Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (12)

Дванайсета глава
Чифт

Лапнах малко бяло хапче и го глътнах, прокарвайки го с голяма чаша вода. Стоях по средата на стаята на Травис по бикини и сутиен, готова да се намъкна в нощницата.

— Какво е това? — попита той от леглото.

— Ъъ… хапчето ми.

Той се намръщи.

— Какво хапче?

— Хапчето, Травис. Ти още не си заредил чекмеджето, а последното, от което имам нужда, е да се тревожа дали ще ми дойде.

— О!

— Поне единият от нас трябва да бъде отговорен — повдигнах аз вежди.

— Господи, колко си сексапилна — каза той, подпрял глава на ръката си. — Най-красивата жена в Източния е моя приятелка. Това е лудост.

Аз завъртях очи и навлякох лилавата копринена нощница през главата си, след което се мушнах в леглото до него. Възседнах го и го целунах по врата, а когато той изтощено отпусна глава на таблата на леглото, се разсмях.

— Пак ли? Ще ме убиеш, Враб.

— Не можеш да умреш — отвърнах аз, обсипвайки лицето му с целувки. — Прекалено проклет си.

— Не, не мога да умра, защото твърде много задници се претрепват кой да заеме мястото ми! Ще живея вечно, за да ги дразня!

Аз се засмях, а той ме обърна по гръб.

Пръстът му се плъзна под тънката лилава презрамка на рамото ми и той я свали по ръката ми, като целуваше кожата, открила се под нея.

— Защо аз, Трав?

Той се отдръпна и потърси очите ми.

— Какво имаш предвид?

— Бил си с толкова много жени, но отказваше да се спреш не искаше да вземеш дори един телефонен номер… защо аз?

— Откъде ти хрумна това? — попита той, галейки с палец бузата ми.

Аз свих рамене.

— Просто ми е любопитно.

— А защо аз. Половината мъже в Източния чакат да прецакам нещата.

— Това не е вярно — сбърчих нос аз. — И не променяй темата.

— Вярно е. Ако не те преследвах още от началото на годината, нямаше само Паркър Хейс да върви по петите ти. Той просто е твърде самовлюбен, за да се уплаши от мен.

— Избягваш въпроса ми! При това нескопосано.

— Добре! Защо ти? — На лицето му се разля усмивка и той се наведе да ме целуне. — Хлътнах по теб още в онази първа вечер на боя.

— Моля? — изгледах го подозрително аз.

— Наистина. Ти беше с онази жилетка, цялата опръскана с кръв. Изглеждаше адски нелепо!

— Благодаря.

Усмивката му изчезна.

— Случи се, когато ме погледна. Това беше мигът. Имаше такова невинно изражение с широко отворени очи… без никаква преструвка. Не ме погледна като че ли съм Травис Мадокс — завъртя очи той, — а така, все едно съм… не знам, човек.

— Е, това е новина, Трав. Ти си човек.

Той отметна бретона ми.

— Не, преди да се появиш ти, Шепли беше единственият, който се отнасяше с мен така. Ти не се чувстваше неловко, не флиртуваше с мен, не прокарваше пръсти през косата си. Ти ме видя.

— Държах се като абсолютна кучка.

Той ме целуна по тинята.

— Това окончателно реши въпроса.

Аз плъзнах ръце по гърба му в боксерките.

— Не мисля, че скоро ще ми омръзнеш.

— Обещаваш ли? — усмихна се той.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня, той се усмихна и го вдигна.

— Да?… О, не, по дяволите, Врабчо е при мен. Тъкмо си лягаме… Млъквай, Трент, не е смешно… Сериозно ли? Какво прави в града? — Травис ме погледна и въздъхна. — Добре. Идваме след половин час… Чу ме, кретен. Защото не ходя никъде без нея, затова. Искаш ли един в муцуната, като дойда?

Травис затвори и поклати глава.

