържам връзка с пълни идиоти.

Аз поклатих глава и погледнах през прозореца, за да не кажа нещо, за което после да съжалявам. Америка открай време умееше да ме накара да се почувствам като парцал.

— Виждаш ли изобщо какво става? Травис се отказа от боевете. Не излиза никъде без теб. Не е водил момичета вкъщи след онези близначки, не е убил Паркър, а ти се притесняваш защо хората говорят, че си играеш и с двамата. Знаеш ли защо, Аби? Защото е така!

Обърнах се, за да я погледна по най-гадния начин, на който бях способна.

— Какво ти става, по дяволите?

— Излизаш с Паркър и си толкова щастлива — насмешливо каза тя. — Защо тогава не си в „Морган“?

— Знаеш защо, защото изгубих баса!

— Стига, Аби! Говориш колко идеален е Паркър, излизате на невероятни срещи, говорите с часове по телефона, а всяка вечер си лягаш до Травис. Нищо нередно ли не виждаш? Ако наистина харесваше Паркър, отдавна да си върнала багажа си в общежитието.

Стиснах зъби.

— Знаеш, че никога не се измъквам от басове, Мер.

— Така си и мислех — заяви тя, като стисна ръце около волана. — Травис е това, което искаш, а Паркър е това, от което си мислиш, че се нуждаеш.

— Знам, че изглежда така, но…

— Така изглежда на всички. И ако не ти харесва какво говорят хората за теб, промени се. Не Травис е виновен. Той се обърна на сто и осемдесет градуса заради теб. Ти жънеш похвалите, а Паркър се възползва.

— Само преди седмица искаше да ми събереш нещата и да не позволиш на Травис да ме доближи отново! А сега го защитаваш?

— Абигейл! Не защитавам него, глупачке! За теб мисля! И двамата сте луди един по друг! Направи нещо по въпроса!

— Как можеш изобщо да си ме представиш с него? — Замълчах за момент. — Би трябвало да ме пазиш от хора като него.

Тя стисна устни, явно губейки търпение.

— Ти положи толкова усилия да се откъснеш от баща си. Това е единствената причина, поради която мислиш за Паркър. Той е точната противоположност на Мик, а ти си мислиш, че Травис ще те върне право там, откъдето си тръгнала! Той не е като баща ти, Аби.

— Не съм казала, че е като него, но ме кара да вървя по стъпките му.

— Травис не би ти го причинил. Мисля, че не разбираш колко много означаваш за него. Ако просто му кажеш…

— Не. Не сме оставили всичко зад гърба си, за да ме гледат и тук всички, както в Уичита. Хайде да се съсредоточим върху настоящия проблем. Шеп те чака.

— Не ми се говори за Шеп — отсече тя и спря на светофара.

— Той е много нещастен, Мер. Обича те.

Очите й се напълниха със сълзи и долната й устна потрепери.

— Не ми пука.

— Напротив.

— Знам — проплака тя и се отпусна на рамото ми.

Плака, докато светна зелено, после аз я целунах по главата.

— Зелено е.

Тя се изправи и избърса носа си.

— Преди малко се държах много гадно с него. Сигурно вече няма да иска да говори с мен.

— Ще иска. Знае, че беше ядосана.

Америка изтри лицето си и бавно направи обратен завой. Притеснявах се, че ще трябва дълго да я увещавам, за да дойде с мен, но Шепли се втурна надолу по стълбите още преди да е изгасила двигателя. Той отвори вратата й и я издърпа навън.

— Толкова съжалявам, миличка! Трябваше да си гледам моята работа. Моля те… не си тръгвай. Не знам какво бих правил без теб.

Америка хвана лицето му с две ръце и се усмихна.

— Ти си нагъл кретен, но аз все пак те обичам.

Шепли я зацелува така, сякаш не я беше виждал от месеци, а аз се усмихнах за добре свършената работа. Травис стоеше ухилен на вратата и аз влязох в апартамента.

— И заживели честити — рече той, като затвори вратата след мен.

Аз се отпуснах на дивана, а той седна до мен и притегли краката ми в скута си.

— Какво ти се прави днес, Враб?

