Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (20)

Двайсета глава
Дим

Седмиците минаваха и с изненада установих, че е дошла пролетната ваканция. Очакваният потоп от клюки и любопитни погледи беше отминал и животът беше потекъл в нормалното си русло. В мазетата на Източния не се бяха провеждали боеве от седмици. Адам благоразумно се беше снишил, след като арестите онази нощ бяха довели до въпроси какво точно се е случило, а Травис ставаше раздразнителен в очакване на обаждането за последния мач за годината — мача, с който плащаше повечето си сметки през цялото лято и голяма част от есента.

Земята още беше покрита с дебел слой сняг и в петъка преди ваканцията на поляната се разрази последна битка със снежни топки. Двамата с Травис се промушвахме между летящите ледени късове към столовата и аз го държах здраво за ръката в опити да избегна както летящите топки, така и падането на земята.

— Няма да те уцелят, Враб. Не са толкова глупави — успокои ме Травис, допрял зачервения си студен нос до бузата ми.

— Мерникът им не съвпада със страха им от гнева ти, Трав.

Той ме притисна към себе си и разтри ръката ми, докато ме водеше през този хаос. Спряхме рязко, когато групичка момичета изпищяха, подгонени от безмилостната канонада на момчетата от бейзболния отбор. Щом се махнаха от пътя, Травис ме заведе без произшествия до вратата.

— Виждаш ли? Казах ти, че ще успеем — усмихна се той.

Усмивката му изчезна, когато тежка снежна топка се разби във вратата точно между физиономиите ни. Той се обърна гневно към поляната, но десетките студенти, които се прицелваха във всички посоки, охладиха ентусиазма му за отмъщение.

Отвори вратата, загледан в снега, топящ, се по боядисаната метална плоскост.

— Да влизаме.

— Добра идея — кимнах аз.

Поведе ме за ръка покрай бюфета, като се захвана да трупа различни димящи ястия върху табла. Касиерката се беше отказала от предвидимото си озадачено изражение още преди седмици, свиквайки с този ни обичай.

— Аби — кимна ми Бразил и смигна на Травис. — Имате ли планове за другата седмица?

— Ще си бъдем тук. Братята ми си идват — отвърна Травис разсеяно, докато подреждаше малките чинии от стиропор на масата.

— Ще убия Дейвид Лапински! — заяви Америка, като изтръска снега от косата си.

— Пряк удар! — смееше се Шепли. Америка го стрелна предупредително с очи и смехът му премина в нервно кискане. — Исках да кажа, какъв задник!

Всички се засмяхме на покаяното му изражение, докато я гледаше как фучи покрай бюфета. После бързо я последва.

— Мъж под чехъл — коментира с отвращение Бразил.

— Америка малко се е напрегнала — обясни Травис. — Тази седмица ще се запознае с родителите му.

Бразил повдигна вежди.

— Значи те двамата…

— Да — кимнах аз, — сериозно е.

— Леле.

Той шокирано разбута храната в чинията си. Объркването му беше осезаемо. Всички бяхме млади и Бразил просто не можеше да проумее обвързването на Шепли.

— Когато ти се случи, Бразил… ще разбереш — каза Травис и ми се усмихна.

Столовата жужеше от вълнение — както от спектакъла навън, така и от бързо приближаващите последни занятия преди ваканцията. Със запълването на местата неспирният поток от бъбрещи гласове нарасна до екот, като всички се опитваха да надвикат шума.

Докато се върнат с таблите си, Шепли и Америка се бяха помирили. Тя доволно седна на свободното място до мен, като не спираше да говори за предстоящата среща с родителите. Заминаваха още същата вечер: идеалното извинение за един от непоносимите изблици на Америка.

Тя чоплеше хляба си и се тюхкаше какво да си вземе и колко багаж може да носи, без да направи лошо впечатление, но като цяло се държеше.

— Казах ти, миличка. Ще те обикнат. Ще те обикнат, както аз те обичам. Обичам те — каза Шепли и прибра косата й зад ухото.

Америка въздъхна и крайчетата на устните й се вдигнаха нагоре както винаги, когато той я успокоеше.

