Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (4)

Четвърта глава
Басът

— Определено те зяпа — прошепна Америка, като се облегна назад, за да има видимост към другия край на стаята.

— Стига си го гледала, ще те забележи.

Америка се усмихна и махна с ръка.

— Вече ме видя. Но продължава да те зяпа.

Поколебах се за миг, но най-после събрах смелост да се обърна към него. Паркър ме гледаше и се усмихваше.

Върнах му усмивката и се престорих, че пиша нещо на лаптопа.

— Още ли ме зяпа?

— Да — изкиска се Америка.

След часа Паркър ме спря в коридора.

— Не забравяй за купона този уикенд.

— Няма — обещах аз, като се стараех да не мигам или да не направя друго нелепо нещо.

Двете с Америка се отправихме през поляната към столовата, където щяхме да обядваме с Травис и Шепли. Когато двете момчета се появиха, тя още се смееше на поведението на Паркър.

— Здрасти, миличък — каза тя и целуна приятеля си по устата.

— Какво е толкова смешно?

— О, един тип не спря да зяпа Аби цял час. Беше възхитително.

— Щом е зяпал Аби — намигна Шепли.

— Кой беше? — поинтересува се Травис.

Аз наместих раницата си, с което напомних на Травис да я свали от раменете ми и да я вземе. Поклатих глава.

— Мер си въобразява.

— Аби! Голяма си лъжкиня! Беше Паркър Хейс и беше толкова очевидно. Направо лиги му течаха.

На лицето на Травис се изписа погнуса.

— Паркър Хейс?

Шепли дръпна Америка за ръката.

— Тръгнали сме на обяд. Ще се насладите ли на изисканата кухня на столовата заедно с нас?

Америка отново го целуна, а двамата с Травис ги последвахме. Аз поставих таблата си между Америка и Финч, но Травис не седна както обикновено срещу мен, а няколко места по-встрани. Тогава осъзнах, че почти не е казал и дума по целия път към столовата.

— Добре ли си, Трав?

— Аз ли? Да, защо? — отвърна той, като прие равнодушно изражение.

— Много си мълчалив.

Към масата се приближиха няколко момчета от футболния отбор, които се смееха високо, и седнаха. Травис изглеждаше малко подразнен, докато въртеше храната в чинията си.

Крис Дженкс му подхвърли картофче.

— Какво става, Трав? Чух, че си праснал Тина Мартин. Тя днес пишеше името ти в калта.

— Млъквай, Дженкс — сряза го Травис, без да откъсва поглед от чинията си.

Аз се наведох напред, така че наглият великан пред Травис да почувства цялата сила на убийствения ми поглед.

— Престани, Крис.

Травис впери очи в мен.

— Мога да се грижа за себе си, Аби.

— Съжалявам, аз…

— Не искам да съжаляваш. Не искам нищо от теб — тросна се той, стана от масата и излезе ядосан през вратата.

Финч ме изгледа с повдигнати вежди.

— Леле. Какво беше това?

Аз забодох един картоф с вилицата си и изпъшках.

— Не знам.

Шепли ме потупа по гърба.

— Нищо лошо не си направила, Аби.

— Той просто си има проблеми — додаде Америка.

— Какви проблеми?

Шепли сви рамене и се обърна към чинията си.

— Вече би трябвало да си разбрала, че е нужно търпение и разбиране, ако искаш да бъдете приятели с Травис. Той си има своя вселена.

Аз поклатих глава.

— Това е Травис, когото всички останали виждат… не Травис, когото аз познавам.

Шепли се наведе напред.

— Няма разлика. Просто трябва да се понесеш с вълната.

След лекциите с Америка се върнахме в апартамента, но мотора на Травис го нямаше. Влязох в стаята му и се свих на кълбо върху леглото, отпуснала глава на ръката си. Сутринта Травис си беше добре. Като се има предвид колко време прекарвахме заедно, не можех да повярвам как не съм забелязала, че нещо го измъчва. На всичкото отгоре, Америка като че ли знаеше какво става, а аз — не.

Дишането ми стана равномерно и очите ми натежаха. Когато отново отворих очи, навън вече беше тъмно. Откъм дневната се чуваха приглушени гласове, сред които и дълбокият глас на Травис. Промъкнах се по коридора и замръзнах, когато чух името си.

— Аби разбира, Трав. Не се упреквай — каза Шепли.

— Бездруго ще ходите на купона за двойки. Защо не я поканиш да излезете? — попита Америка. Замрях в очакване на отговора.

— Не искам да излизам с нея; искам просто да бъда близо до нея. Тя е… различна.

— В какъв смисъл различна? — попита Америка подразнено.

