Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (5)

Пета глава
Паркър Хейс

— Влизай — извиках аз, когато на вратата се почука.

Травис замръзна на прага.

— Леле.

Усмихнах се и се погледнах. Роклята ми с бюстие, преминаващо в къса пола, определено беше по-дръзка от всичко, което някога бях обличала. Материята беше черна и прозрачна. Паркър щеше да бъде на купона и аз определено възнамерявах да ме забележи.

— Изглеждаш удивително — каза той, докато обувах високите си обувки.

Погледнах одобрително бялата му риза и джинсите.

— И ти изглеждаш добре.

Ръкавите му бяха вдигнати над лактите и така се виждаха сложните рисунки на татуировките му. Когато пъхна ръце в джобовете си, зърнах на китката му любимата му черна кожена гривна.

Америка и Шепли ни чакаха в дневната.

— Паркър ще хлъцне, като те види — изкиска се Америка, докато вървяхме след Шепли към колата.

Травис отвори вратата и аз се мушнах на задната седалка. Макар да се бяхме возили неведнъж така, сега внезапно ми стана неловко да седя до него.

Навсякъде по улицата имаше паркирани коли, някои дори бяха спрели на моравата. Къщата се пръскаше по шевовете, а от общежитията продължаваха да прииждат хора. Шепли спря на тревата отзад и двете с Америка последвахме момчетата към купона.

Травис ми донесе червена пластмасова чаша с бира и прошепна в ухото ми:

— Не взимай от никого, освен от мен и от Шеп. Не искам някой да ти пусне нещо в чашата.

— Никой нищо няма да ми пусне в чашата, Травис — завъртях очи аз.

— Просто не пий нищо, което не съм ти дал аз, моля те. Вече не си в Канзас, Врабчо.

— Това не го бях чувала — саркастично отвърнах аз и отпих глътка.

Мина цял час, а Паркър го нямаше. Америка и Шепли танцуваха на бавна песен в дневната. Травис ме дръпна за ръката.

— Искаш ли да танцуваме?

— Не, благодаря.

Лицето му посърна.

— Просто съм уморена, Трав — докоснах го по рамото аз.

Той сложи ръка върху моята и понечи да каже нещо, но когато погледнах зад гърба му, видях Паркър. Травис забеляза изражението ми и се обърна.

— Здрасти, Аби! Значи успя — усмихна се Паркър.

— Да, тук сме вече от час — отвърнах аз, като издърпах ръката си изпод тази на Травис.

— Изглеждаш невероятно! — надвика музиката той.

— Благодаря! — усмихнах се аз и хвърлих поглед към Травис. Той беше стиснал устни, а между веждите му се беше образувала бръчка.

Паркър кимна към дневната и се усмихна.

— Искаш ли да танцуваме?

Аз сбърчих нос и поклатих глава.

— Не, малко съм уморена.

Той погледна към Травис.

— Мислех, че няма да идваш.

— Промених решението си — отвърна Травис, подразнен, че се налага да обяснява.

— Виждам — рече Паркър, вперил поглед в мен. — Искаш ли да подишаме чист въздух?

Аз кимнах и го последвах нагоре по стълбите. Той се спря, за да ми подаде ръка. Когато стигнахме на втория етаж, той отвори френските прозорци към балкона.

— Студено ли ти е?

— Малко е хладно — казах аз и се усмихнах, когато той свали якето си и наметна раменете ми.

— Благодаря.

— С Травис ли си тук?

— Дойдохме заедно с колата.

Устните му се разтеглиха в широка усмивка и той погледна надолу към моравата. Групичка момичета се бяха скупчили, хванати под ръка, за да се пазят от студа. Навсякъде по тревата се търкаляха салфетки, бирени кутийки и празни бутилки от алкохол. На фона на целия боклук братята от „Сигма Тау“ бяха наобиколили шедьовъра си — пирамида от кегове, украсена с бели лампички.

Паркър поклати глава.

— Сутринта тук ще бъде погром. Чистачите ще имат бая работа.

— Имате си чистачи?

— Да — усмихна се той, — викаме им „зайци“.

— Горкият Шеп.

— Той не участва. Измъкна се, защото е братовчед на Травис и не живее в Къщата.

