Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (6)

Шеста глава
Повратен момент

Срещата в понеделник вечерта отговори на всичките ми очаквания. Хапнахме китайска храна и аз се смях на усилията на Паркър с пръчиците. Когато ме изпрати, Травис отвори вратата, преди ухажорът ми да е успял да ме целуне. На следващата ни среща, в сряда вечерта, Паркър се презастрахова, като ме целуна още в колата.

В четвъртък на обяд се видяхме в столовата и той изненада всички, като седна на мястото на Травис. Когато си изпуши цигарата и влезе вътре, Травис мина покрай него с безразличие и седна в края на масата. Меган се приближи до него, но остана разочарована, когато той й махна да си върви. Всички замълчаха и на мен ми беше трудно да следя какво говори Паркър.

— Предполагам, че просто не съм бил поканен — каза той и привлече вниманието ми.

— Какво?

— Чух, че в неделя е купонът за рождения ти ден. Но не съм поканен?

Америка хвърли поглед към Травис, който гледаше убийствено Паркър, сякаш всеки момент ще го смели от бой.

— Това трябваше да бъде изненада, Паркър — каза тя меко.

— О — смути се той.

— Правите ми купон изненада?

Америка сви рамене.

— Беше идея на Трав. У Бразил. В неделя, в шест часа.

Бузите на Паркър леко поруменяха.

— Сега предполагам, че наистина не съм поканен.

— Напротив! Естествено, че си — заявих аз, като хванах ръката му над масата.

Дванайсет чифта очи се впериха в пръстите ни. Видях, че Паркър се чувства точно толкова неудобно от това внимание, колкото и аз, затова го пуснах и прибрах ръцете си в скута.

Паркър стана.

— Имам малко работа преди часовете. Ще ти се обадя по-късно.

— Добре — отвърнах аз и се усмихнах извинително.

Паркър се наведе над масата и ме целуна по устните. Столовата замря, а след като Паркър излезе, Америка ме сръчка с лакът.

— Не е ли страшничко как те зяпат всички? — Тя се огледа и изкрещя: — Какво? Гледайте си работата, перверзници!

Една по една всички глави се извърнаха и започна шепнене.

Покрих очите си с ръце.

— Знаеш ли, преди бях жалка, защото ме мислеха за наивното гадже на Травис. Сега съм лоша, защото всички си мислят, че прескачам между Травис и Паркър като топче за тенис на маса. — Америка не отговори и аз вдигнах поглед. — Какво? Не ми казвай, че и ти мислиш така!

— Нищо не съм казала!

Гледах я невярващо.

— Но така мислиш?

Америка поклати глава, но не каза нищо. Изведнъж забелязах ледените погледи на другите студенти. Станах, отидох в края на масата и потупах Травис по рамото.

— Трябва да поговорим.

Опитах се да звуча любезно, но гневът, който кипеше в мен, си личеше в думите. Цялото студентско войнство, включително най-добрата ми приятелка, си мислеше, че жонглирам с двама мъже. Имаше само едно решение.

— Говори тогава — каза Травис, като пъхна нещо панирано в устата си.

Аз се размърдах неспокойно. Всички, които се намираха достатъчно близо, за да ни чуват, ме гледаха с любопитство. Травис не помръдна, затова го хванах за ръката и здравата я дръпнах. Той стана и ме последва ухилен навън.

— Какво има, Враб? — попита той, загледан в ръката ми върху неговата.

— Трябва да ме освободиш от баса — помолих го аз.

Лицето му посърна.

— Искаш да си тръгнеш? Защо? Какво съм направил?

— Нищо не си направил, Трав. Не забелязваш ли как ни зяпат всички? Бързо се превръщам в най-презряното същество в Източния.

Травис поклати глава и запали цигара.

— Това не е мой проблем.

— Напротив. Паркър каза, че според всички си е подписал смъртната присъда, защото ти си влюбен в мен.

Травис вдигна вежди и се задави с дима.

— Това ли се говори? — попита той, кашляйки.

Аз кимнах. Той извърна широко отворените си очи и си дръпна отново.

— Травис! Трябва да ме освободиш от облога! Не мога да излизам с Паркър и да живея с теб. Изглежда ужасно!

— Тогава спри да излизаш с Паркър.