— Това беше най-странният разговор, който някога съм чувала.

— Беше Трент. Томас е в града, а тази вечер ще се играе покер в дома на баща ми.

— Покер вечер? — преглътнах аз.

— Да, обикновено обират всичките ми пари. Лъжат, копелетата.

— И аз ще се запозная с вашите след трийсет минути?

Той погледна часовника си.

— По-точно, двайсет и седем.

— О, божичко, Травис! — извиках аз и скочих от леглото.

— Какво правиш?

Започнах да ровя в гардероба. Нахлузих едни джинси и заподскачах, за да ги издърпам нагоре, после съблякох нощницата си и я хвърлих по Травис.

— Не мога да повярвам, че ми даде само двайсет минути предизвестие за среща с вашите! Заслужаваш да те убия на място!

Той свали нощницата ми от лицето си и се разсмя на отчаяния ми опит да добия представителен вид. Грабнах една черна тениска с остро деколте, навлякох я и хукнах към банята, за да си измия зъбите и да се среща. Травис се домъкна след мен, готов и облечен, и ме прегърна през кръста.

— На нищо не приличам! — намръщих се аз на огледалото.

— Ти имаш ли някаква представа колко си красива? — попита той, като ме целуна по врата.

Аз изпуфтях и изтърчах до стаята му, за да обуя обувки на токчета, после той ме поведе за ръка към вратата. Спрях в движение, за да закопчея черното си кожено яке и да събера косата си на кок, готова за возенето до дома на баща му.

— Спокойно, Врабчо. Това са само неколцина мъже, насядали на маса.

— За пръв път ще се запозная с баща ти и с братята ти… всичките наведнъж, а ти искаш да съм спокойна?

Качих се на мотора зад него, а той извърна глава, погали ме по бузата и ме целуна.

— Ще те обикнат също като мен.

Когато стигнахме, пуснах косата си и прекарах няколко пъти пръсти през нея, преди Травис да ме въведе вътре.

— Мили боже! И този задник пристигна! — извика едно от момчетата.

Травис кимна. Опита се да изглежда подразнен, но си личеше, че се радва да види братята си. Къщата беше стара, с жълто-кафяви избелели тапети и пухкав килим в различни оттенъци на кафяво. Минахме по коридора и стигнахме до стая с широко отворена врата. От нея излизаха облаци дим, а вътре братята и баща му бяха насядали покрай кръгла дървена маса с различни столове.

— Ей, ей! Внимавайте с езика пред младата дама — рече баща му и пурата в устата му подскачаше, докато говореше.

— Враб, това е баща ми, Джим Мадокс. Татко, това е Врабчето.

— Врабчето ли? — развесели се баща му.

— Аби — представих се аз и стиснах ръката му.

Травис посочи братята си.

— Трентън, Тейлър, Тайлър и Томас.

Те кимнаха. Всички, с изключение на Томас приличаха на по-възрастни варианти на Травис: късо подстригани коси с вдигнати перчеми, кафяви очи, опънати по изпъкналите мускули тениски, целите ръце в татуировки. Томас беше облечен в риза с разхлабена вратовръзка, очите му бяха лешниковозелени, а тъмнорусата му коса беше с два сантиметра по-дълга, отколкото на останалите.

— Аби има ли си фамилия? — попита Джим.

— Абърнати — кимнах аз.

— Приятно ми е, Аби — усмихна се Томас.

— Много приятно — обади се Трент, като ме огледа палаво. Джим го плесна зад врата и той извика. — Какво съм казал?

— Сядай, Аби. Гледай как ще оберем парите на Трав — каза единият от близнаците.

Не можех да различа кой, кой е; двамата бяха копие един на друг, дори татуировките им си приличаха.

Стените на стаята бяха облепени със снимки на сцени от покер игри и стари легенди на покера, които позираха заедно с Джим и може би дядото на Травис, а по лавиците бяха наредени стари карти.