Телефонът на Травис започна да вибрира и се плъзна на няколко сантиметра по масата. Той не му обърна внимание, зает да разказва на Бразил за първата ни игра на покер с братята му. Аз обаче погледнах дисплея и като видях името, го потупах по рамото.

— Трав?

Без да се извини, той се обърна към мен с цялото си внимание.

— Да, Врабчо?

— Може би ще искаш да вдигнеш.

Той погледна телефона си и въздъхна.

— Или не.

— Може да е важно.

Той сви устни и поднесе телефона към ухото си.

— Какво става, Адам? — Очите му шареха из салона, докато слушаше и от време на време кимаше. — Това е последният ми бой, Адам. Още не съм сигурен. Няма да дойда без нея, а Шепли няма да бъде в града. Знам… чух те. Хм… това всъщност не е лоша идея.

Аз се намръщих, като видях как светват очите му при идеята на Адам, каквато и да беше тя. Щом затвори, го погледнах с очакване.

— Ще бъде достатъчно, за да си платя наема за следващите осем месеца. Адам е поканил Джон Савидж. Той се опитва да стане професионалист.

— Не съм го виждал да се бие, а ти? — облегна се напред Шепли.

Травис кимна.

— Само веднъж в Спрингфилд. Добър е.

— Не достатъчно — казах аз. Травис се наведе и признателно ме целуна по челото. — Мога да си остана вкъщи, Трав.

— Не — поклати глава той.

Не искам да те удрят като последния път, защото се притесняваш за мен.

— Не, Врабчо.

— Ще те чакам — уверих го аз, като се опитвах да изглеждам по-щастлива, отколкото се чувствах.

— Ще помоля Трент да дойде. Той е единственият, на когото бих се доверил, за да се съсредоточа върху боя.

— Много благодаря, задник — измърмори Шепли.

— Ти имаше своя шанс — подразни го Травис, макар и не съвсем на шега.

Шепли изкриви огорчено устни. Той продължаваше да се чувства виновен за случилото се в „Хелертон“. Извиняваше ми се ежедневно седмици наред, след което чувството му за вина стана достатъчно управляемо, за да си страда мълчаливо. Двете с Америка се опитвахме да го убедим, че не е виновен, но Травис продължаваше да го държи отговорен.

— Шепли, ти не беше виновен. Точно ти го разкара от мен, не помниш ли? — казах аз, като се пресегнах през Америка, за да го потупам по ръката. После се обърнах към Травис. — Кога е боят?

— По някое време другата седмица — вдигна рамене той. — Искам да дойдеш. Имам нужда от теб там.

Аз се усмихнах и подпрях брадичка на рамото му.

— Значи ще дойда.

Травис ме изпрати до следващата лекция. Наложи се няколко пъти да ме хване по-здраво, когато краката ми се подхлъзваха на леда.

— Трябва да внимаваш повече — подразни ме той.

— Правя го нарочно. Голям си глупак.

— Ако искаш да те прегръщам, достатъчно е да кажеш — отвърна той и ме притисна към гърдите си.

Без да обръщаме никакво внимание на преминаващите студенти и прелитащите снежни топки, той впи устни в моите. Краката ми се вдигнаха от земята и той продължи да ме целува, носейки ме с лекота по пътеката. Когато най-после ме остави пред вратата на залата, той поклати глава.

— Когато си правим програмата за другия семестър, ще бъде по-удобно, ако имаме повече общи лекции.

— Ще поработя по въпроса — съгласих се аз и го целунах за последно, преди да се отправя към мястото си.

Вдигнах очи и Травис ми се усмихна още веднъж, след което тръгна към съседната сграда, където той имаше занятия. Моите състуденти бяха свикнали с безсрамните ни прояви на чувства толкова, колкото неговите — с няколкоминутните му закъснения.

Времето мина изненадващо бързо. Предадох последния си тест за деня и се отправих към „Морган Хол“. Кара седеше на обичайното си място на леглото.

— Заминаваш ли? — попита ме тя, докато ровех в чекмеджетата си.

— Не, само ми трябват някои неща. Отивам към корпуса за естествени науки да взема Трав и после ще бъда цяла седмица в апартамента.

— Предположих — отвърна Кара, без да вдига поглед от книгата си.

— Приятна ваканция, Кара.

— Мхм.