— Не се примирява с глупостите ми, а това ми действа добре. Ти сама го каза, Мер. Аз не съм нейният тип. Просто при нас… не е така.

— По-близо си до нейния тип, отколкото предполагаш.

Тръгнах тихичко назад, а когато дървените дъски изскърцаха под краката ми, се пресегнах, затворих вратата на стаята на Травис и се върнах по коридора.

— Здрасти, Аби — ухили се Америка. — Как беше дрямката?

— Спала съм пет часа. Това е по-скоро кома, отколкото дрямка.

Травис ме погледна, а когато му се усмихнах, се приближи към мен, хвана ме за ръка и ме поведе по коридора към стаята си. Затвори вратата и аз почувствах как сърцето ми бие в гърдите. Очаквах да каже нещо, с което да смаже егото ми.

— Много съжалявам, Враб — каза той със сключени вежди. — Държах се като задник.

Малко се отпуснах, като видях разкаянието в очите му.

— Не знаех, че си ми сърдит.

— Не се сърдех на теб. Просто имам лошия навик да си го изкарвам на хората, на които държа. Скапано оправдание, но наистина съжалявам — каза той и ме прегърна.

Аз сгуших буза в гърдите му и се успокоих.

— Какво имаше?

— Не е важно. Единственото, за което се притеснявам, си ти.

Аз лекичко се дръпнах, за да го погледна в очите.

— Мога да преживея настроенията ти.

Очите му се взряха в лицето ми за няколко секунди и на устните му се изписа усмивка.

— Не знам защо ме понасяш и не знам какво бих правил, ако не беше така.

Усещах миризмата на цигари и мента в дъха му и погледнах към устните му; тялото ми реагираше на близостта ни. Изражението на Травис се промени и той задиша по-тежко — явно също го бе забелязал.

Наведе се едва забележимо към мен, но в следващата секунда и двамата подскочихме, защото телефонът му иззвъня. Той въздъхна и го извади от джоба си.

— Да. Хофман? Господи… добре. Това ще бъдат лесни пари „Джеферсън“? — Той ме погледна и ми смигна. — Ще бъдем там. — Затвори и ме хвана за ръка. — Ела с мен. — Беше Адам — каза той на Шепли, когато стигнахме до дневната.

— Брейди Хофман ще бъде в „Джеферсън“ след час и половина.

Шепли кимна, стана и изрови телефона от джоба си. Бързо написа информацията и разпрати покани на хората, които знаеха за Кръга. Тези десетина души щяха да разпратят съобщението на други десетима, докато всички разберат къде ще се състои боят тази вечер.

Америка се усмихна.

— По-добре да се освежим.

Атмосферата в апартамента беше напрегната и същевременно приповдигната. Травис изглеждаше най-спокоен, докато нахлузваше обувките си и обличаше бял потник, все едно излизаше по някаква най-обикновена задача.

Америка ме заведе в стаята му и се намръщи.

— Трябва да се преоблечеш, Аби. Не можеш да отидеш така на боя.

— Предния път бях с жилетка, а ти нищо не каза — възразих аз.

— Предния път не предполагах, че ще дойдеш. Ето, облечи това. — И тя метна купчина дрехи към мен.

— Няма да тръгна с това.

— Да вървим! — извика Шепли от дневната.

— Побързай! — скара ми се Америка и хукна към стаята на Шепли.

Навлякох жълтия потник с изрязано деколте и тесните джинси с ниска талия, които Америка ми беше хвърлила, обух обувки на токчета и вече в коридора прекарах четка през косата си. Америка излезе от стаята си с къса зелена рокличка и високи обувки в същия цвят, а когато стигнахме до дневната, Травис и Шепли вече ни чакаха на вратата.

Травис зяпна.

— О, не, по дяволите. Искаш да ме убиеш ли? Трябва да се преоблечеш, Враб.

— Какво? — не разбрах аз, оглеждайки се.

Америка сложи ръце на кръста.

— Изглежда супер, Трав, остави я на мира!

Травис ме хвана за ръка и ме върна по коридора.

— Сложи си тениска… и маратонки. Нещо удобно.

— Какво? Защо?

— Защото ще мисля повече кой ти зяпа циците в този потник, отколкото за Хофман — каза той, като се спря на вратата.

— Мислех, че не ти пука какво мислят другите?

— Това е различно, Врабчо. — Погледът му се спусна надолу към гърдите ми, после пак се вдигна нагоре. — Не можеш да дойдеш с това на боя… просто… просто се преоблечи, моля те — заекна той, бутна ме в стаята си и затвори вратата.

— Травис! — извиках аз.