— А ти тук ли живееш?

Паркър кимна.

От две години. Но трябва да си намеря апартамент. Нужно ми е по-спокойно място за учене.

— Нека позная… икономика?

— Биология и анатомия. Остава ми още една година, после МСАТ1, а след това, да се надяваме, заминавам за Медицинския факултет на Харвард.

— Вече знаеш, че си приет?

— Баща ми е учил там. Не знам със сигурност, но той е щедър възпитаник, ако разбираш какво имам предвид. Имам само отлични оценки в дипломата, 210 точки на SAT, 36 на ACT. Шансът ми е доста висок.

— Бащата е лекар?

Паркър потвърди с добродушна усмивка.

— Ортопед хирург.

— Впечатляващо.

— Ами ти?

— Не съм решила още.

— Обичаен отговор за първи курс.

Аз въздъхнах драматично.

— Май си пропилях шансовете за изключителност.

— О, не се притеснявай. Забелязах те още първия ден. Какво прави първокурсничка във висша математика трета част?

Усмихнах се и завъртях кичур коса около пръста си.

— Математиката ми е лесна. Минах доста материал в гимназията, после взех два летни курса в Държавния в Уичита.

— Ето това вече е впечатляващо.

Стояхме на балкона повече от час и си говорихме за всичко — от местните ресторанти до това, как сме станали толкова добри приятели с Травис.

— Не бих го споменал, но вие двамата сте основна тема на разговор.

— Чудно — промърморих аз.

— Просто е необичайно за Травис. Той не се сприятелява с жени. По-често ги превръща във врагове.

— О, не знам. Някои или страдат от загуба на краткосрочната памет, или са твърде опрощаващи, когато става дума за него.

Паркър се засмя. Белите му зъби светеха на фона на златистия му тен.

— Хората просто не разбират отношенията ви. Трябва да призная, че са малко двусмислени.

— Питаш ме дали спя с него?

Той се усмихна.

— Ако спеше с него, нямаше да бъдете тук заедно. Познавам го от четиринайсетгодишен и добре знам как действа. Но съм любопитен за отношенията ви.

— Те са такива, каквито са — свих рамене аз. — Мотаем се, ядем, гледаме телевизия, учим и се караме. Това е.

Паркър се засмя, като поклати глава на моята откровеност.

— Чувал съм, че си единственият човек, на когото позволява да го поставя на мястото му. Това е почетна титла.

— Каквото и да значи това. Той не е толкова лош, колкото го изкарват всички.

Небето стана лилаво, после порозовя. Слънцето се показа над хоризонта. Паркър погледна часовника си, после оредялата тълпа на моравата.

— Купонът май свърши.

— По-добре да потърся Шеп и Мер.

— Имаш ли нещо против аз да те закарам?

Опитах се да потисна вълнението си.

— Ни най-малко. Ще кажа на Мер.

Влязох вътре. Изведнъж изтръпнах и се обърнах.

— Знаеш ли къде живее Травис?

Паркър сви гъстите си кафяви вежди.

— Да, защо?

— Там живея сега — отвърнах аз и се приготвих да посрещна реакцията му.

— Живееш при Травис?

— Изгубих бас, така че ще бъда там един месец.

— Един месец?!

— Дълга история — свих смутено рамене.

— Но сте само приятели?

— Да.

— Значи ще те закарам там — усмихна се той.

Заслизах по стълбите, за да намеря Америка, и подминах намусения Травис, видимо отегчен от пияното момиче, което му говореше. Последва ме в коридора, където открих Америка и я дръпнах за роклята.

— Вие можете да вървите. Паркър ми предложи да ме закара.

— Какво? — изненада се въодушевено Америка.

— Какво? — попита и Травис, но ядосано.

— Има ли проблем? — обърна се Америка към него.

Той я изгледа гневно, после ме дръпна зад ъгъла. Брадичката му трепереше.

— Ти дори не го познаваш.

Изтръгнах ръката си от неговата.

— Не е твоя работа, Травис.

— Да бе! Няма да позволя да се возиш с напълно непознат! Ами ако се опита да направи нещо?

— Чудесно! Той е готин!

Изражението на Травис премина от изненада към гняв и аз се стегнах в очакване на следващата му реплика.