Университетът и околностите му бяха опустели и само неколцина души продължаваха да се мотаят. Когато свих зад ъгъла, видях Травис, който стоеше отвън и допушваше цигарата си. Носеше плетена шапка върху бръснатата си глава, а едната му ръка беше пъхната в джоба на износеното тъмнокафяво кожено яке. От ноздрите му излизаше дим. Той гледаше надолу към земята, потънал в мислите си. Едва когато стигнах на няколко крачки от него, забелязах колко е вглъбен.

— Какво има, мило? — попитах аз.

Той не вдигна очи.

— Травис?

Миглите му потрепнаха, като чу гласа ми, и притеснението бе изместено от насилена усмивка.

— Здрасти, Врабчо.

— Всичко наред ли е?

— Вече да — каза той и ме притисна към себе си.

— Добре. Какво става? — Повдигнах вежди и се смръщих, за да подчертая съмнението си.

— Просто имам много неща на главата си — въздъхна той. Като видя, че очаквам още, продължи: — Тази седмица, боят, твоето присъствие…

— Казах ти, ще си остана у дома.

— Имам нужда от теб там — заяви той и хвърли цигарата си на земята.

Загледа се как изчезва в дълбокия отпечатък от стъпка в снега, а после хвана ръката ми в своята и ме поведе към паркинга.

— Говори ли с Трент? — попитах го аз.

Той поклати глава.

— Звънях, но не вдигна. Чакам да се обади.

Америка свали прозореца и подаде глава от чарджъра на Шепли.

— Побързайте! Умряхме от студ!

Травис се усмихна и ускори крачка, а като стигнахме, ми отвори вратата, за да вляза. Шепли и Америка повтаряха същия разговор, който водеха, откакто тя бе разбрала, че ще се запознава с техните, а аз наблюдавах Травис, който гледаше през прозореца. Точно когато спряхме пред апартамента, телефонът му иззвъня.

— Какво става, по дяволите, Трент? Звънях ти преди часове. Не е като да си свръхзает с работа или нещо подобно. Както и да е. Слушай, трябва ми услуга. Другата седмица имам бой. Искам да дойдеш. Не знам кога е, но когато ти се обадя, трябва да се появиш до час. Ще можеш ли? Можеш или не, тъпако? Защото искам да държиш под око Врабчо. Предния път я докопа някакъв задник и… да. — Гласът му стана нисък и страховит. — Погрижих се. Та ако ти се обадя…? Благодаря ти, Трент.

Травис затвори телефона и облегна глава назад.

— Сега спокоен ли си? — попита Шепли, като го гледаше в огледалото.

— Да. Не бях сигурен как ще се справя без него.

— Казах ти — подзех отново аз.

— Врабчо, колко пъти да ти повтарям? — намръщи се той.

Аз поклатих глава на нетърпеливия му тон.

— Просто не разбирам. Преди не ти бях нужна.

Пръстите му леко погалиха бузата ми.

— Преди не те познавах. Когато не си там, не мога да се съсредоточа. Чудя се къде си, какво правиш… когато си там и те виждам, мога да се концентрирам. Знам, че е лудост, но е така.

— Много ми харесва тази лудост — отвърнах аз и го целунах по устните.

— Очевидно — промърмори под нос Америка.

 

 

Травис ме притискаше плътно до себе си в тъмнината на „Кийтън Хол“. Парата от дъха ми се смесваше с неговата в студения вечерен въздух и аз чувах приглушените разговори на хората, които се вмъкваха през странична врата на няколко крачки от нас, без да ни забелязват.

„Кийтън“ беше най-старата сграда в Източния и макар че и преди се бяха провеждали боеве тук, сега бях неспокойна. Адам очакваше много хора, а мазето не беше най-просторното. Покрай старите тухлени стени бяха наредени греди, свидетелстващи за течащите в момента ремонти.

— Това е една от най-лошите идеи на Адам досега — измърмори Травис.

— Вече е късно за промяна — отвърнах аз, като оглеждах скелетата.

Телефонът му светна и той го отвори. Синият дисплей освети лицето му и аз най-после видях двете тревожни бръчки между веждите му, за които вече знаех, че ще са там.

— Изглеждаш нервен тази вечер — прошепнах аз.