Изритах високите обувки и се намъкнах в кецовете си. После съблякох потника, хвърлих го и нахлузих първата тениска, която ми попадна пред очите. Хукнах по коридора и застанах на вратата.

— По-добре ли е така? — попитах аз, докато си връзвах косата на опашка.

— Да! — отвърна той с облекчение. — Да вървим!

Затичахме се към паркинга. Скочих отзад на мотора му, той запали и излетя по пътя към колежа. Аз го стисках здраво в очакване; от бързането вените ми се бяха напълнили с адреналин.

Травис сви към бордюра и паркира мотора си в тъмнината зад сградата на колежа за хуманитарни науки „Джеферсън“. Той вдигна слънчевите си очила на главата си и като ме хвана за ръка, ме поведе към задната страна на сградата. Спря до един отворен прозорец близо до земята.

Очите ми се разшириха.

— Шегуваш се.

Травис се усмихна.

— Това е ВИП входът. Трябва да видиш как влизат всички останали.

Поклатих глава. Той пъхна крака вътре и изчезна. Аз се наведох и извиках:

— Травис!

— Тук долу, Враб. Просто слез с краката напред. Аз ще те хвана.

— Откачил си, ако мислиш, че ще скоча в тъмното!

— Ще те хвана! Обещавам! Хайде, слизай!

Аз въздъхнах и докоснах челото си с ръка. Това беше лудост.

Седнах и се приплъзнах напред, докато половината ми тяло увисна в празното пространство. Обърнах се по корем и се опитах да докосна пода с пръстите на краката си. Чаках да усетя ръката на Травис, но се изпуснах и с писък полетях назад. Две ръце ме хванаха и чух гласът му да казва през смях: — Падаш като момиче!

Той ме спусна на земята и ме поведе дълбоко в мрака. След десетина стъпки чух познатите викове с числа и имена, а после помещението светна. В ъгъла имаше лампа, която осветяваше стаята точно колкото да различа лицето на Травис.

— Какво правим?

— Чакаме. Адам трябва да си изпълни програмата, преди да вляза.

Аз се размърдах неспокойно.

— Тук ли да те чакам, или да вляза? Къде да отида, когато започне боят? Къде са Шеп и Мер?

— Минаха от другата страна. Просто ме последвай. Няма да те пратя сама между челюстите на акулата. Стой до Адам, той ще те пази да не те смажат. Не мога хем да се оглеждам за теб, хем да раздавам крошета.

— Да ме смажат?

— Тази вечер ще дойдат повече хора. Брейди Хофман е от Държавния. Там си имат собствен Кръг. Ще се съберат нашата тълпа и тяхната.

— Притеснен ли си?

Той се усмихна.

— Не, но ти изглеждаш малко притеснена.

— Може би — признах аз.

— Ако ще се почувстваш по-добре, няма да му позволя да ме докосне. Няма да допусна да ме удари дори веднъж, за да зарадва феновете си.

— И как ще го постигнеш?

Той сви рамене.

— Обикновено им позволявам да ми вкарат един, за да изглежда справедливо.

— Ти? Ти им позволяваш да те ударят?

— А щеше ли да бъде забавно, ако само ги млатех, без да успеят да ме фраснат нито веднъж? Не би било добре за бизнеса, никой не би залагал срещу мен.

— Пълни глупости — заявих аз и скръстих ръце.

Травис повдигна вежди.

— Мислиш, че те баламосвам ли?

— Трудно ми е да повярвам, че те удрят само ако позволиш.

— Искаш ли да се обзаложим, Аби Абърнати? — усмихна се той с грейнали очи.

— Приемам баса — усмихнах се и аз. — Според мен ще успее да те удари поне веднъж.

— А ако не успее? Какво печеля?

Аз свих рамене. Виковете от другата страна на стената се усилиха. Адам поздрави тълпата и започна да излага правилата.

Устните на Травис се разтегнаха в широка усмивка.

— Ако ти спечелиш, няма да правя секс цял месец. — Аз повдигнах вежди и той пак се усмихна. — Но ако аз спечеля, ти ще живееш един месец при мен.

— Какво? — опитах се да надвикам шумотевицата. — Аз бездруго живея при теб! Що за бас е това?

— Днес са оправили бойлерите в „Морган Хол“ — рече Травис, като ми смигна.

Изражението ми се смекчи от самодоволна усмивка точно когато Адам извика името на Травис.

— Всичко си струва, само и само да те гледам как страдаш в абстиненция.

Травис ме целуна по бузата и тръгна с изправени рамене. Аз го последвах, а когато се озовахме в другото помещение, останах смаяна от броя на хората, натъпкани в тясното пространство. Всички бяха правостоящи, а когато влязохме, блъскането и виковете се усилиха още повече. Травис кимна към мен и Адам сложи ръка на раменете ми, за да ме придърпа към себе си.

