Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (22)

Епилог

Травис стискаше ръката ми, а аз бях притаила дъх. Стараех се да не ми личи, но когато потрепвах, Травис ме стискаше още по-здраво. По белия таван личаха петна от течове. Като изключим това, стаята беше безупречна. Нямаше боклуци, нито разпилени инструменти. Всичко беше на мястото си, което ми вдъхваше известно спокойствие. Сама бях взела решението. И щях да го изпълня.

— Миличка… — намръщи се Травис.

— Мога да го направя — заявих аз, вперила поглед в петната по тавана.

Подскочих, когато усетих върхове на пръсти по кожата си, но се опитах да се отпусна. Когато бръмченето започна отново, в очите му се четеше тревога.

— Врабчо… — подзе той отново, но аз поклатих глава.

— Добре. Готова съм. — Дръпнах телефона от ухото си, присвивайки очи едновременно от болката и от неизбежното конско.

— Ще те убия, Аби Абърнати! — крещеше Америка. — Ще те убия!

— Формално погледнато, вече съм Аби Мадокс — усмихнах се аз на новия си съпруг.

— Не е честно! — проплака тя. Гневът беше изчезнал от гласа й. — Аз трябваше да ти бъда шаферка! Да пазаруваме заедно, да ти направя парти, да ти държа букета!

— Знам — казах аз.

Отново потреперих и усмивката на Травис угасна.

— Не си длъжна да го правиш — каза намръщено той. Стиснах пръстите му със свободната си ръка.

— Знам.

— Вече ми го каза! — сопна се Америка.

— Не говорех на теб.

— О, не, на мен говориш! И не чакай да ми мине. Никога, никога няма да ти го простя!

— Ще ми простиш.

— Ти! Ти си…! Ти си гаднярка, Аби! Ти си най-лошата най-добра приятелка на света!

Аз се засмях и мъжът до мен трепна.

— Стойте мирно, госпожо Мадокс.

— Прощавайте.

— Кой беше това? — поиска да знае Америка.

— Грифин.

— Кой, по дяволите, е Грифин? Нека позная! Поканила си непознат на сватбата вместо най-добрата си приятелка?! — Гласът й ставаше все по-писклив с всеки въпрос.

— Не, той не беше на сватбата — отвърнах аз, като си поех въздух.

Травис въздъхна и се размърда неспокойно на стола си, без да пуска ръката ми.

— Всъщност аз трябва да стискам твоята, забрави ли? — усмихнах му се аз през болката.

— Извинявай. Мисля, че няма да го понеса — каза той сподавено, след което отпусна ръката си и погледна към Грифин. — Може ли да побързаш?

Грифин поклати глава.

— Целият си в татуировки, а не можеш да изтраеш, докато направя един малък надпис на приятелката ти. След минута свършвам, приятел.

Травис се намръщи още повече.

— Съпруга. Тя ми е съпруга.

В този момент Америка осъзна какво чува.

— Правиш си татуировка? Какво ти става, Аби? Да не си се надишала с отровни пари в пожара? Погледнах към корема си и размазаното черно петно до хълбока си и се усмихнах.

— Травис написа името ми на китката си. — Бръмченето продължи и аз си поех въздух. Грифин обра мастилото от кожата ми и започна отново. — Вече сме женени — процедих през зъби. — И исках и аз да направя нещо такова.

Травис поклати глава.

— Не се налагаше.

Аз присвих очи.

— Не започвай и ти. Вече го обсъдихме.

Америка се засмя за кратко.

— Ти си полудяла. Щом се прибереш, веднага те пращам в лудницата. — Гласът й все още звучеше остро и гневно.

— Не съм луда. Обичаме се. На практика живеем заедно, макар и с прекъсвания, вече цяла година. Защо не?

— Защото си на деветнайсет, глупачке! Защото избяга и не каза на никого! И защото аз не съм там!

— Съжалявам, Мер, трябва да затварям. Утре ще се видим.

— Не съм сигурна, че искам да те видя утре! А Травис изобщо не искам да го виждам — изсумтя тя.

— До утре, Мер. Знам, че искаш да видиш пръстена ми.

— И татуировката — добави тя с усмивка в гласа.

Аз затворих телефона и го подадох на Травис. Бръмченето отново започна и вниманието ми се съсредоточи върху парещото усещане, последвано от сладостно облекчение, когато Грифин избърса излишното мастило. Травис прибра телефона в джоба си и като стисна дланта ми между своите, се наведе да допре челото си до моето.

— Толкова ли се шашкаше, докато ти правеха твоите татуировки? — усмихнах се аз на измъченото му изражение.

Той се размърда, сякаш чувстваше болката ми хиляда пъти по-силно от мен самата.

— Ъъъ… не. Това е различно. Много, много по-лошо.

— Готово! — каза Грифин с не по-малко облекчение от онова, което се изписа на лицето на Травис.

Аз отпуснах глава на облегалката на стола.

— Слава богу!