— Познавали сте Стю Ънгър? — попитах аз, като посочих една прашна снимка.

Присвитите очи на Джим грейнаха.

— Знаеш кой е Стю Ънгър?

Аз кимнах.

— И баща ми е фен.

Той стана и посочи снимката до нея.

— А това е Дойл Брансън.

— Баща ми го е гледал веднъж как играе. Невероятен е.

— Дядото на Травис беше професионалист… тук приемаме покера много сериозно — усмихна се Джим.

Седнах между Травис и единия от близнаците, докато Трентън размесваше тестето с умерена сръчност. Момчетата извадиха парите и Джим раздаде чиповете.

Трентън повдигна вежди.

— Искаш ли да играеш, Аби?

Аз се усмихнах учтиво и поклатих глава.

— Не мисля.

— Не знаеш как ли? — попита Джим.

Не можах да сдържа усмивката си. Джим изглеждаше толкова сериозен, почти бащински. Знаех какъв отговор очаква и ми беше неприятно да го разочаровам.

Травис ме целуна по челото.

— Играй… аз ще те науча.

— Само си целуни парите за сбогом — засмя се Томас.

Аз стиснах устни и извадих две петдесетачки от чантата си. Връчих ги на Джим и търпеливо изчаках да ми даде чипове. Устата на Трентън се разтегли в самодоволна усмивка, но аз не му обърнах внимание.

— Вярвам в учителските умения на Травис — заявих.

Единият от близнаците плесна с ръце.

— Мамка му, тази вечер ще забогатея!

— Хайде този път да започнем от по-ниско — предложи Джим и хвърли чип за пет долара. Трентън раздаде, а Травис ми подреди картите.

— Играла ли си някога на карти?

— Да, но отдавна.

— Сантасето не се брои, душичке — обади се Трентън, като гледаше картите си.

— Затваряй си устата, Трент — отвърна Травис, като му хвърли бърз поглед, после вниманието му се върна към моята ръка. — Целиш се в по-силни карти, последователни, а ако имаш късмет — да са от един цвят.

При първата ръка Травис гледаше моите карти и аз — неговите. Аз предимно кимах и се усмихвах, като играех, когато ми каже. И двамата загубихме и до края на първото раздаване чиповете ми намаляха.

След като Томас раздаде за втори път, аз не позволих на Травис да гледа картите ми.

— Мисля, че схванах.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм, мило.

Три ръце по-късно вече си бях върнала чиповете и бях унищожила натрупаните чипове на другите с двойка аса, кента и висока карта.

— Мамка му! — проплака Трентън. — Късметът на начинаещия!

— Имаш си добра ученичка, Трав — отбеляза Джим с пурата в уста.

Травис надигна бирата си.

— Гордея се с теб, Врабчо!

Очите му светеха от вълнение, а на лицето му грееше усмивка, каквато досега не бях виждала.

— Благодаря.

— Който не може сам, учи другите — ухили се самодоволно Томас.

— Много смешно, задник — промърмори Травис.

След още четири ръце изпих последната глътка от бирата си и присвих очи срещу единствения човек на масата, който не беше обявил нищо.

— Ти си, Тейлър. Ще се правиш на бебе или ще платиш като мъж?

— Мамка му — изруга той и хвърли последните си чипове.

Травис ме погледна развълнувано. Напомни ми на изражението на хората, които го гледаха как се бие.

— Какво имаш, Врабчо?

— Тейлър? — подканих аз брат му.

На лицето му се разля широка усмивка.

— Флош! — обяви той и свали картите си на масата.

Пет чифта очи се обърнаха към мен. Аз ги огледах и плеснах картите си на масата.

— Гледайте и плачете, момчета! Аса и осмици!

— Фул?! Как, по дяволите! — извика Трент.

— Съжалявам. Винаги съм искала да го кажа! — усмихнах се аз и прибрах чиповете си.

Томас присви очи.

