Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (19)

Деветнайсета глава
Последен танц

Малко преди слънцето да се покаже над хоризонта, двете с Америка тихо напуснахме апартамента. Мълчахме по целия път до общежитието. Бях благодарна за тишината. Не исках да говоря, не исках да мисля, исках само да забравя последните дванайсет часа. Тялото ми беше натежало и ме болеше, сякаш съм претърпяла автомобилна катастрофа. Когато влязохме в стаята, видях, че леглото на Кара е оправено.

— Може ли да остана за малко? Трябва ми пресата ти.

— Мер, добре съм. Отивай на лекции.

— Не, не си добре. Не ми се ще да те оставя сама точно сега.

— Всъщност в момента само това ми се иска.

Тя отвори уста да възрази, но се отказа и въздъхна. Нямаше как да ме разубеди.

— След лекциите ще се върна да видя как си. Почини си.

Аз кимнах и заключих вратата след нея. Леглото изскърца, когато се отпуснах с въздишка отгоре му. През цялото време вярвах, че съм важна за Травис, че той има нужда от мен. Но в този момент се чувствах точно като лъскавата нова играчка, за която бе споменал Паркър. Травис искаше да докаже, че съм още негова. Негова.

— Не съм ничия! — изрекох на глас в празната стая.

Думите се врязаха в съзнанието ми и ме обзе същата мъка, която бях изпитала предната нощ. Не бях ничия.

Никога в живота си не се бях чувствала толкова самотна.

 

 

Финч сложи кафява бутилка пред мен. И двамата не бяхме в празнично настроение, но поне се утешавах с факта, че според Америка Травис на всяка цена ще избегне купона за двойки. От тавана висяха бирени кутийки, увити в червена и розова креп хартия, а покрай нас дефилираха жени в червени рокли във всевъзможни стилове. Масите бяха покрити с малки сърчица от фолио и Финч завъртя очи на абсурдната украса.

— Свети Валентин в къща на братство. Романтика — отбеляза той, загледан в преминаващите двойки.

Шепли и Америка танцуваха долу, откакто бяхме дошли, а ние с Финч протестирахме срещу присъствието си тук като се цупехме в кухнята. Бързо пресуших съдържанието на бутилката, опитвайки се да замъгля спомените от предишния купон за двойки.

Финч отвори още една и ми я подаде, той напълно съзнаваше желанието ми да забравя.

— Наливната бира е за гостите, бутилките са за „Сигма Тау“ — изсумтя някакво момиче до мен. Погледнах червената чаша в ръката му.

— А може би гаджето ти те е излъгало, за да му излезе по-евтина срещата.

То присви очи и се отдалечи нанякъде заедно с чашата си.

— Коя беше тази? — попита Финч, като извади още четири бутилки.

— Случайна кучка от сестринството — отговорих аз.

Докато Шепли и Америка се присъединят към нас, на масата до мен вече стояха шест празни бутилки. Челюстта ми беше изтръпнала и се усмихвах малко по-лесно. Чувствах се удобно, облегната на моето си място на плота. Травис наистина не се беше появил, така че можех спокойно да преживея остатъка от купона.

— Вие няма ли да танцувате? — попита Америка.

Погледнах към Финч.

— Ще танцуваш ли с мен, Финч?

— А ти можеш ли да танцуваш? — повдигна вежди той.

— Има само един начин да разберем — отвърнах аз и го повлякох надолу по стълбите.

Подскачахме и се мятахме, докато под роклята ми не се образува тънък слой от пот. Точно когато си мислех, че дробовете ми ще се пръснат, започна бавна песен. Финч се огледа смутено наоколо. Присъстващите се събираха по двойки и се притискаха един към друг.

— Ще ме накараш да танцувам и на това, нали?

— Днес е Свети Валентин, Финч. Представи си, че съм момче.

Той се засмя и ме притисна в обятията си.

— Малко трудничко с тази къса розова рокличка.

— Да бе. Все едно не си виждал момчета с рокли.

— И това е вярно — сви рамене той.

Аз се засмях и отпуснах глава на рамото му. От алкохола чувствах тялото си натежало и мудно, докато се опитвах да се движа в бавния ритъм на песента.

— Ще позволиш ли да се намеся, Финч?

До нас стоеше Травис — полуразвеселен, полуготов за реакцията ми. Кръвта в бузите ми мигом пламна.

Финч погледна към мен, после към Травис.

— Разбира се.

— Финч! — просъсках аз, докато той се отдалечаваше.

Травис ме придърпа към себе си, а аз се опитах да запазя колкото може по-голямо разстояние помежду ни.

— Мислех, че няма да идваш.

— Нямаше, но разбрах, че си тук. Трябваше да дойда.

Огледах стаята, отбягвайки очите му, но усещах всяко негово движение. Натискът на пръстите му върху местата, на които ме докосваше, краката му, които пристъпваха до моите, ръцете му, които докосваха роклята ми. Нелепо бе да се преструвам, че не забелязвам. Окото му заздравяваше, синината почти беше изчезнала, червените петна по лицето му липсваха, сякаш си ги бях въобразила. Нищо вече не свидетелстваше за ужасната нощ, освен жилещия спомен.

Той следеше всеки мой дъх, а към средата на песента въздъхна.

— Красива си, Врабчо.

— Недей.

— Какво? Да ти казвам, че си красива?

— Просто… недей.

— Не исках да кажа това.

— Благодаря.

— Не… наистина си красива. Имам предвид онова, което казах в стаята си. Няма да те лъжа. Приятно ми беше да те измъкна от срещата с Паркър.

— Не беше среща, Травис. Просто хапвахме. Сега той не ми говори благодарение на теб.