— Ще се почувствам по-добре, когато Трент си довлече задника.

— Тук съм, мрънкало! — обади се тихо Трент.

В тъмното едва виждах силуета му, но усмивката му грейна на лунната светлина.

— Как си, сестричке? — Той ме прегърна с една ръка, а с другата закачливо блъсна Травис.

— Добре съм, Трент.

Травис веднага се отпусна и ме поведе за ръка към задната част на сградата.

— Ако се появят ченгета и се разделим, чакайте ме в „Морган Хол“ — каза той на брат си. Спряхме до отворен прозорец ниско до земята — сигнал, че Адам е вътре и чака.

— Подиграваш се с мен — възмути се Трент, като видя прозореца. — Дори Аби едва ще мине оттук…

— Ще минеш — успокои го Травис и пропълзя в мрака навътре.

Както много пъти досега, аз се промъкнах и скочих долу, сигурна, че Травис ще ме хване.

Изчакахме няколко секунди, докато Трент с пъшкане се оттласна от площадката и скочи на пода, като едва не падна.

— Имаш късмет, че обичам Аби. За никой друг не бих го направил — изръмжа той и изтупа тениската си.

Травис подскочи и с бързо движение затвори прозореца.

— Оттук — каза той и ни поведе в тъмнината.

Към средата на коридора стиснах здраво ръката му, а Трент ме хвана за тениската. Краката ни стържеха по ситни камъчета върху бетона. Зениците ми се разшириха в опит да привикнат към мрака в мазето, но нямаше никаква светлинна, която да им помогне да се фокусират.

След третия завой Трент въздъхна.

— Никога няма да успеем да се измъкнем оттук.

— Просто ще ме следвате — заяви Травис, подразнен от мрънкането му. — Всичко ще бъде наред.

Когато се появи светлина, разбрах, че наближаваме, а щом приглушеният тътен на тълпата премина в рев, в който се чуваха числа и имена, беше ясно, че сме стигнали. В стаята, в която Травис чакаше да бъде повикан, обикновено имаше само една лампа и стол, но сега заради ремонтите беше пълно с чинове, столове и покрито с бели чаршафи оборудване.

Докато Травис и Трент обсъждаха стратегията за боя, аз надникнах навън. Помещението беше претъпкано и цареше хаос като при последния бой, но беше по-тясно. Множество мебели, също покрити с прашни чаршафи, бяха избутани покрай стените, за да се освободи повече място за зрителите.

Беше по-тъмно от обичайното и аз предположих, че Адам не желае да привлича внимание отвън. От таваните висяха лампи и хвърляха мътна светлина върху парите, които хората държаха високо във въздуха, докато още се приемаха залози.

— Врабчо, чу ли? — докосна ме по ръката Травис.

— Какво? — примигнах аз.

— Искам да стоиш до тази врата. И през цялото време дръж Трент за ръка.

— Няма да мръдна. Обещавам.

Травис се усмихна и съвършената му трапчинка хлътна в бузата.

— Сега ти изглеждаш нервна.

Аз погледнах към вратата, после към него.

— Имам лошо чувство, Трав. Не за боя, а… нещо друго. От това място ме побиват тръпки.

— Няма да стоим дълго — увери ме той. Прозвуча гласът на Адам от рупора и аз почувствах две топли познати ръце върху лицето си. — Обичам те. — Травис ме прегърна, вдигна ме във въздуха и ме притисна към себе си, за да ме целуне. После ме остави на пода и преметна ръката ми през тази на Трент. — Не я изпускай от очи — заръча му той. — Дори за секунда. Започне ли боят, всички полудяват.

— … Да приветстваме участника в днешния мач… ДЖОН САВИДЖ!

— Ще я пазя с живота си, братле — увери го Трент, като стисна ръката ми. — А сега върви да нариташ задника на тоя и да се махаме оттук.

— Травис Мадокс, Лудото куче! — изкрещя Адам през рупора.

Тълпата ревна оглушително, когато Травис излезе. Аз вдигнах поглед към Трент. На лицето му играеше съвсем лека усмивка. Друг може би нямаше да забележи, но аз видях гордостта в очите му.