— Паркър Хейс, Враб? Наистина ли? Паркър Хейс — повтори той с отвращение. — Що за име е това изобщо?

Аз скръстих ръце.

— Престани, Трав. Ставаш гадняр.

Той се наведе към мен. Вътрешно кипеше.

— Ако те докосне, ще го убия.

— Аз го харесвам — отвърнах, наблягайки на всяка дума.

Травис изглеждаше смаян от признанието ми, после лицето му доби суров вид.

— Чудесно, ако те натисне на задната седалка, да не си посмяла да ми се оплачеш.

Аз зяпнах — първо от обида, веднага след това от ярост.

— Не се тревожи, няма.

Опитах се да го заобиколя, но той ме хвана за ръката, въздъхна и впери поглед в мен през рамо.

— Не исках да кажа това, Враб. Ако те нарани… ако дори те накара да се почувстваш неудобно, веднага ми кажи.

Гневът ми утихна и раменете ми се отпуснаха.

— Знам, че не го мислеше. Но трябва да преодолееш тази свръхзакрилническа нагласа на големия батко.

Травис се засмя кратко.

— Не се правя на голям батко, Врабчо. Ни най-малко.

Паркър се появи иззад ъгъла, пъхна ръце в джобовете си и ми подаде лакът.

— Разбрахте ли се?

Травис стисна зъби, а аз минах от другата страна на Паркър, за да отвлека вниманието му.

— Да, да тръгваме. — Хванах го за ръката и направих няколко крачки. Обърнах се да кажа „чао“ на Травис, но той беше втренчил злостен поглед в тила на Паркър. Очите му се стрелнаха към мен и изражението му омекна.

— Престани — процедих аз през зъби и последвах Паркър към колата му.

— Сребристата — каза той и натисна копчето на дистанционното. Фаровете примигнаха два пъти. Той ми отвори вратата откъм пътническото място и аз се засмях.

— Караш порше?

— Не просто порше, а „Порше“ 911 СТЗ. Има разлика.

— Нека позная — това е любовта на живота ти? — попитах аз, цитирайки думите на Травис за мотоциклета му.

— Не, това е кола. Любовта на живота ми ще бъде жена с моята фамилия.

Позволих си лека усмивка, като се опитах да не се трогвам твърде много от сантименталната забележка. Той ми подаде ръка да се кача, а когато седна зад волана, облегна глава назад и ми се усмихна.

— Какво ще правиш довечера?

— Довечера ли?

— Вече е сутрин. Искам да те поканя на вечеря, преди някой да ме е изпреварил.

Аз се ухилих.

— Нямам планове.

— Да те взема в шест?

— Добре — отвърнах аз, загледана в пръстите му, които се плъзнаха между моите.

Паркър ме закара право у Травис, без да превишава ограниченията и без да пусне ръката ми. Спря зад харлито и отново отвори вратата ми. Когато стигнахме до площадката, се наведе и ме целуна по бузата.

— Почини си. Ще се видим довечера — прошепна в ухото ми той.

— Чао — казах аз и натиснах вратата. Тя рязко се отвори и аз полетях напред. Травис ме хвана за ръката, преди да падна.

— Леко, грацийо.

Обърнах се и видях Паркър, който ни гледаше смутено. После надникна в апартамента.

— Да има унизени зарязани момичета, които да закарам?

Травис го изгледа убийствено.

— Не започвай.

Паркър се усмихна и намигна.

— Винаги го тормозя. Вече не се случва толкова често, откакто схвана, че е по-лесно да идват със собствените си коли.

— Това опростява нещата — подразних и аз Травис.

— Не е смешно, Враб.

— Враб ли? — учуди се Паркър.

— Съкратено от „Врабчо“. Просто прякор, не знам как го измисли — обясних аз. За пръв път се чувствах неловко заради прозвището, което Травис ми бе дал в нощта, когато се запознахме.

— Ще трябва да ме подсетиш, когато разбереш. Звучи интересно — усмихна се Паркър. — Лека нощ, Аби.

— По-скоро лека сутрин — отвърнах аз, докато го гледах как слиза по стълбите.

— И това също — извика той със сладка усмивка.