— Две на Травис — извиках аз в ухото му.

Той повдигна вежди, като ме видя да вадя две стотачки от джоба си. Протегна ръка и аз сложих банкнотите в дланта му.

— Не си наивницата, за каквато те смятах — рече той, като ме измери с поглед.

Брейди беше с поне една глава по-висок от Травис и като ги видях застанали един срещу друг, преглътнах. Адам долепи устни до ухото ми и прошепна:

— Можеш да си запушиш ушите, хлапе.

Вдигнах ръце към ушите си и Адам наду рупора. Вместо да нападне, Травис отстъпи няколко крачки назад. Брейди замахна и Травис отскочи надясно. Брейди замахна втори път, а Травис се сниши и се отмести наляво.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Адам. — Това да не ти е боксов мач, Травис!

Травис стовари юмрука си върху носа на противника. Шумът в мазето стана оглушителен. Травис нанесе ляво кроше в челюстта на Брейди и аз неволно закрих уста с ръце, когато онзи замахна още няколко пъти, но все във въздуха. Травис го уцели с лакът в лицето и той падна върху антуража си. Точно когато си мислех, че почти е свършило, Брейди пак налетя. Последваха удар след удар и той не можеше дъх да си поеме. И двамата мъже бяха плувнали в пот. Притаих дъх, но Брейди за пореден път пропусна и ръката му попадна в циментова колона. Преви се на две, скрил юмрука между краката си, и в този момент Травис поде финалната атака. Беше неумолим. Първо удари Брейди с коляно в лицето, после го помля с юмруци, докато онзи залитна и падна на земята. Множеството избухна, когато Адам се отдалечи от мен, за да метне червения квадрат върху окървавеното лице на Брейди.

Травис изчезна зад феновете си, а аз притиснах гръб в стената и пипнешком затърсих вратата, през която бяхме влезли. Когато намерих лампата, изпитах голямо облекчение. Боях се да не ме съборят и стъпчат.

Очите ми не се откъсваха от вратата. Очаквах всеки миг тълпата да се излее в малката стаичка. След няколко минути още нямаше и следа от Травис и аз се приготвих да се опитам да стигна сама до прозореца. Като се има предвид колко хора се опитваха да си тръгнат едновременно, нямаше да бъде безопасно да се мотая наоколо.

В момента, в който излязох навън в мрака, чух стъпки по бетонния под. Травис ме търсеше паникьосан.

— Врабчо!

— Тук съм! — извиках аз и се втурнах към него.

Той се смръщи.

— Изкара ми акъла! Без малко да се сбия още веднъж, докато се опитвам да те намеря… Най-после се добирам дотук, а теб те няма!

— Радвам се, че се върна. Нямах голямо желание сама да се оправям в тъмното.

Тревогата изчезна от лицето му и той се усмихна широко.

— Май изгуби баса.

Появи се Адам, погледна ме, после изгледа мрачно Травис.

— Трябва да поговорим.

Травис ми намигна.

— Стой тук. Ей сега се връщам.

Двамата изчезнаха в мрака. Адам няколко пъти повиши тон, но не можех да различа думите. Травис се появи, пъхна пачка банкноти в джоба си и ми се усмихна.

— Ще ти трябват повечко дрехи.

— Наистина ли ще ме накараш да остана при теб цял месец?

— Ти щеше ли да ме накараш да изкарам цял месец без секс?

Засмях се. Щях да го направя.

— Тогава да се отбием в „Морган Хол“.

Травис грейна.

— Ще бъде интересно.

Адам мина покрай мен, мушна печалбата в ръката ми и се сля с разотиващата се тълпа.

Травис повдигна вежди.

— Заложила си?

Усмихнах се, вдигайки рамене.

— Реших да се насладя докрай на преживяването.

Той ме заведе до прозореца, измъкна се навън и се обърна, за да ми помогне да изляза на чистия нощен въздух. В сенките свиреха щурци, които замлъкнаха, докато отминем. Тревите покрай тротоара се полюшваха на лекия ветрец, напомняйки ми за звука на океана, когато не си достатъчно близо да чуваш прибоя. Не беше нито много топло, нито студено: идеалната нощ.

— Защо, за бога, искаш да живея при теб?

Травис сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Не знам. Всичко е по-хубаво, когато ти си наоколо.

Топлината, която ме заля при тези думи, бързо се стопи, когато видях червените петна по ризата му.

— Ау, целият си в кръв.

Травис се погледна безразлично, после ми отвори вратата да вляза. Минах покрай Кара, която продължаваше да бъде пленница на струпаните наоколо книги.