— Това не е късмет на начинаещия. Тя играе.

Травис го изгледа, после се обърна към мен.

— Играла ли си и преди, Враб?

Аз стиснах устни и вдигнах рамене с възможно най-невинната усмивка. Травис отметна глава назад и избухна в бурен смях. Опита се да каже нещо, но не можа и удари с юмрук по масата.

— Приятелката ти току-що ни обра! — заяви Тейлър, като ме посочи.

— Няма начин! — изви Трентън и стана.

— Добър план, Травис. Да доведеш акула на домашната покер вечер — смигна ми Джим.

— Аз не знаех! — поклати глава той.

— Глупости! — не повярва Томас.

— Наистина!

— Неприятно ми е да ти го кажа, братле, но мисля, че току-що се влюбих в твоето момиче — рече Тайлър.

— Ей, внимавай! — Усмивката на Травис бързо се изкриви в гримаса.

— Това е. Досега те щадях, Аби, но ще си върна парите — предупреди ме Трентън.

При последните раздавания Травис гледа отстрани как братята му се опитват всячески да си върнат парите. Ръка след ръка аз им обирах чиповете, а Томас ме наблюдаваше все по-внимателно. Всеки път, когато сложех картите си на масата, Травис и Джим се смееха, Тейлър проклинаше, Тайлър се кълнеше във вечна любов към мен, а Трент ругаеше неуморно.

Осребрих чиповете си, а когато седнахме в дневната, раздадох на всички по сто долара. Джим отказа, но братята приеха с благодарност. Травис ме хвана за ръката и тръгнахме към вратата.

Виждах, че е недоволен, и стиснах пръстите му в своите.

— Какво има?

— Ти току-що пръсна четиристотин долара, Враб!

— Ако това беше покер вечер в „Сигма Тау“, щях да ги задържа. Но не мога да обера братята ти при първата ни среща.

— Те щяха да задържат парите ти!

— И окото ми нямаше да мигне — потвърди Тейлър.

Томас ме гледаше мълчаливо от ъгъла на стаята.

— Защо зяпаш момичето ми, Томи?

— Как каза, че ти е фамилията?

Аз запристъпвах неспокойно. Трескаво започнах да мисля за някакъв остроумен или саркастичен отговор, с който да избегна въпроса. Вместо това обаче зачоплих ноктите си, като мълчаливо се проклинах. Трябваше да съобразя, преди да спечеля толкова много. Томас знаеше. Виждах го в очите му.

Забелязал безпокойството ми, Травис се обърна към брат си и ме прегърна през кръста. Не бях сигурна дали го прави, за да ме защити, или се подготвя за това, което Томас би могъл да каже. Видимо се притесни от въпроса.

— Абърнати. Защо?

— Разбирам защо досега не си се усетил, Трав, но вече нямаш извинение — самодоволно каза Томас.

— За какво говориш, по дяволите?

— Случайно да си роднина на Мик Абърнати? — попита ме Томас.

Всички глави се обърнаха към мен и аз нервно прокарах пръсти през косата си.

— Откъде познавате Мик?

Травис ме погледна в очите.

— Та той е един от най-добрите покерджии, които някога са живели. Познаваш ли го?

Аз потръпнах. Ето че най-после бях притисната да кажа истината.

— Той ми е баща.

Стаята избухна.

— МАМКА МУ!

— ЗНАЕХ СИ!

— ТОКУ-ЩО ИГРАХМЕ С ДЪЩЕРЯТА НА МИК АБЪРНАТИ!

— МИК АБЪРНАТИ? МИЛИ БОЖЕ!

Томас, Джим и Травис не крещяха.

— Казах ви, че не трябва да играя.

— Ако беше споменала, че си дъщеря на Мик Абърнати, щяхме да се отнесем по-сериозно — рече Томас.

Погледнах към Травис, който ме гледаше прехласнато.

— Ти си… Тринайсетгодишната щастливка? — попита той с леко замаян поглед.