Травис стигна до средата на кръга и аз преглътнах. Джон не беше много по-едър, но изглеждаше различен от всички, с които Травис се беше бил досега, включително онзи във Вегас. Не се опитваше да го стресне със суровия си поглед както другите, а го изучаваше и мислено се подготвяше за боя. Макар да беше аналитичен, в погледа му се четеше и пълна липса на разум. Още преди да започне боят, знаех, че този път Травис се изправя пред същински демон.

Той като че ли също забеляза разликата. Обичайната му самодоволна усмивка я нямаше, беше заменена от напрегнат поглед. Когато прозвуча сигналът за начало, Джон нападна.

— Божичко — ахнах аз и стиснах Трент за ръката.

Трент се движеше в синхрон с Травис, сякаш двамата бяха едно цяло. Аз се присвивах при всяко замахване на Джон, като се борех с желанието да затворя очи. Нямаше напразни движения; Джон беше ловък и точен. В сравнение с този всички други мачове на Травис изглеждаха мудни. Суровата сила на ударите сама по себе си бе впечатляваща, сякаш всичко беше плод на някаква съвършена хореография и много репетиции.

Въздухът беше тежък и застоял, наситен с вдигналия се от чаршафите прах, който дразнеше гърлото ми при всяко вдишване. С напредването на боя зловещото ми предчувствие се засилваше все повече. Не можех да се отърся от него, но внимавах да стоя на едно място, за да може Травис да се съсредоточи.

Както в един миг бях хипнотизирана от спектакъла в средата на мазето, така в следващия нещо ме блъсна отзад. Главата ми се отметна от удара, но аз се стегнах и останах на мястото си.

Трент се обърна и сграбчи двама мъже зад гърба ми за тениските, след което ги хвърли на пода, сякаш бяха парцалени кукли.

— Назад или ще ви убия! — извика той на околните, които гледаха падналите. Стиснах го още по-здраво, а той потупа ръката ми. — Всичко е наред, Аби. Гледай боя.

Травис се справяше добре и аз си отдъхнах, когато от лицето на противника му шурна кръв. Тълпата ревеше все по-силно, но заплахата на Трент държеше хората около нас на безопасно разстояние. Травис нанесе силен удар и хвърли поглед към мен, след което бързо насочи вниманието си отново към Джон. Движенията му бяха плавни, почти пресметливи, сякаш предугаждаше нападенията на Джон, преди той да ги осъществи.

Видимо нетърпелив, Джон уви ръце около Травис и го натисна на пода. Тълпата като едно цяло се сви около кръга, за да вижда какво се случва долу.

— Не го виждам, Трент! — извиках аз, подскачайки на пръсти.

Трент се огледа и видя дървения стол на Адам. С почти танцувално движение ме прехвърли от едната си ръка към другата и ми помогна да се кача на него.

— Сега виждаш ли го?

— Да! — отговорих аз, като стисках ръката му, за да не залитна. — Отгоре е, но Джон го е приклещил с крака за врата!

Трент се надигна на пръсти, сви свободната си ръка около устата си като фуния и извика:

— Спукай му задника, Травис!

Хвърлих бърз поглед към него и веднага се обърнах напред, за да видя мъжете на пода.

Изведнъж Травис се изправи, но Джон все така го стискаше с крака за врата. Травис падна на колене и тръшна с унищожителен замах гърба и главата на противника си в бетонния под. Краката на Джон се отпуснаха безжизнено и освободиха врата на Травис, който изнесе лакътя си назад и започна да обсипва Джон с юмруци, докато Адам не го дръпна и не хвърли червения плат върху отпуснатото тяло на Джон.

Залата изригна в аплодисменти за Травис, а Адам вдигна ръката му високо във въздуха. Трент ме стисна за крака, горд от победата на брат си. Травис ме погледна с широка окървавена усмивка. На дясното му око вече личеше оток.

Докато парите се предаваха от ръка на ръка и множеството се готвеше да се разотиде, погледът ми попадна върху една от газените лампи, която се люлееше силно в ъгъла. Течността капеше от основата й върху чаршафа долу. Коремът ми се сви.

— Трент?

Когато най-сетне успях да привлека вниманието му, посочих ъгъла. В този момент лампата се откачи, падна върху чаршафа и тутакси избухна в пламъци.