— Оправиха бойлерите тази сутрин — уведоми ме тя.

— Чух — отвърнах аз, докато ровех из шкафа си.

— Здрасти — поздрави я Травис.

Кара намръщено огледа потната му окървавена фигура.

— Травис, това е съквартирантката ми Кара Лин. Кара, Травис Мадокс.

— Приятно ми е — рече Кара, като побутна очилата си нагоре. После погледна издутите ми чанти.

— Изнасяш ли се?

— Не. Изгубих един бас.

Травис избухна в смях и грабна чантите ми.

— Готова ли си?

— Да. Как ще занесем всичко това до апартамента ти? Нали сме с мотора.

Травис се усмихна и извади телефона си. Изнесе багажа ми на улицата и след няколко минути пред нас спря черният лъскав чарджър на Шепли.

Прозорецът на пътническото място се отвори и Америка подаде глава навън.

— Здрасти, мацко!

— Здрасти. Бойлерите работят. Ти оставаш ли при Шеп?

Тя ми намигна.

— Да, мислех да остана и тази вечер. Чух, че си изгубила бас?

Преди да успея да отговоря, Травис затвори багажника и Шеп потегли така рязко, че Америка изпищя. С Травис отидохме при мотора и той ме изчака да се кача на мястото си. Когато го прегърнах през кръста, той сложи ръце върху моите.

— Радвам се, че дойде с мен тази вечер, Враб. Никога не съм се забавлявал така по време на бой.

Аз подпрях брадичка на рамото му и се усмихнах.

— Защото се опитваше да спечелиш баса.

Той се обърна, за да ме погледне.

— И още как.

В очите му нямаше игриво пламъче; беше сериозен и искаше да го видя. Аз повдигнах вежди.

— Затова ли беше в такова лошо настроение днес? Знаел си, че са поправили бойлерите и че довечера си тръгвам?

Травис не отговори; само се усмихна и запали мотора. Кара подчертано бавно чак до блока. На всеки червен светофар слагаше ръка или върху моята, или на коляното ми. Границите отново се размиваха и аз се чудех как ще изкараме цял месец заедно, без да развалим всичко. Приятелството ни се усложняваше по начин, който не бях и допускала.

Когато стигнахме, колата на Шепли беше на обичайното си място. Спрях се на стълбите.

— Мразя, когато се прибират първи. Имам чувството, че ги прекъсвам.

— Свиквай. Това е твоят дом за следващите четири седмици — усмихна се Травис и се обърна гръб към мен. — Качвай се.

— Какво?

— Хайде, ще те занеса до горе.

Аз се засмях и скочих на гърба му. Сплетох пръсти пред гърдите му, а той хукна нагоре по стълбите. Америка отвори вратата още преди да сме стигнали и се ухили.

— Вижте се само. Ако не знаех…

— Стига, Мер — обади се Шепли от дивана.

Америка се усмихна, сякаш е казала повече, отколкото трябва, и отвори широко вратата, за да минем. Травис се отпусна на фотьойла и се облегна върху мен, а аз изписках.

— Много си весел тази вечер, Трав. Какво става? — попита Америка.

Аз извих глава да погледна изражението му. Никога не го бях виждала толкова доволен.

— Току-що спечелих купчина пари, Мер. Два пъти повече, отколкото очаквах. Как да не съм щастлив?

— Не, нещо друго е — ухили се тя, докато гледаше как Травис ме потупва по бедрото.

Беше права, той не беше същият. Излъчваше някакво особено спокойствие, което сякаш се бе възцарило в душата му.

— Мер — предупреди я Шепли.

— Добре, ще говоря за нещо друго. Паркър не те ли покани този уикенд на купона на „Сигма Тау“ Аби?

Усмивката на Травис изчезна и той се обърна към мен в очакване на отговора ми.

— Ъъъ… да. Няма ли всички да ходим?

— Аз съм там — отговори Шепли, загледан в телевизора.

— Значи и аз — каза Америка и погледна очаквателно Травис.

Травис смушка крака ми.

— Той ще те вземе ли?

— Не, само ме покани на купона.

На лицето на Америка се изписа палава усмивка. Щеше да се пръсне от нетърпение.

— Да, но каза, че ще се видите там. Много е сладък.

Травис я стрелна подразнено, после се обърна към мен.

— Ще отидеш ли?

— Казах му, че ще отида — свих рамене аз. — А ти?

— Да — отвърна той без капка колебание.

Това привлече вниманието на Шепли.

— Миналата седмица каза, че няма да ходиш.

— Размислих, Шеп. Какъв е проблемът?

— А, никакъв — измърмори той и си отиде в стаята.