Изгледах го яростно.

— Това не е решение и ти го знаеш.

— Това ли е единствената причина, поради която искаш да си тръгнеш? Заради хорските приказки?

— Преди поне бях наивна, а ти — лошият — промърморих аз.

— Отговори ми на въпроса, Враб.

— Да!

Травис погледна зад гърба ми към студентите, които влизаха и излизаха от столовата. Обмисляше въпроса, а аз започвах да губя търпение.

Накрая той изправи рамене и решително заяви:

— Не.

Поклатих глава, убедена, че не съм разбрала.

— Моля?

— Не. Ти сама го каза: басът си е бас. След като месецът изтече, ще си тръгнеш с Паркър, той ще стане доктор, ще се ожените и ще си народите деца, а аз няма да те видя никога повече. — Той направи гримаса. — Но имам още три седмици. Няма да се откажа от тях заради някакви клюки в столовата.

Погледнах през стъклото на прозореца. Всички погледи бяха втренчени в нас. От нежеланото внимание очите ми запариха. Заобиколих Травис и тръгнах към следващата си лекция.

— Врабчо — извика Травис подире ми.

Не се обърнах.

Вечерта Америка седеше на пода в банята и бъбреше за момчетата, докато аз опъвах косата си на опашка пред огледалото. Слушах я с половин ухо и си мислех какво голямо търпение проявява Травис — като за Травис — при положение, че никак не му допада Паркър да ме взима от апартамента му през вечер.

В съзнанието ми изникна образът му, когато го помолих да ме освободи от баса, и после, когато му казах, че според другите е влюбен в мен. Не спирах да се чудя защо не отрече.

— Шеп смята, че си твърде сурова с него. Той никога не е имал край себе си човек, за когото да му пука толкова, че да…

Травис пъхна глава в банята и се усмихна, като ме видя как се суетя с косата си.

— Искаш ли да хапнем?

Америка се изправи и се огледа, прекарвайки пръсти през златистата си коса.

— Шеп иска да пробва новия мексикански ресторант, ако сте навити всички да отидем.

Травис поклати глава.

— Мислех двамата с Враб да излезем сами тази вечер.

— Аз излизам с Паркър.

— Пак ли?

— Пак — изчуруликах аз.

На вратата се звънна и аз бързо минах покрай Травис, за да отворя. Паркър стоеше пред мен с естествено чупливата си руса коса и гладко избръснато лице.

— Винаги ли изглеждаш страхотно? — попита той.

— Съдейки по първия път, когато дойде тук, не — обади се Травис зад гърба ми.

Аз завъртях очи и се усмихнах, после вдигнах пръст, за да дам знак на Паркър да почака. Обърнах се и прегърнах Травис. Той се скова от изненада, после се отпусна и ме притисна към себе си.

Погледнах го в очите и се усмихнах.

— Благодаря ти, че организираш купона за рождения ми ден. Може ли да си запазя вечерята за друг път?

По лицето му пробягаха десетина емоции, после ъгълчетата на устните му се извиха нагоре.

— Утре?

Стиснах го и се усмихнах широко.

— Обещавам. — Махнах му и Паркър ме хвана за ръката.

— Какво беше това? — поинтересува се той.

— Напоследък нещо не се разбираме добре. Това беше моят вариант на маслинената клонка.

— Трябва ли да се притеснявам? — попита той, докато ми отваряше вратата.

— Не — уверих го аз и го целунах по бузата.

На вечеря Паркър говори за Харвард, за Къщата, за намерението си да се премести в апартамент. По едно време свъси вежди.

— Травис ли ще те заведе на купона за рождения ти ден?

— Не знам. Нищо не е казал.

— Ако той не възразява, бих искал аз да те заведа. — Той взе ръката ми и целуна пръстите ми.

— Ще го питам. Купонът беше негова идея, така че…

— Разбирам. Ако откаже, ще се видим там — усмихна се той.

Откара ме до апартамента. Когато спря на паркинга и ме целуна за довиждане, устните му се задържаха върху моите. Той дръпна ръчната спирачка. Устните му обходиха брадичката ми и стигнаха до ухото, а после се спуснаха надолу по врата ми. Хвана ме неподготвена и аз тихо въздъхнах.