— Мамка му! — изруга Трент и ме сграбчи за краката.

Неколцина мъже около огъня отскочиха назад и гледаха потресени как пламъците се прехвърлят върху съседния чаршаф. В ъгъла се събраха облаци черен дим, а всички хора в стаята изпаднаха в паника и се заблъскаха към изходите.

Погледът ми срещна този на Травис. На лицето му беше изписан истински ужас.

— Аби! — изкрещя той и се опита да разбута морето от хора около себе си.

— Хайде! — извика Трент и ме дръпна от стола.

Стаята притъмня и се чу силен пукот. Другите лампи се подпалваха и пръсваха с малки експлозии, усилвайки още повече пожара. Трент ме грабна за ръката и ме дръпна зад себе си, след което се опита да си пробие път в тълпата.

— Не можем да излезем оттам! — извиках аз. — Трябва да се върнем откъдето дойдохме!

Трент се огледа, докато обмисляше плана за бягство сред хаоса. Потърсих с очи Травис; той се опитваше да достигне до нас, но тълпата го отдалечаваше. Възбудените викове отпреди малко се бяха превърнали в ужасени писъци на страх и отчаяние, докато всички се мъчеха да стигнат до изходите.

Трент ме дръпна към вратата, а аз се обърнах и протегнах ръка назад.

— Травис!

Той кашляше и махаше с ръка да разсее дима.

— Насам, Трав! — извика Трент.

— Изведи я оттук, Трент! Изведи Врабчо! — нареди му Травис, кашляйки.

Трент ме погледна объркано. Виждах страха в очите му.

— Не знам пътя.

Огледах се още веднъж за Травис. Силуетът му се мяркаше зад пламъците, които се разрастваха помежду ни.

— Травис!

— Вървете! Ще ви настигна навън! — Гласът му потъна в шумотевицата наоколо.

Сграбчих Трент за ръкава.

— Насам! — казах му.

Сълзите и димът пареха очите ми. Десетки изпаднали в паника хора деляха Травис от единствения му изход.

Дръпнах Трент за ръката и разбутах хората пред себе си. Стигнахме до вратата и аз се огледах. Два тъмни коридора бяха слабо осветени от огъня зад нас.

— Насам! — повторих аз и отново го дръпнах.

— Сигурна ли си? — Гласът му беше изпълнен със съмнение и страх.

— Хайде!

Колкото по-напред отивахме, толкова по-тъмно ставаше. След няколко секунди започнах да дишам по-леко. Димът остана зад гърба ни, но писъците не стихваха. Напротив, бяха по-силни и неистови отпреди. Ужасяващите звуци затвърдиха решителността ми и аз вървях бързо и уверено. След втория завой се движехме слепешком в мрака. Бях протегнала ръка напред и опипвах стената, а с другата ръка държах Трент.

— Дали е успял да излезе? — попита той.

Въпросът му ме разсея и аз се помъчих да пропъдя отговора от съзнанието си.

— Не спирай — казах сподавено.

Трент се поколеба, но когато го дръпнах отново, внезапно се появи малка светлина. Той държеше запалка и присвиваше очи, търсейки пътя. Проследих пламъчето и видях една врата.

— Оттук! — извиках аз и го дръпнах за ръката.

Докато тичахме през следващата стая, в мен се блъсна стена от хора и ме повали на земята. Три жени и двама мъже с изцапани лица ме гледаха с разширени изплашени очи. Едното момче протегна ръка и ми помогна да стана.

— Тук, долу, има някакви прозорци, през които можем да излезем! — каза то.

— Оттам идваме, няма нищо — поклатих глава аз.

— Сигурно сте ги пропуснали. Знам, че са в тази посока! Трент ме дръпна за ръката.

— Хайде, Аби, те знаят пътя!

Поклатих глава.

— С Травис дойдохме оттук. Сигурна съм.

Той ме стисна по-здраво.

— Казах на Травис, че няма да те изпусна от поглед. Отиваме с тях.

— Трент, бяхме там… там няма прозорци!

— Хайде, Джейсън! — извика едно от момичетата.

— Тръгваме — каза Джейсън и погледна към Трент.

Той отново ме дръпна за ръката, но аз се съпротивих.