— Искам да спя. Или да си почивам… или да спя.

— Може ли първо да ти дам подаръка?

— Приготвил си ми подарък? — бутнах го аз по рамото.

Устните му се изкривиха в неспокойна усмивка.

— Не е диамантена гривна, но реших, че ще ти хареса.

— Сигурна съм, че ще ми хареса, и без да го виждам.

Той свали краката ми от скута си и изчезна в стаята на Шепли. Повдигнах учудено вежди, понеже го чух да мърмори нещо, а после излезе с кутия в ръце. Остави я на пода пред краката ми и приклекна зад нея.

— Побързай, искам да се изненадаш — усмихна се той.

— Да побързам ли?

Отворих капака и зяпнах. Към мен гледаха две големи тъмни очички.

— Кученце! — изписках аз и пъхнах ръце в кутията. Вдигнах тъмното къдраво бебе към лицето си и то обсипа устата ми с топли влажни целувки.

Травис грееше победоносно.

— Харесва ли ти?

— Обожавам го! Взел си ми кученце!

— Момченце е, кери териер. Карах три часа, за да го взема в четвъртък.

— Значи, когато каза, че отиваш с Шепли да закарате колата му на майстор…

— Отидохме да вземем подаръка ти — кимна той.

— Колко е игрив! — засмях се аз.

— Всяко момиче от Канзас има нужда от един Тото — рече Травис, като ми помогна да настаня пухкавата топчица в скута си.

— Наистина прилича на Тото! Така и ще го кръстя — казах аз, бърчейки нос пред въртящото се кутре.

— Можеш да го оставиш тук. Аз ще се грижа за него, когато се върнеш в „Моргай“ — каза той с половинчата усмивка. — Той ще бъде гаранцията ми, че ще минаваш от време на време, когато месецът изтече.

Стиснах устни.

— Аз и така щях да минавам, Трав.

— Готов съм на всичко за тази усмивка, която в момента е на лицето ти.

— Май искаш да си дремнеш, Тото. О, да — загуках аз на кученцето.

Травис кимна, притегли ме в скута си и се изправи.

— Хайде тогава.

Той ме занесе в стаята си, разтвори завивките и ме положи на матрака. Пресегна се през мен да дръпне завесите и се отпусна на възглавницата си.

— Благодаря ти, че остана с мен през нощта — казах аз, докато галех Тото по козината. — Не трябваше да спиш на пода на банята.

— Тази нощ беше една от най-хубавите в живота ми. Обърнах се да видя изражението му. Беше сериозен и аз го изгледах подозрително.

— Да спиш между тоалетната и ваната на студените твърди плочки с повръщаща идиотка до себе си? Ако това е била една от най-хубавите ти нощи, много тъжно.

— Не, да седя до теб, когато ти е зле, и да заспиш в скута ми — това беше една от най-хубавите ми нощи. Не беше удобно и изобщо не съм спал, но прекарах деветнайсетия ти рожден ден с теб, а освен това си много сладка, когато си пияна.

— Сигурна съм, че между гаденето и драйфането съм била изключително сладка.

Той ме придърпа към себе си и погали Тото, който се беше сгушил до шията ми.

— Ти си единствената ми позната жена, която изглежда невероятно с глава в тоалетната. Това значи нещо.

— Благодаря, Трав. Няма да те карам да го правиш отново. Той се облегна на възглавницата си.

— Няма значение. Никой не може да държи косата ти като мен.

Аз се засмях и като затворих очи, потънах в тъмнината.

— Ставай, Аби! — викаше Америка и ме разтърсваше. Тото ме близна по бузата.

— Будна съм! Будна съм!

— Имаме лекция след половин час!

Аз скочих от леглото.

— Колко съм спала? Четиринайсет часа? Какво, по дяволите…?

— Отивай да се изкъпеш! Ако не си готова до десет минути, тръгвам сама!

— Нямам време да се къпя! — казах аз, докато преобличах дрехите, с които бях спала.

Травис подпря брадичка на ръката си и се подсмихна.

— Вие сте луди, момичета. Няма да се свърши светът, ако закъснеете веднъж за лекция.