— Толкова си красива — прошепна той. — Цяла вечер се разсейвах от шията ти, която вързаната ти коса откриваше.

Той обсипа врата ми с целувки, а аз издишах и неволно издадох лек звук.

— Защо се забави толкова? — усмихнах се аз и повдигнах брадичка, за да има по-добър достъп.

Паркър се съсредоточи върху устните ми. Хванал лицето ми с две ръце, той ме целуваше по-настойчиво от обикновено. В колата нямаше много място, но ние се възползвахме максимално от наличното. Той се наведе към мен, а аз огънах коляно, облегната на прозореца. Езикът му проникна в устата ми, а ръката му хвана глезена ми, плъзгайки се нагоре към бедрото ми. Прозорците се замъглиха за минути от тежкото ни дишане. Устните му се движеха по ключицата ми, когато изведнъж стъклото затрепери от няколко силни удара и той рязко вдигна глава.

Паркър седна, аз също се изправих и опънах роклята си. До колата стояха Травис и Америка. На смръщеното лице на Америка беше изписано съчувствие, а Травис изглеждаше на ръба на сляпата ярост.

— Какво има, по дяволите, Травис? — изкрещя Паркър. Изведнъж положението стана опасно. Не бях чувала Паркър да повишава глас, кокалчетата на Травис бяха побелели в свитите му юмруци, а аз стоях между двамата. Америка сложи малката си ръка върху голямата лапа на Травис и поклати предупредително глава към Паркър.

— Ела, Аби. Трябва да поговоря с теб — каза тя.

— За какво?

— Просто ела!

Аз погледнах към Паркър. Виждах раздразнението в очите му.

— Съжалявам, трябва да тръгвам…

— Няма проблем, върви.

Травис ми подаде ръка да сляза и затвори вратата с ритник. Аз се дръпнах и застанах между него и колата, като го бутнах по рамото.

— Какво ти става?! Престани!

Америка изглеждаше нервна. Не беше трудно да отгатна защо. Травис смърдеше на уиски. Тя беше настояла да дойде с него или той самият я беше помолил. И в двата случая само тя предотвратяваше насилието.

Поршето на Паркър излезе със свистене на гумите от паркинга, а Травис запали цигара.

— Можеш да си влизаш, Мер.

Тя ме подръпна за полата.

— Хайде, Аби.

— Защо не останеш, Аби — процеди той.

Аз кимнах на Америка да върви и тя неохотно се подчини. Скръстих ръце в очакване на разправията, готова да му отвърна след неизбежното конско. Травис си дръпна няколко пъти от цигарата. Очевидно не възнамеряваше да обяснява нищо и моето търпение се изчерпа.

— Защо го направи?

— Защо ли? Защото те мачкаше пред апартамента ми! — изкрещя той. Очите му бяха разфокусирани; виждах, че не е в състояние да води разумен разговор.

Аз продължих да говоря спокойно:

— Може да живея при теб, но какво правя и с кого го правя си е моя работа.

Той хвърли цигарата на земята.

— Ти си нещо много повече, Враб. Не му позволявай да те чука в колата си като евтино момиче след бал.

— Аз нямаше да правя секс с него!

Той махна към празното място, където допреди малко беше спряна колата на Паркър.

— А какво правехте тогава?

— Ти не си ли се натискал с момиче, Травис? Без да стигате по-далеч?

Той се намръщи и поклати глава, все едно дрънкам врели-некипели.

— Какъв е смисълът?

— Смисъл има за много хора… особено за тези, които ходят на срещи.

— Прозорците бяха замъглени, колата се тресеше… откъде да знам? — Той продължаваше да размахва ръце към празното място на паркинга.

— Може би просто не трябва да ме шпионираш!

Той прокара ръка по лицето си и поклати глава.

— Не мога да го понеса, Врабчо. Имам чувството, че полудявам.

Вдигнах ръце и се плеснах по бедрата.

— Кое не можеш да понесеш?

— Ако спиш с него, не искам да знам. Ако разбера, че… ще отида задълго в затвора. Просто не ми казвай.

— Травис, не мога да повярвам, че го каза! — процедих аз, кипнала от гняв. — Това е голяма стъпка за мен!

— Всички момичета така казват!