— Трент, моля те! Оттук е, убедена съм!

— Аз тръгвам с тях. Моля те, ела с мен.

Поклатих глава, по бузите ми се стичаха сълзи.

— Била съм тук и преди. Това не е пътят!

— Идваш с мен! — изкрещя той и ме дръпна за ръката.

— Трент, спри! Вървим в грешна посока!

Краката ми се плъзгаха по бетонния под, докато той ме влачеше, но когато миризмата на дим се усили, аз се отскубнах и хукнах обратно.

— АБИ! АБИ! — викаше Трент.

Продължих да тичам, протегнала ръце пред себе си в очакване на стена.

— Хайде! Тя ще те убие! — каза някакво момиче.

Рамото ми се удари в един ъгъл и аз се завъртях и паднах на земята. Запълзях по пода, протегнала разтрепераната си ръка напред. Когато пръстите ми напипаха камък, продължих да ги движа нагоре и се изправих на крака. Под ръката ми се появи врата и преминах в следващата стая.

Тъмнината беше безкрайна, но пропъждах паниката, внимателно пристъпвах в права линия и търсех следващата стена с ръка. Минаха няколко минути. Виковете и стоновете зад гърба ми звънтяха в ушите ми и усещах как в мен се надига силен страх.

— Моля те — прошепнах в мрака, — нека това е пътят.

Напипах още една врата и щом минах през нея, пред мен проблесна сребърен сноп светлина. Лунните лъчи нахлуваха през прозореца и от гърлото ми се откъсна ридание.

— Т-трент! Тук е! — извиках. — Трент!

Присвих очи, като зърнах някакво движение в далечината.

— Трент?

Сърцето ми биеше неудържимо в гърдите. След секунди по стените затанцуваха сенки и очите ми се разшириха от ужас, когато осъзнах, че това не са хора, а трепкащите светлини на приближаващите пламъци.

— Божичко! — изтръпнах аз, като погледнах прозореца.

Травис го беше затворил, а аз не можех да го достигна.

Огледах се за нещо, на което да стъпя. Покрай стените имаше наредени дървени мебели, покрити с бели чаршафи. Същите чаршафи, които щяха да подхранват пламъците, докато стаята се превърне в огнен ад.

Грабнах чаршафа от един чин, вдигайки облак прах, хвърлих го на земята и започнах да влача масивната мебел към прозореца. Приближих я до стената и се качих отгоре, като кашлях от дима, проникващ бавно в стаята. Прозорецът беше на метър над главата ми.

Изпъшках, докато се мъчех да го отворя, непохватно въртях дръжката между напъните, но той не поддаваше.

— Хайде, мамка ти! — извиках аз и се подпрях на ръце.

После се дръпнах назад и използвах тежестта на тялото си с малкото сила, която имах, за да го отворя. Не се получи, затова пъхнах нокти под ръбовете и задърпах; имах чувството, че ноктите ми ще се изтръгнат от кожата. С периферното си зрение зърнах светлина и извиках, като видях как огънят настъпва по белите чаршафи в коридора, по който бях минала само преди секунди.

Погледнах пак нагоре към прозореца и отново впих нокти в ръбовете му. По пръстите ми се стичаше кръв, металът се забиваше в кожата ми. Инстинктите обаче надделяваха над всички сетива и свила ръце в юмруци, заблъсках по стъклото. То едва-едва се пропука, омазано и опръскано с кръвта ми.

Ударих го още веднъж с юмрук, после свалих обувката си и замахнах с все сила. В далечината виеха сирени, а аз ридаех, блъскайки с ръце прозореца. Остатъкът от живота ми беше на сантиметри от мен, от другата страна на прозореца. Още веднъж впих нокти в ръбовете, после заудрях с две ръце по стъклото.

— ПОМОЩ! — закрещях аз, като видях пламъците да приближават. — НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ!

Зад себе си чух пресипнало кашляне.

— Врабчо?

Обърнах се, разпознала гласа. Травис стоеше на вратата, целият в сажди.

— ТРАВИС! — извиках аз, скочих от чина и се спуснах към него, изтощена и мръсна.

Блъснах се в него и той ме прегърна, кашляйки, докато се опитваше да си поеме въздух. После хвана лицето ми.