Америка се намръщи на Травис.

— Знаеш какъв е проблемът. Защо просто не спреш да го дразниш и не се свърши вече? — Тя последва Шепли и гласовете им утихнаха зад затворената врата.

— Е, радвам се, че всички знаят — казах аз.

Травис се изправи.

— Ще си взема душ.

— Имат ли някакви проблеми?

— Не, просто го тресе параноята.

— Заради нас — предположих аз.

Очите на Травис светнаха и той кимна.

— Какво? — изгледах го подозрително аз.

— Права си. Заради нас е. Недей да заспиваш, моля те. Искам да поговорим за нещо.

Той направи няколко крачки назад, после се скри в банята. Аз въртях кичур коса на пръста си размишлявах защо така наблегна на думата „нас“ и за изражението на лицето му, когато я произнесе. Чудех се имало ли е изобщо граници между нас и дали вече не съм единствената, която си мисли, че двамата с Травис сме само приятели.

Шепли излетя от стаята си, а Америка изтича подпре му.

— Шепли, недей! — умоляваше го тя.

Той погледна към вратата на банята, после към мен. Гласът му беше тих, но гневен.

— Ти ми обеща, Аби. Когато ти казах да му прощаваш повече, нямах предвид да започваш връзка с него! Мислех, че сте само приятели!

— Такива сме — уверих го аз, потресена от внезапното му избухване.

— Не, не сте!

Америка го докосна по рамото.

— Миличък, казах ти, че всичко ще бъде наред.

Той се дръпна.

— Защо упорстваш, Мер? Казах ти какво ще се случи!

Тя хвана лицето му с две ръце.

— А аз ти казах, че няма! Не ми ли вярваш?

Шепли въздъхна, погледна нея, после мен и с тежка стъпка се върна в стаята си.

Америка се отпусна на фотьойла до мен и изпъшка.

— Просто не мога да му набия в главата, че каквото и да става между вас с Травис, то няма да ни засегне. Но той се е парил неведнъж. Не ми вярва.

— За какво говориш, Мер? Ние с Травис не сме заедно. Ние сме само приятели. Чу го какво каза… той не се интересува от мен по този начин.

— Ти си го чула?

— Да.

— И му вярваш?

Аз свих рамене.

— Няма значение. Нищо няма да се случи. Той ми каза, че не гледа на мен по този начин. Освен това има фобия от обвързване, пък и трудно бих могла да си намеря приятелка, с която да не е спал, като изключим теб. А и не съм в състояние да понасям променливото му настроение. Не мога да повярвам, че Шепли мисли другояче.

— Защото той не само познава Травис… той е говорил с него, Аби.

— Какво имаш предвид?

— Мер? — извика Шеп от спалнята.

Америка въздъхна.

— Ти си най-добрата ми приятелка. Понякога си мисля, че те познавам по-добре, отколкото самата ти се познаваш. Гледам ви заедно и единствената разлика между нас двамата с Шеп и вас двамата с Травис е, че ние правим секс. Друга няма.

— Има огромна, ама огромна разлика. Шеп води ли момичета вкъщи всяка вечер? Ти отиваш ли на купона утре с идеята да се видиш с момче, с когото определено е възможно да се стигне до връзка? Знаеш, че не мога да ходя с Травис, Мер. Не разбирам защо изобщо го обсъждаме.

На лицето на Америка се изписа разочарование.

— Не си въобразявам, Аби. Последния месец прекарваш цялото си време с него. Признай си, че имаш чувства.

— Зарежи, Мер — обади се Травис, стягайки кърпата около кръста си.

Двете с Америка подскочихме, а когато погледът ми срещна неговия, видях, че щастливото изражение е изчезнало. Той се отдалечи по коридора, без да каже и дума повече, а Америка ме погледна тъжно.

— Според мен допускаш грешка. Няма нужда да ходиш на купона, за да срещнеш някого. Тук има един, който е луд по теб — прошепна тя и ме остави сама.

Останах да поклащам крака на фотьойла, припомняйки си всички събития от изминалата седмица. Шепли ми беше ядосан, Америка беше разочарована от мен, а Травис… той беше ту по-щастлив от всякога, ту толкова засегнат, че не казваше и дума. Твърде нервна, за да си легна при него, аз наблюдавах бавното движение на стрелките на часовника.

След около час Травис излезе от стаята си. Когато се появи, очаквах да ме попита защо не си лягам, но той беше облечен и с ключове в ръка. Очите му бяха скрити зад тъмните очила. Той лапна цигара и хвана дръжката на вратата.

— Излизаш ли? Къде отиваш?