— Не ме интересуват курвите, с които ти излизаш! Говоря за себе си. — Сложих ръка на гърдите си. — Аз не съм… пфу! Няма значение.

Понечих да се отдалеча, но той ме хвана за ръка и ме обърна към себе си.

— Какво не си?

Не отговорих. Нямаше нужда. Видях как лицето му светна, като разбра.

— Ти си девствена? — засмя се за кратко той.

— И какво от това? — Кръвта под бузите ми пламна.

Очите му се отклониха от моите. Губейки и възвръщайки фокуса в тях, той се опитваше да мисли въпреки уискито.

— Затова Америка беше толкова сигурна, че нещата няма да стигнат далеч.

— Четири години в гимназията имах само едно гадже и той беше младежки баптистки пастор! Този въпрос дори не е стоял!

Гневът на Травис изчезна и в очите му се изписа облекчение.

— Пастор? И какво стана след цялото това мъчително въздържание?

— Той искаше да се оженим и да останем в… Канзас. Аз — не.

Отчаяно исках да сменим темата. Развеселеният поглед на Травис беше достатъчно унизителен. Не ми се щеше да продължава да се рови в миналото ми.

Той направи крачка към мен и хвана лицето ми с две ръце.

— Девствена — повтори той, клатейки глава. — Никога не би ми хрумнало, като знам как танцуваше в клуба.

— Много смешно — отвърнах аз и тръгнах нагоре по стълбите.

Травис се опита да ме последва, но се спъна и падна, претърколи се по гръб и избухна в истеричен смях.

— Какво правиш? Ставай! — викнах му аз и му помогнах да се изправи на крака.

Той преметна ръка през врата ми и се качихме по стълбите. Шепли и Америка вече си бяха легнали, така че нямаше кой да ми помогне. Изритах обувките на токове, за да не си строша глезените, докато влача Травис към стаята. Той се стовари по гръб на леглото и ме придърпа при себе си.

Лицето ми беше на сантиметри от неговото. Изведнъж изражението му стана сериозно. Той се надигна и почти ме целуна, но аз го отблъснах. Веждите му се свъсиха.

— Стига, Травис.

Той ме притисна към себе си, докато спрях да се съпротивлявам, и свали презрамката ма роклята ми.

— Откакто от красивите ти устни излезе думата „девствена“… изпитвам внезапно желание да ти помогна да свалиш тази рокля.

— Много лошо. Само преди двайсет минути беше готов да убиеш Паркър за същото. Така че не бъди лицемер.

— Майната му на Паркър. Той не те познава както аз.

— Хайде, Травис. Да се съблечем и да те сложим в леглото.

— И аз това викам — разкиска се той.

— Колко си изпил? — попитах аз, най-после намерила опора между краката му.

— Достатъчно — усмихна се той, като подръпваше ръба на роклята ми.

— Достатъчно е било сигурно преди цял галон — казах аз, като отмахнах ръката му. Подпрях коляно на матрака и му съблякох ризата през главата. Той отново посегна към мен, но аз хванах китката му. Усетих остра миризма във въздуха.

— Божичко, Трав, вониш на „Джак Даниеле“.

— „Джим Бийм“ — поправи ме той с пиянско кимане.

— Мирише на изгорели дърва и химикали.

— И на вкус е същото — засмя се той.

Разкопчах катарамата на колана му и го издърпах от гайките. Той се засмя от рязкото движение и вдигна глава към мен.

— Пази си девствеността, Враб. Знаеш, че обичам грубата игра.

— Млъквай — скастрих го аз, като разкопчах джинсите му и ги смъкнах по краката му.

Хвърлих ги на пода и се изправих задъхана с ръце на кръста. Краката му висяха от края на леглото, очите му бяха затворени, дишането му — дълбоко и тежко. Беше заспал.

Отидох до гардероба и започнах да ровя в дрехите ни, клатейки глава. Разкопчах роклята си и я пуснах да падне в краката ми. После свалих ластика от косата си и я разтърсих. Гардеробът се пръскаше от дрехите на двама ни и аз пуфтях, докато търсех в хаоса някаква тениска. Точно когато откачих една от закачалката, Травис се подпря на гърба ми и обхвана кръста ми с ръце.

— Изкара ми акъла! — оплаках се аз.