— Напротив, ако си Америка. Тя не пропуска лекции и мрази да закъснява — обясних аз, докато нахлузвах ризата през главата си и се намъквах в джинсите.

— Остави Мер да върви. Аз ще те закарам.

— Раницата ми е в колата й, Трав.

— Както искате — сви рамене той, — само не се пребивайте от бързане.

Вдигна Тото и като го залюля с една ръка като малка футболна топка, се отдалечи по коридора. Америка ме избута през вратата към колата.

— Не мога да повярвам, че ти е взел кученце — каза тя, обърната назад, докато маневрираше.

Травис стоеше на утринното слънце, бос и по боксерки, увил ръце около себе си, за да се стопли. Гледаше как Тото души малка туфа трева с изражението на горд баща.

— Никога не съм имала куче — казах аз. — Ще бъде интересно.

— Погледни го — рече Америка, клатейки глава, като хвърли поглед към Травис и включи на скорост. — Травис Мадокс: мистър Мама.

— Тото е възхитителен. Дори ти ще се размажеш, като го гушнеш.

— Нали знаеш, че не можеш да го вземеш в общежитието. Травис сигурно не се е сетил за това.

— Каза, че ще го задържи в апартамента.

Тя повдигна вежди.

— Естествено. Травис умее да мисли един ход напред, признавам му го — отбеляза тя, като отново поклати глава и натисна газта.

Аз изпъшках и се отпуснах на седалката. Щом адреналинът се уталожи, тялото ми натежа от следкупонния унес. Когато часът свърши, Америка ме сръчка и аз я последвах към столовата.

Шепли ни посрещна на вратата и аз забелязах, че нещо не е наред.

— Мер — каза той, като я хвана за ръката.

Травис дотича до нас и сложи ръце на кръста, за да си поеме въздух.

— Да не би да те преследва тълпа от разярени жени? — подразних го аз.

Той поклати глава.

— Исках да ви хвана… преди… да влезете.

— Какво става?

— Носят се слухове — подхвана Шепли. — Всички говорят, че Травис е завел Аби у дома и… детайлите варират, но като цяло е доста зле.

— Какво?! — извиках аз. — Сериозно ли говориш?

Америка завъртя очи.

— На кого му пука, Аби? Хората говорят за вас с Трав от седмици. Не за пръв път някой ви обвинява, че спите заедно.

Травис и Шепли се спогледаха.

— Какво? Има и още нещо, нали?

Шепли потръпна.

— Казват, че си спала с Паркър у Бразил, а после си позволила на Травис… да те заведе у дома, ако ме разбираш.

Аз зяпнах.

— Супер! Значи сега съм курвата на училището.

Очите на Травис потъмняха и той стисна зъби.

— Аз съм виновен. Ако беше някой друг, изобщо нямаше да говорят така за теб.

Той влезе в столовата със стиснати юмруци, отпуснати до тялото. Америка и Шепли го последваха.

— Да се надяваме само, че никой няма да се окаже толкова глупав, че да му каже нещо — отбеляза Америка.

— Или на нея — додаде Шепли.

Травис седна на няколко места от мен и се загледа умислено в сандвича си. Чаках да ме погледне, за да му се усмихна утешително. Травис имаше репутация, но аз позволявах всички да ме виждат с Паркър.

Шепли ме смушка с лакът, докато зяпах братовчед му.

— Просто се чувства зле. Може би се опитва да разсее клюките.

— Не е необходимо да седиш там, Трав. Ела тук — повиках го аз, като потупах празното място на масата срещу себе си.

— Чух, че си имала забележителен рожден ден, Аби — рече Крис Дженкс, подхвърляйки парче маруля в чинията на Травис.

— Не я закачай, Дженкс — предупреди го Травис с мрачен поглед.

Крис се усмихна с кръглите си розови бузи.

— Чух и че Паркър бил бесен. Каза, че наминал вчера през апартамента ти, а двамата с Травис сте били още в леглото.

— Просто си подремваха, Крис — изсъска Америка.

Аз стрелнах с очи Травис.

— Паркър е идвал?

Той се размърда неспокойно на стола си.

— Щях да ти кажа.

— Кога?