Трентън се изправи и ме посочи със зяпнала уста.

— Тринайсетгодишната щастливка е в нашата къща! Няма начин! Мамка му, не го вярвам!

— Така ме кръстиха вестниците. И историята не беше съвсем точна — казах аз, като пристъпвах нервно от крак на крак.

— Трябва да прибера Аби у дома, момчета — рече Травис, без да откъсва очи от мен.

Джим ме погледна над очилата си.

— Защо не е била точна?

— Не съм взела късмета на баща си. Мисълта ми е, че това е абсурдно — засмях се аз, въртейки нервно кичур коса около пръста си.

Томас поклати глава.

— Не, това беше интервю на Мик. Той каза, че в полунощ на тринайсетия ти рожден ден късметът му пресъхнал.

— А твоят се увеличил — добави Травис.

— Ти си била отгледана от гангстери! — усмихна се развълнувано Трент.

— Ъъ… не — засмях се кратко аз, — не са ме отгледали. Просто се въртяха наоколо… често.

— Срамота, Мик да търкаля така името ти в калта по всички вестници. Та ти си била дете — поклати глава Джим.

— Беше просто късметът на начинаещия — казах аз, като отчаяно се мъчех да прикрия унижението си.

— Теб те е учил Мик Абърнати — рече Джим с благоговение. — Играла си с професионалисти и си печелила — на тринайсет години, за бога. — Той погледна Травис и се усмихна.

— Не залагай срещу нея, епико. Тя не губи.

Травис ме погледна, после с все още шокирано и объркано изражение каза:

— Трябва да вървим, татко. Чао, момчета.

Плътните развълнувани гласове на семейството на Травис заглъхнаха, докато той ме водеше към вратата и мотора си: Аз прибрах косата си в кок и си закопчах якето. Очаквах да каже нещо, но той се качи на мотора, без да продума, а аз седнах зад него.

Сигурна бях, че е разочарован, задето не съм била честна с него, и смутен, че научи за важна част от живота ми заедно с близките си. Очаквах тежка разправия, след като се приберем, и измислих десет различни извинения още преди да стигнем.

Той ме поведе за ръка по коридора и ми помогна да си съблека якето. Аз махнах карамелената шнола от главата си и косата ми се разпиля на гъсти вълни по раменете.

— Знам, че си ядосан — подхванах аз, неспособна да го погледна в очите. — Съжалявам, че не ти казах, но аз просто не говоря за това.

— Да съм ядосан ли? Толкова съм възбуден, че две не виждам. Ти току-що обра братята ми, без да ти мигне окото, превърна се в легенда за баща ми и освен това сега със сигурност знам, че нарочно си изгубила баса.

— Не бих казала…

Той вирна брадичка.

— Смяташе ли, че ще спечелиш?

— Е… не точно — признах аз, докато събувах обувките си.

Травис се усмихна.

— Значи си искала да бъдеш тук с мен. Мисля, че се влюбих отново в теб.

— Как така не си ми ядосан? — попитах аз, като хвърлих обувките в гардероба.

Той въздъхна и кимна.

— Това е голямо нещо, Враб. Трябваше да ми кажеш. Но разбирам защо не си го направила. Дошла си тук, за да избягаш от всичко това. Сякаш небето се е отворило… сега всичко ми изглежда логично.

— Какво облекчение.

— Тринайсетгодишната щастливка — каза той, клатейки глава, и съблече тениската ми през главата.

— Не ме наричай така, Травис. Не е нещо хубаво.

— Ти си известна, Врабчо! — отвърна той, учуден от думите ми.

Разкопча джинсите ми и ми помогна да ги събуя.

— Баща ми ме намрази. И досега ме обвинява за всичките си проблеми.

Травис съблече тениската си и ме прегърна.

— Още не мога да повярвам, че дъщерята на Мик Абърнати стои пред мен. Толкова време съм с теб, а да не знам!