— Слава богу! — въздъхна и Травис и ме погали по ръката.

Надигнах се и погледнах красивите черни линии по зачервената ми, раздразнена кожа:

„Госпожа Мадокс“.

— Леле! — възкликнах аз, като се подпрях на лакти, за да го видя по-добре.

Намръщеното изражение на Травис моментално беше заменено от победоносна усмивка.

— Красиво е.

Грифин поклати глава.

— Ако получавах по долар за всеки татуиран младоженец, който води тук жена си, а го понася по-зле от нея самата… вече нямаше да ми се налага да правя татуировки.

— Просто кажи колко ти дължа, умнико — измърмори Травис.

— Ще оставя сметката на гишето — отвърна Грифин, развеселен от киселия отговор на Травис.

Обходих с очи стаята, лъскавите хромирани повърхности и плакатите с татуировки по стените, после отново сведох поглед към корема си. Новата ми фамилия грееше там с дебели елегантни черни букви. Травис ме погледна гордо.

— Направихме го, мило — каза той тихо, като гледаше халката си от титаний. — Още не мога да повярвам, че си моя съпруга.

— Повярвай — усмихнах се аз.

Той ми помогна да стана от стола. Много пазех дясната си страна, защото при всяко движение джинсите ми се отъркваха в раздразнената кожа. Травис извади портфейла си и бързо плати сметката, след което ме поведе за ръка към таксито, което ни чакаше отвън. Телефонът ми отново иззвъня, но като видях, че е Америка, го оставих да си звъни.

— Има да ни го натяква много време, нали? — намръщи се Травис.

— Ще се цупи двайсет и четири часа, след като види снимките, после ще и мине.

Травис ме погледна с палава усмивка.

— Сигурна ли сте, госпожо Мадокс?

— Ще спреш ли някога да ме наричаш така? Каза го поне сто пъти, откакто излязохме от църквата.

Той поклати глава и ми отвори вратата.

— Ще спра, щом осъзная, че е истина.

— О, самата истина е! — казах аз и се плъзнах навътре по седалката, за да му направя място. — Имам спомени от първата брачна нощ, които го доказват.

Той се наведе към мен и погали с нос чувствителната кожа на шията ми чак до ухото.

— Определено.

— Ау! — изохках аз, като ме натисна по превръзката.

— Мамка му, извинявай, Врабчо!

— Простено ти е — усмихнах се аз.

Пътувахме до летището, хванати за ръка, а аз се кисках, като гледах как Травис зяпа халката си. В очите му се бе настанило онова изражение на пълен покой, с което вече бях започнала да свиквам.

— Предполагам, че когато се приберем, най-после ще осъзная какво се случва и ще престана да се държа като кретен.

— Обещаваш ли?

Той целуна ръката ми и я придърпа в скута си.

— Не.

Аз се засмях и отпуснах глава на рамото му. Таксито намали и спря пред входа на летището. Телефонът ми отново иззвъня с името на Америка на дисплея.

— Няма милост — рече Травис. — Дай този път аз да говоря с нея. Ало? — каза той и се усмихна на пискливата канонада от другия край на линията. — Защото съм нейният съпруг. Вече имам право да вдигам телефона й. — Той ме погледна, отвори вратата на таксито и ми подаде ръка. — Сега сме на летището, Америка. Защо с Шеп не дойдете да ни посрещнете? Така ще можете заедно да ни крещите по целия път към къщи. Да, по целия път. Пристигаме към три. Добре, Мер. Чао засега. — Той потрепери от острите думи и ми подаде телефона. — Ти не се шегуваше. Наистина е бясна.

Той даде бакшиш на шофьора, преметна сака си през рамо и хвана дръжката на моя куфар. Татуираните му мускули се напрегнаха, докато го влачеше, а с другата си ръка хвана моята.

— Не мога да повярвам, че им даде зелена светлина да ни овикват цял час — казах аз, като го последвах през въртящата се врата.

— Нали не мислиш, че наистина ще й позволя да крещи на жена ми?

— Много бързо свикна с тази дума.

— Май е време да си призная. Разбрах, че един ден ще станеш моя жена, общо взето, още в секундата, в която те срещнах. Няма да те лъжа, че не съм чакал с нетърпение момента, в който ще мога да я кажа… така че много ще злоупотребявам с нея. Свиквай — рече той небрежно, сякаш се беше упражнявал.

Аз се засмях и стиснах ръката му.

— Нямам нищо против.

Той ме изгледа с крайчеца на окото си.

— Наистина ли? — Аз поклатих глава и той ме придърпа към себе си, за да ме целуне по бузата. — Хубаво. Следващите няколко месеца може да започне да ти призлява от нея, но ще трябва да ме изтърпиш.

Следвах го по коридорите, по ескалаторите, покрай охраната. Когато Травис мина през металния детектор, прозвуча силно пищене. Служителят го помоли да свали пръстена си и лицето на Травис доби сурово изражение.

— Аз ще ви го държа, сър — увери го служителят. — Само за секунда.