Той прокара ръце по кожата ми. Бяха различни, бавни и целенасочени. Когато ме придърпа към себе си и зарови лице в косата ми, сгушен в шията ми, аз затворих очи. Усетила допира на голата му кожа до своята, имах нужда от секунда, за да се възпротивя.

— Травис…

Той отметна косата ми на една страна и плъзна устни по гърба ми от едното рамо до другото, като междувременно откопча сутиена ми. Целуна голата ми кожа и основата на шията и аз затворих очи. Топлата мекота на устните му беше твърде хубава, за да го спра. Когато притисна слабините си към мен, от гърлото му излезе тихо стенание и през боксерките му почувствах колко много ме желае. Притаих дъх, осъзнала, че единственото, което ни дели от голямата стъпка, на която така се противопоставях, бяха две тънки парчета плат.

Травис ме обърна с лице към себе си и ме притисна между тялото си и стената. Очите ни се срещнаха и аз видях болката в очите му, докато обхождаше с поглед голите части на кожата ми. Бях го виждала как оглежда жените, но сега беше различно. Той не искаше да ме покори, искаше да кажа „да“.

Наведе се да ме целуне и спря само на сантиметър от мен. Чувствах топлината му върху устните си и с усилие се въздържах да не го придърпам, за да довърши започнатото. Пръстите му се впиваха в кожата ми, докато обмисляше какво да прави, после ръцете му се спуснаха от гърба към ръба на бикините ми. Показалците му се плъзнаха по хълбоците ми, между кожата и дантелата, но в мига, в който щеше да я свали по бедрата ми, той се поколеба. Точно когато отворих уста да кажа „да“, Травис стисна очи.

— Не така — прошепна той, галейки устните си в моите. — Желая те, но не така.

Той се препъна назад и падна по гръб на леглото. Аз останах за миг със скръстени пред корема ръце, а после, когато дишането му стана равномерно, нахлузих тениската, която още държах в ръката си. Травис не помръдваше и аз бавно издишах, давайки си сметка, че не бих могла да възпра нито един от двама ни, ако се пъхна в леглото и той се събуди с недотам рицарска нагласа.

Изтичах към фотьойла и се отпуснах върху него, захлупила лице в шепите си. Чувствах как пластовете на неудовлетворение танцуват и се блъскат вътре в мен. Паркър си беше тръгнал обиден, Травис беше изчакал, докато някой, когото наистина харесвам, прояви интерес към мен, а аз, както по всичко личеше, бях единственото момиче, с което не можеше да се насили да преспи дори насвяткан.

На следващата сутрин си налях портокалов сок във висока чаша и отпих, поклащайки глава в такт с музиката от айпода ми. Бях се събудила преди изгрев — слънце и се въртях във фотьойла до осем. След това реших да почистя кухнята, за да мине времето, докато не толкова амбициозните ми съквартиранти се събудят. Заредих миялната, изметох и измих пода, после избърсах плотовете. Когато кухнята заблестя, взех коша с чисти дрехи и седнах на дивана. Сгъвах, докато не се оградих с десетина купчини.

От стаята на Шепли се чу тих говор. Америка се закиска, а след няколко минути тишина до мен долетяха звуци, които ме накараха да се почувствам неудобно.

Натрупах купчинките с дрехи в коша и го отнесох в стаята на Травис. Усмихнах се, като видях, че не е помръднал, а си спи точно както беше паднал през нощта. Оставих коша и го завих с одеялото, сдържайки смеха си, когато той се обърна.

— Виж, Врабчо… — рече той и промърмори нещо неразбираемо, след което дишането му пак стана бавно и дълбоко.

Не можех да откъсна очи от него. Съзнанието, че сънува мен, изпълваше вените ми с необяснимо вълнение.

Той като че ли заспа отново дълбоко, така че реших да си взема душ с надеждата, че шумът от банята ще накара Шепли и Америка да намалят децибелите на стоновете си и да укротят скърцането и блъскането на леглото в стената. Когато спрях водата, разбрах, че изобщо не се притесняват кой ще ги чуе.

Сресах си косата, въртейки очи при високите октави на виковете на Америка, които напомняха повече на джавкане на пудел, отколкото на стонове на порнозвезда. На вратата се звънна, аз наметнах халата си, вързах колана и изтичах през дневната. Звуците от спалнята на Шепли веднага секнаха. Отворих и видях усмихнатото лице на Паркър.