Америка се наведе и прошепна в ухото ми:

— Паркър чул слуха и дойде да се кара с теб. Опитах се да го спра, но той влезе и… схвана нещата по много неправилен начин.

Аз забодох лакти в масата и захлупих лице в шепите си.

— Става все по-хубаво.

— Значи не сте го направили, така ли? — не млъкваше Крис. — Мамка му, тъпа работа. Аз пък си помислих, че Аби все пак е била права за теб, Трав.

— Млъквай, Крис — предупреди го Шепли.

— Ако ти не си спал с нея, имаш ли нещо против аз да се пробвам? — рече Крис, хилейки се към съотборниците си.

Лицето ми пламна от първоначалното смущение, но в следващия миг Америка изпищя, защото Травис се беше надигнал от мястото си. Той се пресегна през масата, сграбчи Крис за гърлото с едната ръка, а с другата за тениската. Защитникът се плъзна през масата и десетки столове застъргаха по пода, когато хората се изправиха да видят какво ще стане. Травис го удари няколко пъти в лицето, като всеки път вдигаше високо лакът във въздуха. Единственото, което можеше да направи Крис, беше да прикрива лицето си с ръце.

Никой не докосна Травис. Той беше вън от себе от ярост, а славата му не позволяваше на никого да се опита да му се противопостави. Останалите футболисти се свиваха и мижаха, докато гледаха как бият безмилостно съотборника им.

— Травис! — изкрещях аз и заобиколих масата.

Травис се спря по средата на удара и пусна тениската на Крис, който се свлече на пода. Обърна се задъхан и ме погледна; никога не го бях виждала толкова страшен. Преглътнах и направих крачка назад, а той ме заобиколи и се отдалечи. Понечих да го последвам, но Америка ме хвана за ръката. Шепли я целуна набързо и излезе след братовчед си.

— Божичко — прошепна Америка.

Обърнахме се и видяхме как съотборниците на Крис го вдигат от пода. Потръпнах от гледката на червеното му подпухнало лице. От носа му се стичаше кръв и Бразил му подаде салфетка от масата.

— Лудият му кучи син! — простена Крис, като седна на стола и вдигна ръка към лицето си. После ме погледна. — Извинявай, Аби. Пошегувах се.

Не знаех какво да отговоря. И аз не разбирах случилото се.

— Тя не е спала с нито единия от двамата — натърти Америка.

— Никога не знаеш кога да млъкнеш, Джейкс — каза с отвращение Бразил.

Америка ме дръпна за ръката.

— Хайде да вървим.

Тя ме повлече към колата си. Когато включи на скорост, я хванах за китката.

— Чакай! Къде отиваме?

— У Шеп. Не искам да остава сам с Травис. Видя ли го? Той съвсем откачи!

— И аз не искам да бъда около него!

Америка ме изгледа невярващо.

— Очевидно има някакъв проблем. Не искаш ли да разбереш какъв?

— Точно в този момент инстинктът ми за самосъхранение надделява над любопитството ми, Мер.

— Единственото, което го спря, беше гласът ти, Аби. Теб ще послуша. Трябва да поговориш с него.

Въздъхнах и я пуснах.

— Добре. Да вървим — казах аз и се отпуснах на седалката. Влязохме в паркинга и Америка спря между чарджъра на Шепли и харлито на Травис. Приближи се до стълбите, сложила ръце на кръста с характерния си драматизъм.

— Хайде, Аби! — повика ме тя и ми махна да я последвам. Аз колебливо се подчиних, но се спрях, когато видях Шепли да бърза надолу, за да поговори шепнешком с нея. Погледна към мен и пак зашепна в ухото й.

— Какво? — попитах аз.

— Шеп… — размърда се тя неспокойно. — Шеп смята, че не е добра идея да влизаме вътре. Травис е много ядосан.

— Искаш да кажеш аз да не влизам.

Америка сви смутено рамене и погледна към Шепли. Той ме докосна по рамото.

— Нищо лошо не си направила, Аби. Той просто не иска… не иска да те вижда точно в момента.

— Ако не съм направила нищо лошо, защо не иска да ме вижда?

— Не съм сигурен, не ми казва. Предполагам, че се срамува от начина, по който си изпусна нервите пред теб.