— Обещах й никога да не го свалям — процеди Травис през зъби.

Служителят протегна ръка, а в бръчиците покрай очите му се четеше смесица от търпение и развеселеност. Травис неохотно свали халката, сложи я в ръката му и мина с въздишка през рамката. Този път не задейства алармата, но все още беше кисел. Аз също махнах пръстена и минах безпрепятствено. Изражението на Травис беше още напрегнато, но когато ни пуснаха да продължим, раменете му се отпуснаха.

— Всичко е наред, миличко. Пак е на пръста ти — засмях се аз.

Той ме целуна по челото и ме притисна към себе си, докато вървяхме към терминала. Когато улавях погледите на преминаващите хора, се питах дали е очевидно, че сме младоженци, или просто се забавляват от нелепата усмивка на Травис, рязко контрастираща с бръснатата му глава, татуираните ръце и изпъкналите мускули.

На летището гъмжеше от въодушевени туристи, във въздуха се носеха пиукания и звън от ротативки, хора се шляеха във всички посоки. Усмихнах се на младеж и девойка, хванати за ръце, които изглеждаха също толкова развълнувани и притеснени, колкото бяхме ние с Травис, когато пристигнахме. Не се съмнявах, че и те ще си тръгнат оттук със същата смесица от облекчение и объркване, която изпитвахме ние сега.

На терминала, докато разлиствах някакво списание, нежно докоснах подскачащото коляно на Травис. Кракът му замръзна и аз се усмихнах, без да вдигам очи от снимките на знаменитостите. Беше нервен за нещо, но реших да изчакам сам да ми каже, защото знаех, че в момента го премисля. След няколко минути коляното му отново подскочи, но този път сам спря и бавно се отпусна на седалката си.

— Врабчо?

— Да?

— Нищо — въздъхна той след няколко секунди.

Времето минаваше твърде бързо. Сякаш току-що бяхме седнали, а ето че обявиха номера на нашия полет. Бързо се образува опашка и ние също станахме, за да изчакаме реда си да покажем билетите си и да тръгнем по дългия коридор към самолета, които щеше да ни отведе у дома.

Травис се поколеба.

— Не мога да се отърся от това чувство — промърмори той под носа си.

— Какво имаш предвид? Лошо предчувствие ли имаш? — изведнъж се притесних и аз.

Той ме погледна с тревога в очите.

— Имам чувството, че когато се приберем у дома, ще се събудя. Че нищо не е било наистина.

Аз плъзнах ръце около кръста му и погалих изпъкналите мускули на гърба му.

— За това ли се притесняваш?

Той погледна китката си, после премести очи към сребристата халка на пръста си.

— Просто не мога да се отърся от усещането, че този балон ще се пръсне, че ще се окажа сам в леглото си, мечтаещ за теб.

— Не знам какво да те правя, Трав! Зарязах друг заради теб — два пъти летях до Вегас с теб — два пъти буквално преминах през ада, омъжих се за теб и си татуирах фамилията ти. Започвам да изчерпвам идеите си как да ти докажа, че съм твоя.

На устните му трепна тънка усмивка.

— Обичам, когато го казваш.

— Че съм твоя ли? — Надигнах се на пръсти и притиснах устните си в неговите. — Аз-съм-твоя-госпожа-Травис-Мадокс. Завинаги!

Той погледна към изхода и пак се обърна към мен. Усмивката му беше изчезнала.

— Ще прецакам нещата, Врабчо. Ще ти писне от глупостите ми.

Аз се засмях.

— Отдавна ми е писнало от глупостите ти. И въпреки това се омъжих за теб!

— Мислех си, че щом веднъж се оженим, ще се почувствам по-спокоен, че няма да те изгубя. А сега ми се струва, че като се качим на този самолет…

— Травис? Обичам те. Хайде да си вървим у дома.

Той вдигна вежди.

— И няма да ме оставиш? Дори когато те вбесявам?

— Заклех се пред Бог — и Елвис, — че няма!

Чертите му малко се поотпуснаха.

— Това е завинаги, нали?

Едното ъгълче на устните ми се повдигна.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако се хванем на бас?

Другите пътници започнаха да ни подминават, макар и бавно, заслушани в абсурдния ни разговор. Както и преди, ясно съзнавах вперените в нас погледи, но този път беше различно. Единственото, за което можех да мисля, е как да върна покоя в очите на Травис.

— Що за съпруг ще бъда, ако се обзаложа срещу собствения си брак?

— Глупав — усмихнах се аз. — Не чу ли, когато баща ти ти каза да не залагаш срещу мен?

— Толкова си сигурна значи? — повдигна вежди той. — Готова си да заложиш?

Аз обвих ръце около шията му и се усмихнах пред устните му.

— Бих заложила първото си дете. Толкова съм сигурна.

Покоят се завърна.

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна — каза той, но без сянка от тревожност в гласа. Повдигнах вежди и устата ми се разтегли нагоре.

— Да се хванем ли на бас?