Травис трясна вратата и аз трябваше да се дръпна, за да не ме удари.

— Какво?

Травис поклати глава и се отдалечи към стаята си. Аз го последвах, подскачайки на един крак, за да си събуя обувките на токчета.

— Той е мило момче, Трав.

Той въздъхна и се приближи до мен.

— Ще пострадаш.

Прегърна ме с една ръка през кръста, а с другата събу обувките ми. Подхвърли ги в гардероба, а после свали ризата си и отиде до леглото.

Аз разкопчах роклята, изхлузих я през краката си и я сритах в ъгъла. Нахлузих тениска през глава и извадих сутиена си през ръкава. Докато вдигах косата си на кок, забелязах, че ме гледа.

— Убедена съм, че нямам нищо, което вече не си виждал — завъртях очи аз и се мушнах под завивките. Отпуснах се на възглавницата и се свих на кълбо. Той разкопча колана си и събу джинсите си. Застана тихо до леглото. Лежах с гръб към него и се зачудих какво прави. Леглото хлътна, когато той най-сетне легна до мен, и аз се вдървих, щом усетих ръката му върху хълбока си.

— Пропуснах бой тази вечер. Адам се обади. Не отидох.

— Защо? — обърнах се аз с лице към него.

— Исках да се уверя, че ще се прибереш.

Сбърчих нос.

— Нямам нужда от бавачка.

Той прокара пръст по ръката ми. По гърба ми пробягаха тръпки.

— Знам. Сигурно още се чувствам зле заради онази вечер.

— Казах ти, че не ми пука.

Той се изправи на лакът, подозрително смръщен.

— Затова ли спа на фотьойла? Защото не ти пука?

— Не можех да заспя, след като… приятелките ти си тръгнаха.

— Спа си чудесно на фотьойла. Защо не можеше да спиш при мен?

— Искаш да кажеш при човек, който вони като двете винени мушици, които току-що е пратил да си вървят? Не знам! Колко егоистично от моя страна!

Травис се присви.

— Казах ти, че съжалявам.

— А аз ти казах, че не ми пука. Лека нощ.

И се обърнах на другата страна.

Минаха няколко секунди в тишина. Той плъзна ръка по възглавницата ми и я сложи върху моята. Докосна нежната кожа между пръстите ми и допря устни до косата ми.

— Бях много уплашен, че повече няма да ми проговориш… Но по-лошо е, когато си безразлична.

Затворих очи.

— Какво искаш от мен, Травис? Не искаш да се разстройвам от постъпката ти, но искаш да ми пука. Казваш на Америка, че не искаш да излизаш с мен, но когато аз кажа същото, толкова се вбесяваш, че излизаш и се напиваш като талпа. Не те разбирам.

— Затова ли каза тези неща на Америка? Защото аз казах, че не бих излязъл с теб?

Стиснах зъби. Току-що беше намекнал, че си играя с него. Формулирах най-директния отговор, който можах да измисля.

— Не, казах го, защото го мислех. Но не исках да те засегна.

— А аз го казах, защото… — той нервно почеса глава, — не искам да съсипя нещо. Дори не знам как да бъда такъв, какъвто ти заслужаваш. Просто се опитвах да го измисля.

— Каквото и да значи това. Трябва да поспя. Имам среща довечера.

— С Паркър? — Гласът му беше пропит с гняв.

— Да. Може ли да спя вече, моля?

— Естествено.

Той стана от леглото и тръшна вратата след себе си. Фотьойлът изскърца под тежестта му, а после откъм дневната долетяха приглушени гласове от телевизора. Затворих насила очи и се опитах да се успокоя достатъчно, за да заспя, макар и за няколко часа.

Когато се събудих, часовникът показваше три следобед. Грабнах кърпата и халата си и се затътрих към банята. Щом дръпнах завесата на душа, чух как вратата се отваря и затваря. Очаквах някой да каже нещо, но единственият звук беше от капака на тоалетната чиния.

— Травис?

— Не, аз съм — отговори Америка.

— Трябва ли да пикаеш тук? Имаш си своя баня.

— Шеп виси вътре от половин час с бирени лайна. Няма да вляза там.

— Чудно.

— Чух, че имаш среща довечера. Травис е полудял! — изчурулика тя.