— Навън — отвърна той и тръшна вратата зад себе си. Отпуснах се назад и въздъхнах. Някак си се бях превърнала в злодея, а понятие си нямах как съм го постигнала.

Когато часовникът над телевизора показа два часа, най-сетне се прибрах в стаята. Леглото беше самотно без него и не можех да пропъдя идеята да звънна на мобилния му. Почти бях заспала, когато чух мотора му долу. След малко се затвориха две автомобилни врати и няколко чифта крака затрополиха нагоре по стълбите. Травис заръчка ключа в ключалката и най-после успя да отвори. Смееше се и бъбреше нещо. Отговориха му не един, а два женски гласа. Кикотът им беше накъсан от отчетливите звуци от целуване и стонове. Сърцето ми се сви и мигом ме обзе гняв, че се чувствам по този начин. Стиснах очи, когато едно от момичетата изписка, а след това и тримата несъмнено се строполиха на дивана.

Мислех си да отида да помоля Америка за ключовете от колата й, но вратата на стаята на Шепли беше срещу дивана, а стомахът ми нямаше да понесе гледката. Зарових глава под възглавницата. Вратата се отвори и аз отново стиснах здраво очи. Травис се приближи, отвори чекмеджето на нощното шкафче, порови в купата с презервативи и изтича по коридора. Момичетата се кискаха сигурно половин час, после всичко утихна.

След секунди апартаментът се изпълни със скимтене, пъшкане и викове. Имах чувството, че в дневната се снима порнофилм. Покрих лицето си с ръце и заклатих глава. Каквито и граници да се бяха размили или изчезнали през последната седмица, на тяхно място се издигна непреодолима каменна стена. Отърсих се от абсурдните си емоции и се насилих да се успокоя. Травис си беше Травис и ние, без съмнение, бяхме само приятели и нищо друго.

След час виковете и другите звуци, от които ми се повдигаше, утихнаха, последвани от хленча и мърморенето на пропъдените жени. Травис се изкъпа и се отпусна от своята страна на леглото с гръб към мен. Дори след банята миришеше така, все едно е изпил достатъчно уиски да повали кон, а аз бях разярена, че е карал в такова състояние.

Нелепите ми чувства избледняха и гневът ми отслабна, но все още не можех да заспя. Когато дишането на Травис стана дълбоко и равномерно, седнах и погледнах часовника. Слънцето щеше да изгрее след по-малко от час. Отметнах завивките, излязох от стаята и си взех одеяло от шкафа в коридора. Единствената следа от тройката на Травис бяха двете опаковки от презервативи на пода. Прекрачих ги и се отпуснах на фотьойла.

Затворих очи. Когато ги отворих, Америка и Шепли седяха тихо на дивана и гледаха телевизия без звук. Слънцето огряваше апартамента, а аз се присвих от болка — гърбът ми негодуваше срещу всяко движение.

— Аби? — веднага ме забеляза Америка и се втурна към мен. В очите й се четеше тревога. Очакваше гняв, сълзи или друг емоционален изблик.

Шепли изглеждаше покрусен.

— Извинявай за вчера, Аби. Аз съм виновен.

— Няма нищо, Шеп — усмихнах се аз. — Няма за какво да се извиняваш.

Двамата с Америка се спогледаха и тя ме хвана за ръката.

— Травис отиде до магазина. Този… няма значение. Събрала съм ти багажа. Ще те закарам в общежитието, преди да се върне, за да не се разправяш с него.

В този момент ми се доплака; бяха ме изритали. С огромно усилие да овладея гласа си казах:

— Имам ли време за душ?

Америка поклати глава.

— Да тръгваме, Аби, не искам да го засичаш. Той не заслужава…

Вратата се отвори и Травис влезе, натоварен с торби. Отиде право в кухнята и започна трескаво да разпределя кутии и пакети по шкафовете.

— Обадете ми се, когато Враб се събуди — помоли той тихо. — Взел съм спагети, палачинки, ягоди и онази овесена гадост с шоколад. Тя обича „Фрути Пебълс“, нали, Мер? — обърна се той. Като ме видя, замръзна. След кратко неловко мълчание изражението му се разтопи, а гласът му прозвуча меко и сладко. — Здрасти, Врабчо.

Да се бях събудила в чужда страна, нямаше да съм толкова объркана. Не виждах никаква логика. Първо изглеждаше, че ме гонят, после се появява Травис с торби, пълни с любимите ми неща за ядене.

Той направи няколко крачки към дневната, нервно пъхнал ръце в джобовете си.

— Гладна ли си, Враб? Ще ти направя палачинки. Или… има и овесена каша. Взел съм ти и от онази розова пяна, дето момичетата се бръснат с нея, и сешоар, и… само секунда, ето тук е — каза той и хукна към стаята.