— Той си изпусна нервите пред цялата столова! Какво общо имам аз?

— Повече, отколкото си мислиш — отвърна Шепли, избягвайки погледа ми.

Аз ги изгледах, заобиколих ги и хукнах нагоре по стълбите. Влетях през вратата, но в дневната нямаше никого. Вратата на стаята на Травис беше затворена и аз почуках.

— Травис? Аз съм, отвори ми.

— Махай се, Враб — извика той отвътре.

Надникнах и го видях седнал на леглото с лице към прозореца. Тото го закачаше с лапичка по гърба, недоволен, че не му обръща внимание.

— Какво става с теб, Трав?

Той не отговори и аз застанах до него със скръстени ръце. Зъбите му бяха стиснати, но страховитото изражение, което бях видяла в столовата, вече го нямаше. Изглеждаше тъжен. Дълбока, безнадеждна тъга.

— Няма ли да поговорим?

Чаках, но той мълчеше. Когато се обърнах към вратата, той най-после въздъхна.

— Нали се сещаш за онзи ден, когато Бразил се заяждаше и ти скочи в моя защита? Ами… това стана. Само че малко се увлякох.

— Ти беше ядосан още преди Крис да си отвори устата. — Върнах се и седнах на леглото до него. Той продължи да гледа през прозореца.

— Преди малко говорех сериозно. Трябва да се махнеш, Враб. Бог ми е свидетел, че аз не мога да се махна от теб.

— Ти не искаш да си тръгна — докоснах го по ръката аз.

Травис отново стисна зъби, после ме прегърна. Спря се за момент, а след това ме целуна по челото, притиснал буза към слепоочието ми.

— Няма значение колко се старая. В крайна сметка ще ме намразиш.

Обвих ръце около него.

— Трябва да бъдем приятели. Не приемам отказ — цитирах го аз.

Веждите му се свъсиха и той ме притегли към себе си, без да откъсва поглед от прозореца.

— Често те гледам, докато спиш. Винаги изглеждаш толкова спокойна. Аз нямам този покой. В мен постоянно кипи гняв и ярост… освен когато те гледам как спиш. Точно това правех, когато влезе Паркър. Аз бях буден, той влезе и застана на вратата потресен. Знаех какво си мисли, но не го поправих. Не му обясних, защото исках да си мисли, че се е случило нещо. Сега целият университет смята, че си била и с двама ни в една и съща нощ.

Тото се покатери в скута ми и аз го почесах по ушичките. Травис се пресегна да го погали, а после сложи ръка върху моята.

— Съжалявам.

Аз свих рамене.

— Ако вярва на слуховете, проблемът си е негов.

— Трудно би могъл да си помисли друго, след като ни вижда заедно в леглото.

— Той знае, че живея при теб. Била съм съвсем облечена, за бога.

— Най-вероятно е бил твърде ядосан, за да забележи — въздъхна Травис. — Знам, че го харесваш, Враб. Трябваше да му обясня. Поне това ти дължа.

— Все едно.

— Не си ли ми бясна? — изненада се той.

— Затова ли беше толкова разстроен? Мислел си, че ще се ядосам, щом науча истината?

— Нормално би било. Ако някой така потъпче репутацията ми, щях да съм леко бесен.

— На теб не ти пука за репутациите. Какво стана с онзи Травис, който пет пари не дава какво мислят другите? — смушках го аз.

— Това беше, преди да видя изражението ти, когато чу какво говорят всички. Не искам да бъдеш наранена заради мен.

— Ти никога не би направил нещо, с което да ме нараниш.

— По-скоро ще си отрежа ръката — въздъхна той.

Отпусна буза върху косата ми. Аз нямах какво да отговоря, а той като че ли беше казал всичко, което трябваше, затова просто си седяхме и мълчахме. От време на време Травис ме притискаше по-силно към себе си. Аз стиснах ризата му, защото не знаех какво друго да направя, за да го накарам да се почувства по-добре, освен да му позволя да ме прегърне.

Когато слънцето започна да залязва, на вратата се почука.

— Аби?

Гласът на Америка прозвуча слабо от другата страна.