— В шест часа! Толкова е готин, Америка. Той е просто… — Замълчах, защото бях изпаднала във възторг, а това не беше в стила ми. Но не можех да спра да мисля колко е съвършен от мига, в който се бяхме запознали. Той беше точно това, от което имах нужда: пълната противоположност на Травис.

— Остави те без думи, а? — изкиска се тя.

Подадох глава от завесата.

— Не исках да се прибирам! Можех да си говоря вечно с него!

— Звучи обещаващо. Но не е ли малко странно, че си тук?

Пъхнах се обратно под струята, за да измия сапуна.

— Обясних му.

Чух казанчето, после чешмата и водата от душа изведнъж изстина. Изпищях и вратата се отвори.

— Враб?

Америка се разсмя.

— Само пуснах водата в тоалетната, Трав, успокой се.

— О. Добре ли си, Враб?

— Чудесно съм. Излизай. — Вратата се затвори и аз въздъхнах. — Много нахално ли е да поискам да се сложи ключ на вратата? — Америка не отговори. — Мер?

— Наистина е ужасно, че двамата не се оказахте на една вълна. Ти си единственото момиче, което можеше… — Тя въздъхна. — Все едно. Вече няма значение.

Аз спрях водата и се увих с кърпата.

— И ти си като него. Това е някаква болест. Тук никой не разсъждава трезво. Нали му беше бясна, забрави ли?

— Помня — кимна тя.

Включих новия си сешоар и започнах да се кипря за срещата с Паркър. Навих си косата, лакирах си ноктите и си сложих тъмночервено червило. Беше малко прекалено за първа среща. Свъсих се на образа си в огледалото. Не Паркър се опитвах да впечатля. В крайна сметка май нямаше защо да се обиждам, когато Травис ме обвини, че играя игрички.

Погледнах се за последно в огледалото и ме обзе чувство за вина. Травис толкова се стараеше, а аз се държах като твърдоглаво хлапе. Отидох в дневната и Травис ми се усмихна. Това изобщо не беше реакцията, която очаквах.

— Красива си…

— Благодаря — отговорих аз, озадачена от липсата на раздразнение или ревност в гласа му.

Шепли подсвирна.

— Добър избор, Аби. Момчетата обичат червено.

— И къдриците са великолепни — добави Америка.

На вратата се позвъни и Америка ми помаха прекалено развълнувано.

— Забавлявай се!

Отворих вратата. Паркър държеше букетче цветя. Беше с панталон и вратовръзка. Погледът му бързо се спусна от роклята към обувките ми и после обратно нагоре.

— Ти си най-красивото създание, което съм виждал — каза той очарован.

Обърнах се да махна на Америка, която беше толкова ухилена, че можех да преброя зъбите й. Шепли имаше изражението на горд баща, а Травис не откъсваше поглед от телевизора.

Паркър ми подаде ръка и ме поведе към лъскавото си порше. Щом се качихме, той лекичко издиша.

— Какво има?

— Трябва да призная, че бях малко притеснен как ще взема жената, в която е влюбен Травис Мадокс… от собствения му апартамент. Не знаеш колко души днес ме обявиха за напълно луд.

— Травис не е влюбен в мен. Понякога едва ме понася.

— Значи падат големи емоции. Защото, когато споменах на членовете на братството, че ще те водя на вечеря, те всички казаха същото. Той се държи толкова неуравновесено напоследък, че са стигнали до едно и също заключение.

— Грешат — настоях аз.

Паркър поклати глава, все едно си нямам никакво понятие. После сложи ръка върху моята.

— Най-добре да тръгваме. Масата ни очаква.

— Къде?

— В „Биазети“. Рискувах… надявам се да обичаш италианска кухня.

Аз повдигнах вежди.

— Не беше ли късно за резервация? Там винаги е претъпкано.

— Е… това е наш ресторант. Поне наполовина.

— Обичам италианската кухня.

Паркър кара до ресторанта по ограниченията, неизменно даваше мигач и намаляваше на жълто. Докато говореше, не откъсваше очи от пътя. Когато стигнахме до ресторанта, се подсмихнах.

— Какво има?

— Просто ти си… много внимателен шофьор. Това е хубаво.