Аз го отблъснах.

— Аз не съм „дъщерята на Мик Абърнати“, Травис! Точно това оставих зад гърба си. Аз съм Аби. Просто Аби!

Отидох до гардероба, свалих една тениска от закачалката и я нахлузих.

— Извинявай — въздъхна той. — Нещо се въодушевих.

— Аз съм си аз! — Вдигнах ръка на гърдите си в отчаяното си желание да го накарам да разбере.

— Да, но…

— Няма „но“. Виж се как ме гледаш. Точно затова не ти казах. — Затворих очи. — Няма да живея така, Трав. Дори с теб.

— О! Успокой се, Врабчо. Да не се увличаме. — Погледът му се избистри и той се приближи до мен и ме прегърна. — Не ме интересува каква си била или каква вече не си. Искам само теб.

— Е, тук сме на едно мнение.

Той ме заведе до леглото и ми се усмихна.

— Ти и аз срещу целия свят, Враб.

Аз се сгуших до него. В плановете ми не влизаше някой друг, освен двете ни с Америка, да разбере за Мик, но и не бях предполагала, че гаджето ми ще се окаже от семейство на покер маниаци. Въздъхнах тежко и притиснах буза в гърдите му.

— Какво има?

— Не искам никой да знае, Трав. Не исках и ти да знаеш.

— Обичам те, Аби. Няма да споменавам повече за това. Твоята тайна е на сигурно място — обеща той, като ме целуна по челото.

— Господин Мадокс, дали можете да намалите проявите на чувства, докато лекцията приключи? — попита професор Чейни, когато Травис завря лицето си в шията ми и аз се изкисках.

Аз се прокашлях. Бузите ми горяха от смущение.

— Не мисля, доктор Чейни. Виждали ли сте приятелката ми?

В залата се чу смях, а лицето ми съвсем пламна. Професор Чейни ме погледна полуразвеселено, полусмутено, после се обърна към Травис и поклати глава.

— Постарайте се.

Всички пак се разсмяха, а аз потънах на мястото си. Травис преметна ръка на облегалката на стола ми и лекцията продължи. След края й Травис ме изпрати до залата за следващата.

— Извинявай, ако съм те притеснил. Не мога да се сдържам.

— Опитай.

Паркър ни подмина и когато отвърнах на кимването му с учтива усмивка, очите му светнаха.

— Здрасти, Аби. Ще се видим вътре.

Той влезе в стаята, а Травис го изгледа убийствено в гръб.

— Ей — дръпнах го аз за ръката след няколко напрегнати секунди, докато ме погледне. — Забрави за него.

— Той разправя на момчетата в Къщата, че продължаваш да му се обаждаш.

— Това не е вярно — отвърнах аз с безразличие.

— Знам, но те не го знаят. Казвал, че просто изчаква. Разправял на Брад, че ти само чакаш удобен момент да ме зарежеш и че му се оплакваш колко си нещастна. Започва да ми писва.

— Има добро въображение. — Хвърлих поглед към Паркър и когато той срещна очите ми и се усмихна, го изгледах гневно.

— Ще ми се ядосаш ли, ако те притесня още веднъж?

Аз свих рамене и Травис, без да се помайва, ме въведе в стаята. Спря при мястото ми и остави чантата ми на пода. Погледна към Паркър, придърпа ме към себе си, сложил едната си ръка на тила ми, а другата — на гърба ми, и ме целуна страстно и решително. Впи устни в моите по начин, който беше запазен за спалнята, и аз не можах да не стисна ризата му с две ръце, свити в юмруци.

Шепотът и кискането се усилиха, когато стана ясно, че не възнамерява да ме пусне скоро.

— Май току-що й направи дете! — обади се през смях някой в дъното на залата.

Аз се отдръпнах със затворени очи, опитвайки се да възвърна самообладанието си. Когато погледнах към Травис, той ме гледаше със същото едва сдържано желание.