— Добро утро — поздрави той.

Аз прекарах пръсти през влажната си коса.

— Какво правиш тук?

— Не ми хареса как се разделихме снощи. Тази сутрин излязох да ти купя подарък за рождения ден и нямах търпение да ти го дам — обясни той и извади лъскава кутийка от джоба на якето си.

— Честит рожден ден, Аби.

Той постави сребристото пакетче в ръката ми, а аз го целунах по бузата.

— Благодаря.

— Хайде, отвори го. Искам да видя лицето ти.

Скъсах тиксото отдолу на кутийката, свалих хартията и му я подадох. Пред очите ми се разкри низ от искрящи диаманти, сгушени в гривна от бяло злато.

— Паркър — прошепнах аз.

Той грейна.

— Харесва ли ти?

— Да. — Държах я пред очите си и я гледах с благоговение. — Но това е прекалено. Не бих могла да я приема дори да излизахме от година, камо ли от седмица.

Той направи физиономия.

— Помислих си, че така ще кажеш. Къде ли не търсих идеалния подарък, а когато видях тази гривна, веднага разбрах, че може да принадлежи само на една ръка. — Той я взе от пръстите ми и я закопча на китката ми. — И бях прав. Стои ти невероятно.

Вдигнах ръка и поклатих глава, хипнотизирана от отблясъците на цветовете под слънчевите лъчи.

— Това е най-красивото нещо, което съм виждала. Никой никога не ми е подарявал нещо толкова… — дойде ми наум „скъпо“, но не това исках да кажа — … изискано. Не знам какво да кажа.

Паркър се засмя и ме целуна по бузата.

— Кажи, че ще си я сложиш утре.

— Ще си я сложа утре — ухилих се до уши аз.

— Радвам се, че ти харесва. Изражението на лицето ти си струва седемте магазина, които обиколих.

— Обиколил си седем магазина? — Той кимна, а аз хванах лицето му с ръце. — Благодаря ти. Съвършена е.

Целунах го бързо, а той ме прегърна силно.

— Трябва да вървя. Ще обядвам с родителите си, но ще ти се обадя по-късно.

— Добре. Благодаря! — извиках аз, докато той слизаше по стълбите.

Влязох бързо в апартамента, неспособна да откъсна поглед от китката си.

— Майко мила, Аби! — възкликна Америка, като грабна ръката ми. — Откъде се взе това?

— Паркър ми я донесе. Подарък за рождения ден.

Америка зяпна първо мен, после пак гривната.

— Купил ти е диамантена гривна? След една седмица? Ако не знаех, щях да кажа, че имаш вълшебни слабини!

Аз се разсмях на глас и така поставих началото на глупав и неспирен кикот в дневната.

Шепли излезе от стаята си с уморен и доволен вид.

— За какво пищите така, сладкишчета?

Америка вдигна китката ми.

— Виж! Подаръкът й за рождения ден от Паркър!

Шепли примижа, а после очите му щяха да изхвръкнат.

— Леле!

— Нали? — усърдно кимаше Америка.

Травис се подаде зад ъгъла с леко пребит вид.

— Ужасно сте шумни бе, хора — простена той, докато закопчаваше джинсите си.

— Извинявай — казах аз и дръпнах ръката си от Америка.

В съзнанието ми изплува моментът от предната нощ, в който едва не се случи нещо, и аз като че ли не можех да го погледна в очите.

Той изпи остатъка от портокаловия сок и избърса уста.

— Кой, по дяволите, ми позволи да пия толкова снощи?

— Сам си позволи — изсумтя Америка. — След като Аби излезе с Паркър, отиде и си купи цяла бутилка и докато тя се върне, я беше пресушил.

— Мамка му — поклати глава той и се обърна към мен. — Ти добре ли си изкара?

— Сериозно ли питаш? — попитах аз, издавайки неволно яда си.

— Какво?

Америка се засмя.

— Ти я извади от колата на Паркър, разярен като бик, защото ги хвана да се натискат като гимназисти. Бяха замъглили стъклата!