— Различно от задното място на мотора на Травис? — усмихна се той.

Трябваше да се засмея, но разликата не ми се стори толкова хубава.

— Хайде тази вечер да не говорим за Травис, става ли?

— Става — съгласи се той и слезе, за да ми отвори вратата.

Веднага ни настаниха на маса до голям прозорец. Макар да бях с рокля, изглеждах бедняшки в сравнение с другите жени в ресторанта. Всички бяха с вечерни рокли и окичени с диаманти. Никога не бях сядала в такова претенциозно заведение.

Поръчахме си, а Паркър разтвори менюто си и се усмихна на келнера.

— Донесете и бутилка „Алегрини Амароне“, моля.

— Да, сър — отвърна келнерът и взе менютата.

— Това място е невероятно — прошепнах аз, като се облегнах върху лакти на масата.

Зелените му очи омекнаха.

— Благодаря, ще предам на татко.

Към масата ни се приближи жена с прибрана в стегнат кок коса и сив кичур в загладения бретон. Постарах се да не зяпам искрящите накити около шията и ушите й, но те бяха създадени, за да привличат вниманието. Присвитите й сини очи се втренчиха в мен. После бързо извърна поглед към Паркър.

— Коя е приятелката ти, Паркър?

— Мамо, това е Аби Абърнати. Аби, това е майка ми, Вивиън Хейс.

Протегнах ръка и тя я стисна за кратко. На острите черти на лицето й се изписа премерен интерес и тя отново се обърна към Паркър.

— Абърнати?

Преглътнах от притеснение, да не би да познава фамилията ми.

Паркър показа леко нетърпение.

— Тя е от Уичита, мамо. Не познаваш семейството й. Учи в Източния.

— О? — Вивиън пак ме изгледа. — Паркър заминава за Харвард догодина.

— Каза ми. Това е чудесно. Сигурно много се гордеете с него.

Напрежението около очите й леко се смекчи, а ъгълчетата на устните й се повдигнаха в самодоволна усмивка.

— Така е. Благодаря.

Удивих се как е възможно думите й да са толкова любезни и в същото време пропити с обида. Това не беше набързо придобита дарба. Мисис Хейс трябва да бе посветила години от живота си на умението да внушава превъзходство.

— Радвам се, че те видях, мамо. Приятна вечер — каза Паркър. Тя го целуна по бузата, изтри червилото с палец и се върна на масата си. — Съжалявам за това, не знаех, че ще бъде тук.

— Няма проблем. Тя изглежда… мила.

Паркър се засмя.

— Да, за пираня. — Аз потиснах желанието си да се изхиля и той се усмихна извинително. — Ще се отпусне. Просто й трябва време.

— Да се надяваме, че ще стане, преди да заминеш за Харвард.

Разговаряхме безкрайно за храната, за Източния, за математика, дори за Кръга. Паркър беше чаровен, забавен и винаги казваше каквото трябва. Отбиваха се най-различни хора да го поздравят и той на всички ме представяше с горда усмивка. В ресторанта той беше звезда и когато си тръгвахме, усетих преценяващите погледи на околните.

— А сега? — попитах аз.

— Рано сутринта в понеделник имам тест по сравнителна анатомия на гръбначните. Трябва да уча — каза той, като сложи ръка върху моята.

— По-добре ти да учиш, отколкото аз — отвърнах аз, опитвайки се да не издам разочарованието си.

Той ме закара до апартамента и ме изпрати по стълбите, като ме държеше за ръка.

— Благодаря ти. — Осъзнавах нелепата усмивка на физиономията си. — Прекарах си чудесно.

— Твърде рано ли е да поискам втора среща?

— Никак дори — грейнах аз.

— Да ти се обадя утре?

— Идеално.

Настъпи моментът на неловкото мълчание. Онзи елемент от срещите, който неизменно ме изпълваше с ужас. Да се целунем или да не се целунем — мразех този въпрос.

Преди да успея да си го задам, той докосна двете страни на лицето ми и ме притегли към себе си, притискайки устни в моите. Бяха меки и топли, прекрасни. Отдръпна се за секунда, после ме целуна отново.

— До утре, Аби.

Махнах му и се загледах след него, докато слизаше по стълбите.