— Къде е Трент? — попита той с дрезгав, немощен глас.

— Тръгна след тях! — промълвих аз, а по лицето ми се стичаха сълзи. — Опитах се да го накарам да дойде с мен, но не се съгласи!

Травис погледна приближаващите пламъци и се намръщи. Аз се закашлях, когато димът изпълни дробовете ми. Той ме погледна. Очите му плуваха в сълзи.

— Ще се измъкнем, Враб — увери ме той, като притисна бързо и твърдо устни в моите, след което се качи на чина.

Натисна прозореца и завъртя дръжката с мускули, потръпващи от напрежението.

— Дръпни се, Аби! Ще разбия стъклото!

Твърде уплашена, аз направих само крачка назад. Травис изнесе назад лакътя си и удари прозореца с юмрук. Извърнах се, като закрих лице с окървавените си ръце от посипалите се върху мен стъкла.

— Хайде! — извика той и ми подаде ръка.

Въздухът в стаята се нажежи от пламъците. Травис ме вдигна във въздуха и ме избута навън.

Изчаках на колене той също да се качи и му помогнах да се изправи. Сирените виеха от другата страна на сградата, а по тухлите на съседните сгради танцуваха червените и сините светлини на пожарните и полицейските автомобили.

Втурнахме се към множеството, насъбрало се пред сградата, и заоглеждахме мръсните лица в търсене на Трент. Травис крещеше името на брат си, но с всеки вик гласът му ставаше все по-отчаян. Той извади телефона си, за да провери дали има пропуснато обаждане, после го затвори и покри уста с почернялата си ръка.

— Трент! — изкрещя той още веднъж, като продължаваше да обхожда тълпата с очи.

Тези, които бяха успели да излязат, се прегръщаха и плачеха зад колите на Бърза помощ и с ужас гледаха как пожарните изливат вода през прозорците, а огнеборците тичат навътре с маркучи в ръка.

Травис прокара ръка по късата си коса и поклати глава.

— Не се е измъкнал — прошепна той. — Не се е измъкнал, Врабчо.

Със затаен дъх гледах как сълзите оставят следи в саждите на бузите му. Той се свлече на колене и аз паднах до него.

— Трент е умен, Трав. Излязъл е. Трябва да е намерил друг път — успокоявах го аз, като се опитвах да убедя и себе си.

Травис се отпусна в скута ми, стиснал тениската ми с ръце, свити в юмруци. Прегърнах го. Не знаех какво друго да сторя.

Така мина един час. Виковете и плачът на оцелелите и свидетелите бяха заменени от зловеща тишина. С отслабваща надежда гледахме как пожарникарите извеждат още двама души, а после излизат все сами. Докато от Бърза помощ се грижеха за ранените и линейките се отдалечаваха с обгорените жертви, ние просто чакахме. След още половин час нямаше шанс за спасяване на изнесените. Земята беше покрита с тела, които значително надвишаваха по брой оцелелите. Травис не отделяше очи от вратата в очакване да изнесат брат му от пепелта.

— Травис?

Обърнахме се едновременно и видяхме Адам. Травис се изправи и ми помогна да стана.

— Радвам се, че сте се измъкнали — каза Адам с шокиран, объркан вид. — Къде е Трент?

Травис не отговори.

Погледите ни се върнаха към овъглените останки от „Кийтън Хол“. От прозорците продължаваше да излиза гъст черен дим. Зарових лице в гърдите на Травис и стиснах очи с надеждата, че всеки момент ще се събудя.

— Трябва… трябва да се обадя на татко — каза Травис и сбръчка чело, докато отваряше телефона си.

Аз си поех въздух, като се молех в гласа ми да прозвучи повече сила, отколкото действително имах.

— Може би трябва да изчакаш, Травис. Още нищо не знаем.

Той не вдигна очи от клавиатурата. Устната му трепереше.

— Не трябваше да става така. Той изобщо не трябваше да е там.

— Това беше нещастен случай, Травис. Не можеш да предвидиш, че ще се случи такова нещо — опитах се да го успокоя аз, като го докоснах по бузата.

Лицето му се сгърчи и той стисна очи. После си пое дълбоко въздух и започна да набира баща си.