Травис гледаше разфокусирано и явно се опитваше да си припомни събитията от предната вечер. Аз се помъчих да успокоя гнева си. Ако не си спомняше как ме е извлякъл от колата, сигурно не си спомняше и как бях готова да му поднеса девствеността си на сребърна чиния.

— Много ли си ми ядосана?

— Доста…

Още по-ядосана бях, защото чувствата ми нямаха нищо общо с Паркър. Стегнах хавлията си и се отдалечих по коридора. Чух стъпките на Травис зад себе си.

— Враб… — каза той, като хвана вратата, която затръшнах в лицето му. Бавно я отвори и застана пред мен, готов да понесе яростта ми.

— Спомняш ли си изобщо нещо от това, което ми каза снощи? — попитах го аз.

— Не. Защо? Лошо ли се държах? — Кървясалите му очи бяха натежали от притеснение, което само още повече разпали гнева ми.

— Не, не се държа лошо! Ти… ние… — аз покрих очи с ръце и изведнъж замръзнах, защото почувствах пръстите на Травис върху китката си.

— Откъде се взе това? — попита той, взирайки се в гривната.

— Моя е — отвърнах аз и се дръпнах.

Той не сваляше поглед от китката ми.

— Не съм я виждал досега. Изглежда нова.

— Нова е.

— Откъде е?

— Паркър ми я подари преди петнайсет минути.

Изражението на лицето му премина от объркване към ярост.

— Какво, по дяволите, прави този кретен тук. Да не е останал през нощта? — попита той, като постепенно повиши глас.

Аз скръстих ръце.

— Излязъл е сутринта да ми купи подарък и ми го донесе.

— Още не е рожденият ти ден. — Лицето му беше вече тъмночервено и той с усилие се овладяваше да не избухне.

— Не е можел да чака — отвърнах аз, вирнала брадичка с упорита гордост.

— Нищо чудно, че се е наложило да издърпам задника от колата му. Звучи така, сякаш си… — Той замлъкна и стисна устни.

Аз присвих очи.

— Сякаш съм какво? — присвих очи аз.

Той стисна зъби, пое си дълбоко въздух и издиша през носа.

— Нищо. Ядосах се и щях да кажа нещо гадно, мисля.

— Това не те е спирало досега.

— Знам. Но работя по въпроса — отвърна той на път към вратата. — Ще те оставя да се облечеш.

Посегна към дръжката, но спря и потри ръката си. Щом пръстите му докоснаха болезненото място, той си вдигна ръкава и видя синината. Обърна се към мен.

— Снощи паднах на стълбите. А ти ми помогна да си легна… — каза той, пресявайки смътните образи в съзнанието си.

Сърцето ми биеше лудо и аз преглътнах мъчително. Той присви очи.

— Ние… — започна той, като направи крачка към мен и местеше поглед между гардероба и леглото.

— Не, не сме. Нищо не се случи — поклатих глава аз.

Той потръпна, като очевидно проиграваше всичко наново в ума си.

— Ти замъгляваше прозорците на Паркър. Аз те издърпвам от колата и после се опитвам да… — Поклати глава и се обърна към вратата, като хвана дръжката с побелели кокалчета. — Превръщаш ме в шибан психар, Врабчо — изръмжа той през рамо. — Не мисля с главата си, когато съм около теб.

— Значи аз съм виновна?

Той се обърна. Очите му пробягаха по халата, краката и стъпалата ми, а после се върнаха върху моите.

Не знам. Спомените ми са малко мъгляви… но не помня да казваш „не“.

Направих крачка напред, готова да оспоря този незначителен факт, но не можех. Той беше прав.

— Какво искаш от мен, Травис?

Той погледна гривната ми, после мен с обвинителен поглед.

— Надяваше се, че няма да си спомня?

— Не! Бях вбесена, че си забравил!

Кафявите му очи се впиха в моите.

— Защо?

— Защото, ако бях… ако бяхме… и ти после не… не знам защо! Просто се вбесих!

Той прекоси гневно стаята и спря на сантиметри от мен. Ръцете му докосната двете страни на лицето ми, а дишането му се ускори, докато се взираше в мен.

— Какво правим, Враб?

Очите ми се плъзнаха по колана му, по мускулите и татуировките на корема и гърдите му и се спряха в топлото кафяво на ирисите му.

— Ти ми кажи.