— Влизай, Мер — отговори Травис.

Америка влезе заедно с Шепли и се усмихна, като ни видя, оплетени в обятията си.

— Излизаме да си вземем нещо за хапване. На вас двамата да ви се ходи в „Пей Вей“?

— Пфу… пак ли азиатско, Мер? Сериозно? — попита Травис.

Аз се усмихнах. Ето че отново си беше същият.

Америка също го забеляза.

— Да, сериозно. Идвате ли?

— Умирам от глад — обадих се аз.

— Естествено, не си обядвала — смръщи се Травис и се изправи, като вдигна и мен. — Хайде. Да ти намерим нещо за хапване.

Той не свали ръката си от мен чак докато стигнахме до „Пей Вей“.

Щом Травис отиде до тоалетната, Америка се наведе към мен.

— Е? Какво каза?

— Нищо — свих рамене аз.

Тя повдигна вежди.

— Стояхте в стаята му два часа. И той не каза нищо?

— Обикновено не говори, когато е така ядосан — потвърди Шепли.

— Все трябва да е казал нещо — настоя Америка.

— Каза, че се е увлякъл, като е решил да ме защити, и че не е казал истината на Паркър, когато е влязъл в стаята. Това е — отговорих аз, докато намествах солницата и пипера.

Шепли затвори очи и поклати глава.

— Какво има? — попита Америка, като изправи рамене.

— Травис е… Забрави — въздъхна той и завъртя очи.

Америка беше упорита.

— О, не, по дяволите, не можеш просто да…

Млъкна, защото в този момент Травис седна и преметна ръка зад мен.

— Мамка му, още ли не са ни донесли храната?

Смяхме се и се шегувахме, докато ресторантът затвори, а после се натоварихме в колата. Шепли занесе Америка на ръце до апартамента, но Травис ме дръпна за ръката да изчакам. Когато приятелите ни се скриха вътре, той ми се усмихна с разкаяние.

— Дължа ти извинение, така че: извинявай.

— Ти вече ми се извини. Всичко е наред.

— Не, извиних ти се за Паркър. Не искам да си мислиш, че съм някакъв психар, който пребива хората за най-малката дреболия. Но ти дължа извинение, защото не те защитих по правилната причина.

— А тя е…?

— Нахвърлих му се, защото каза, че иска да бъде следващият, не защото те дразнеше.

— Намекът, че може да се нареди на опашка, си е предостатъчна причина да ме защитиш, Травис.

— Точно това имам предвид. Ядосах се, защото реших, че иска да спи с теб.

След като осмислих какво иска да каже, стиснах двата края на ризата му и подпрях чело на гърдите му.

— Знаеш ли какво? Не ми пука — заявих аз, вдигнала поглед към него. — Не ме интересува какво говорят хората, нито дали си си изтървал нервите, нито защо помля физиономията на Крис. Последното, което ми се иска, е да ми се носи лоша слава, но ми писна да се обяснявам на всички за приятелството ни. Да вървят по дяволите.

Очите на Травис омекнаха и устните му се извиха нагоре.

— Приятелството ни? Понякога се чудя слушаш ли ме изобщо.

— Какво значи това?

— Да се прибираме. Уморен съм.

Аз кимнах. Той ме притискаше към себе си, докато влязохме в апартамента. Америка и Шепли вече се бяха затворили в стаята си. Минах през душа, докато Травис ме чакаше навън с Тото, облякох пижамата си и след половин час и двамата бяхме в леглото.

Отпуснах глава на ръката си и издишах бавно и спокойно.

— Остават само две седмици. Каква драма ще направиш, като се върна в „Моргай“?

— Не знам — отвърна той.

Виждах измъченото му свъсено лице дори в тъмното.

— Ей — докоснах го аз по ръката, — шегувах се.

Дълго време го гледах как диша, примигва и се опитва да се отпусне. Размърда се и ме погледна.

— Имаш ли ми доверие, Враб?

— Да, защо?

— Ела насам.

Той ме придърпа към себе си. Поколебах се за секунда-две, после положих глава на гърдите му. Каквото и да ставаше с него, той имаше нужда от мен и аз не бих могла да му откажа дори и да исках.