— Чао.

За втори път в момента, в който натиснах дръжката, вратата се отвори и аз политнах. Травис ме хвана и аз си стъпих на краката.

— Ще престанеш ли? — попитах аз, след като затворих вратата зад гърба си.

— Аби? Ти какво си, някакво съкращение?

— Ами Врабчо? — върнах му го аз със същата доза презрение. — Досадна птица, която сере по тротоарите?

— На теб ти харесва „Врабчо“ — защити се той. — Те са мили, сладки и крехки. Ти си моето врабченце.

Хванах го за ръката, за да събуя обувките си, и тръгнах към стаята му. Докато си обличах пижамата, направих всичко възможно да си остана ядосана.

Травис седна на леглото и скръсти ръце.

— Добре ли си изкара?

— Изкарах си… — въздъхнах аз, — фантастично. Просто съвършено. Той е… — Не можех да намеря подходяща дума, за да го опиша, затова само поклатих глава.

— Целуна ли те?

Стиснах устни и кимнах.

— Има много меки устни.

Травис се погнуси.

— Не ме интересуват устните му.

— Повярвай ми, важно е. Много се притеснявам от първите целувки, но тази не беше толкова лоша.

— Ти се притесняваш от целувки? — развесели се той.

— Само от първите. Ненавиждам ги.

— И аз бих ги ненавиждал, ако трябваше да целуна Паркър Хейс.

Изкисках се и отидох в банята да сваля грима от лицето си. Травис ме последва и се облегна на касата на вратата.

— Значи пак ще излизате?

— Да. Ще ми се обади утре.

Подсуших лицето си, върнах се в стаята и скочих в леглото.

Травис се съблече, остана по боксерки и седна с гръб към мен, с отпуснати рамене. Имаше изтощен вид. Мускулите на гърба му се разтегнаха и той се обърна за миг към мен.

— Щом сте си изкарали толкова хубаво, защо си вече вкъщи?

— Той има важен тест в понеделник.

Травис сбърчи нос.

— На кого му пука?

— Опитва се да влезе в Харвард. Трябва да учи.

Той изпуфтя и легна по корем. Наблюдавах го как пъхна ръце под възглавницата, видимо подразнен.

— Да, така разправя на всички.

— Не се дръж като задник. Има си приоритети… Намирам го за отговорно.

— Не трябва ли момичето му да бъде най-големият приоритет?

— Аз не съм „момичето му“. Излезли сме само веднъж — уточних аз.

— И какво правихте? — Аз му хвърлих злобен поглед и той се разсмя. — Какво? Любопитно ми е!

Изглеждаше искрен. Разказах му всичко — за ресторанта, за храната, за милите и забавни неща, които говореше Паркър. Знаех, че устните ми са замръзнали в глупава усмивка, но не можех да я изтрия, докато му описвах идеалната си вечер.

Травис ме гледаше развеселено, докато бъбрех, и дори ми задаваше въпроси. Макар да беше разочарован от цялата тази история с Паркър, изпитвах отчетливото чувство, че се радва да ме види щастлива.

Травис седна на леглото и аз се прозинах. Спогледахме се за миг и той въздъхна.

— Радвам се, че си прекарала добре, Враб. Заслужаваш го.

— Благодаря ти — ухилих се аз.

Телефонът ми иззвъня на нощното шкафче и аз го грабнах.

— Да?

— Вече е утре — каза Паркър. Погледнах часовника и се засмях. Беше дванайсет и една. — Какво ще кажеш за понеделник вечер?

Прикрих уста за момент, после си поех дълбоко въздух.

— Ъъ, добре. Понеделник вечер е чудесно.

— Супер. Ще се видим тогава. — Долових усмивката в гласа му.

Затворих и погледнах към Травис, който ме гледаше с леко раздразнение. Обърнах се на другата страна и се свих на кълбо, изтръпнала от вълнение.

— Такова си момиче — рече той и също легна с гръб към мен.

Завъртях очи.

Той се обърна и ме притегли, за да го погледна.

— Наистина ли го харесваш?

— Не разваляй всичко, Травис!

Той се вгледа за секунда в мен, после поклати глава и се извърна.

— Паркър Хейс…