— Опитах се само да покажа нещо — прошепна той.

— Успя — кимнах аз.

Травис се усмихна, целуна ме по бузата и погледна към Паркър, който кипеше от гняв на мястото си.

— Ще се видим на обяд — смигна ми той.

Аз се отпуснах на мястото си и въздъхнах, опитвайки се да се отърся от гъделичкането между бедрата си. С мъка издържах математиката, а когато лекцията свърши, видях Паркър облегнат на стената до вратата. Кимнах му, твърдо решена да не го зарадвам с реакцията, на която се надява.

— Знам, че си с него. Няма нужда да те изнасилва пред целия курс заради мен.

Аз се спрях.

— Тогава може би трябва да престанеш да разправяш в братството си, че ти се обаждам. Ще прекалиш и няма да ми е жал за теб, когато обувката му се озове в задника ти.

Той сбърчи нос.

— Чуй се само. Твърде дълго се навърташ около Травис.

— Не, това съм си аз. Просто една моя страна, за която не знаеш нищо.

— Ти не ми даде голям шанс.

Въздъхнах.

— Не искам да се караме, Паркър. Просто не се получи.

— А ти мислиш ли, че аз искам всички в Източния да ми се смеят? Всички обичаме Травис Мадокс, защото благодарение на него изглеждаме добре. Той използва момичетата, захвърля ги и дори най-смотаните момчета в Източния приличат на Приказния принц след него.

— Кога ще си отвориш очите и ще видиш, че се е променил?

— Той не те обича, Аби. Ти си една лъскава нова играчка. Макар че след сцената преди малко подозирам, че вече не си толкова лъскава.

Зашлевих го през лицето, преди да се усетя какво правя.

— Ако беше изчакала две секунди, щях да ти спестя усилието, Враб — внезапно се обади Травис и ме дръпна зад себе си.

Аз го хванах за ръката.

— Травис, недей.

Паркър изглеждаше леко притеснен, а на бузата му се появи съвършен червен отпечатък от ръката ми.

— Предупредих те — каза Травис и го блъсна силно към стената.

Паркър стисна зъби и ме изгледа сурово.

— Смятай всичко за приключено, Травис. Сега виждам, че двамата сте родени един за друг.

— Благодаря — отвърна Травис и преметна ръка през раменете ми.

Паркър бързо се отдалечи и заслиза по стълбите, като хвърли бърз поглед назад, за да се увери, че Травис не го следва.

— Добре ли си? — попита Травис.

— Ръката ме боли.

Той се усмихна.

— Биваше си го шамара, Враб. Впечатлен съм.

— Той вероятно ще ме съди и накрая аз ще платя обучението му в Харвард. Какво правиш тук? Мислех, че ще се видим в столовата.

Краищата на устните му се разтеглиха в палава усмивка.

— Не можех да се съсредоточа по време на лекцията. Още усещам онази целувка.

Аз погледнах към коридора, после към него.

— Ела с мен.

Той събра вежди, все още ухилен.

— Какво?

Тръгнах назад, водейки го със себе си, докато не усетих дръжката на вратата на лабораторията по физика в гърба си. Вратата се отвори и аз погледнах през рамо, за да се уверя, че вътре е празно и тъмно. Дръпнах го за ръката и се изкисках на обърканото му изражение, а после заключих вратата и го притиснах към нея. Целунах го, а той се изхили.

— Какво правиш?

— Помагам ти да се концентрираш за лекциите — обясних аз и отново го целунах.

Той ме вдигна и аз увих крака около него.

— Изобщо не знам какво съм правел без теб — каза той като ме държеше с едната си ръка, а с другата разкопчаваше колана си, — но и не искам никога да разбирам. Ти си всичко, което някога съм искал, Врабчо.

— Не го забравяй, когато ти измъкна всичките пари на следващата игра на покер — пошегувах се аз, докато свалях ризата си.