Вратата се отвори, после се затвори и когато той се появи, лицето му беше пребледняло. Той си пое дълбоко въздух и веждите му се събраха.

— Багажът ти е събран.

— Знам.

— Ти си тръгваш.

Погледнах Америка, а тя беше вперила очи в Травис, сякаш искаше да го убие.

— Нима очакваше да остане?

— Миличка… — прошепна Шепли.

— Хич и не започвай, Шеп. Да не си посмял да го защитаваш — процеди тя през зъби.

Травис изглеждаше отчаян.

— Толкова съжалявам, Враб. Не знам какво да кажа.

— Хайде, Аби. — Америка стана и ме дръпна за ръката.

Травис направи крачка напред, но Америка го заплаши с пръст.

— Травис, господ да ми е на помощ, ако се опиташ да я спреш. Ще те залея с бензин и ще те подпаля, докато спиш!

— Америка — обади се отново Шепли, самият той леко отчаян. Виждах, че се разкъсва между братовчед си и любимата жена. Стана ми жал за него. Беше се случило точно онова, което през цялото време се бе опитвал да избегне.

— Всичко е наред — казах аз, вбесена от напрежението в стаята.

— Какво искаш да кажеш? — попита Шепли почти с надежда.

Аз завъртях очи.

— Снощи Травис си е довел жени от бара — какво толкова?

Америка изглеждаше притеснена.

— Ти нямаш нищо против случилото се?

Аз ги изгледах.

— Травис може да води тук, когото си поиска. Това си е неговият апартамент.

Америка ме гледаше така, сякаш съм си изгубила ума, Шепли беше на път да разцъфне в усмивка, а Травис изглеждаше още по-зле и отпреди.

— Значи не си си събрала багажа? — попита той.

Аз поклатих глава и погледнах часовника; минаваше два следобед.

— Не, а сега трябва да разопаковам всичко. Освен това трябва да ям, да се изкъпя, да се облека… — казах аз и отидох в банята. Щом затворих вратата, се облегнах на нея и се свлякох на пода. Бях сигурна, че непоправимо съм вбесила Америка, но бях обещала нещо на Шепли и възнамерявах да удържа на думата си.

Над главата ми тихо се почука.

— Враб?

— Да? — отговорих аз, като се опитах да звуча нормално.

— Оставаш ли?

— Бих могла да си тръгна, ако искаш, но басът си е бас.

Вратата потрепери, когато Травис удари чело в нея.

— Не искам да си тръгваш, но няма да ти се разсърдя, ако го направиш.

— Искаш да кажеш, че ме освобождаваш от баса ли?

Последва дълго мълчание.

— Ако кажа „да“, ще си тръгнеш ли?

— Ами да. Аз не живея тук, глупчо — отвърнах аз, като се разсмях насила.

— Тогава не, басът е още в сила.

Аз погледнах нагоре и поклатих глава. В очите ми пареха сълзи. Представа си нямах защо плача, но не можех да спра.

— Може ли сега да се изкъпя?

— Да… — въздъхна той.

Чух обувките на Америка в коридора.

— Ти, егоистично копеле — изръмжа тя и тресна вратата на стаята на Шепли зад гърба си.

Аз се надигнах от пода, пуснах душа, съблякох се и дръпнах завесата.

Травис отново почука на вратата и се прокашля.

— Врабчо? Нося ти някои неща.

— Остави ги на мивката.

Той влезе и затвори вратата след себе си.

— Откачих. Чух те как описваш на Америка нещата, които не понасяш в мен, и побеснях. Исках само да изляза и да пийна нещо, за да си събера мислите, но преди да се усетя, се бях натряскал и тези момичета… Събудих се тази сутрин и теб те нямаше, а като те намерих на фотьойла и видях опаковките на пода, направо ми призля.

— Можеше просто да ме попиташ, вместо да харчиш цяло състояние в супермаркета, за да ме подкупваш.

— Не ми пука за парите, Враб. Боях се, че ще си тръгнеш и повече никога няма да ми проговориш.

Потръпнах от обяснението. През цялото време мислех как ли се е почувствал, като ме е чул какво говоря за него, а сега нещата бяха твърде объркани, за да се спаси положението.

— Не съм искала да нараня чувствата ти — казах аз, докато водата се изливаше отгоре ми.

— Знам. И знам, че е все едно какво ще ти кажа сега, защото оплесках всичко… както винаги.

— Трав?

— Да?

— Моля те, недей да караш пиян. Става ли?

Мина цяла минута, докато той най-после си пое дълбоко дъх и каза:

— Да, става.

После затвори вратата след себе си.