— Чух. Съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

— Д… добре, права си — заекна той, като видя нетърпеливото ми изражение. — Но… това не беше единствената причина да те заведа на боя. Исках да бъдеш там с мен, Врабчо. Ти си моят талисман.

— Не съм ти никаква — изгледах го яростно в очите.

Той се намръщи и спря да танцува.

— Ти си всичко за мен.

Стиснах устни, стараейки се да удържа гнева си, но беше невъзможно да му се ядосвам, когато ме гледаше така.

— Ти не ме мразиш наистина… нали? — попита той.

Извърнах се и се отдръпнах.

— Понякога ми се иска да те мразех. Тогава всичко щеше да бъде много по-лесно.

На устните му се изписа тънка, едва доловима предпазлива усмивка.

— Кое те вбесява повече? Това, което направих, та да искаш да ме мразиш? Или съзнанието, че не можеш?

Гневът ми се завърна. Заобиколих го и хукнах нагоре по стълбите към кухнята. Очите ми се навлажниха, но нямаше да се превърна в ревяща развалина на купона за двойки. Финч стоеше до масата и когато ми подаде още една бира, въздъхнах с облекчение.

През следващия час гледах как Травис отблъсква момичета и пие уиски след уиски в дневната. Всеки път, когато уловеше погледа ми, аз извръщах очи, твърдо решена тази вечер да не се стига до сцени.

— Изглеждате много нещастни — отбеляза Шепли.

— Не биха могли да докарат по-отегчен вид дори да се опитваха — измърмори Америка.

— Да не забравяме, че не дойдохме по свое желание — напомни им Финч.

Америка направи прочутата си физиономия, на която аз също толкова прочуто се връзвах.

— Би могла да се преструваш, Аби. Заради мен.

Отворих уста, за да й отговоря, но Финч докосна ръката ми.

— Мисля, че изпълнихме дълга си. Готова ли си да си вървим, Аби?

Допих си бирата на един дъх и хванах Финч под ръка. Но колкото и да исках да си тръгна, краката ми замръзнаха, когато от стълбите се чу песента, на която двамата с Травис танцувахме на рождения ми ден. Грабнах бутилката на Финч и отпих още веднъж, опитвайки се да пропъдя спомените. Брад се облегна на плота до мен.

— Искаш ли да танцуваме?

Усмихнах се и поклатих глава. Той понечи да каже още нещо, но възможността му беше отнета.

— Танцувай с мен — каза Травис, протегнал ръка на няколко крачки от мен.

Америка, Шепли и Финч ме гледаха, очакваха отговора ми също толкова напрегнато, колкото Травис.

— Остави ме на мира, Травис — отвърнах аз и скръстих ръце.

— Това е нашата песен, Врабчо.

— Ние нямаме песен.

— Врабчо…

— Не.

Погледнах към Брад и се насилих да се усмихна.

— С удоволствие ще танцувам, Брад.

Луничките по лицето му се разтеглиха в усмивка и той ме покани да сляза първа по стълбите. Травис залитна назад. В очите му блестеше болка, когато извика:

— Тост!

Аз трепнах и се обърнах точно навреме, за да го видя как се качва на един стол, свил бирата на смаян член на „Сигма Тау“, който стоеше до него. Погледнах към Америка, която съчувствено наблюдаваше Травис.

— За тъпаците! — извика той, като махна към Брад. — И за момичетата, които ти разбиват сърцето. — Той кимна към мен. Погледът му се замъгли. — И за шибания ужас да изгубиш най-добрата си приятелка, защото си имал глупостта да се влюбиш в нея.

Надигна бутилката, допи я и я хвърли на пода. Цялата стая мълчеше; чуваше се само музиката от долния стаж. Всички гледаха Травис объркани.

Смъртно унизена, аз хванах Брад за ръката и го поведох надолу по стълбите към дансинга. Няколко двойки ни последваха, като внимателно ме наблюдаваха за сълзи или друга реакция от избухването на Травис. Аз изопнах чертите си, отказвайки да им дам онова, което искаха.

Направихме няколко сковани крачки на дансинга и Брад въздъхна.

— Това беше малко… странно.

— Добре дошъл в живота ми.

Травис разбута танцуващите двойки и спря до мен. Трябваше му секунда да застане стабилно, след което каза:

— Взимам дамата.

— Не — отсякох аз, без да го поглеждам. — Божичко!

След няколко секунди вдигнах очи и видях Травис да гледа изпепеляващо Брад.

— Ако не се махнеш от моето момиче, ще ти изтръгна шибания гръклян. Тук, на дансинга.

Брад като че ли не знаеше какво да прави и стрелкаше с очи ту мен, ту Травис.

— Съжалявам, Аби — каза той накрая и бавно отдръпна ръцете си от мен. Отдалечи се към стълбите, а аз останах там, сама и унизена.

— Това, което чувствам в момента, Травис… доста се доближава до омраза.

— Танцувай с мен — помоли ме той, като се олюля, за да запази равновесие.

Песента свърши и аз си отдъхнах.

— Иди да пиеш още едно уиски, Трав — казах аз и се обърнах към единственото друго момче на дансинга.

Темпото беше по-бързо и аз се усмихнах на новия си изненадан партньор, като се опитах да не мисля за Травис, който стоеше на няколко крачки от мен. Зад гърба затанцува още един член на „Сигма Тау“ и ме сграбчи за хълбоците. Аз протегнах ръце назад и го придърпах към себе си. Това ми напомняше за начина, по който бяха танцували Травис и Меган в „Червената врата“, и аз правех всичко възможно да пресъздам сцената, която толкова пъти бях мечтала да забравя. Два чифта ръце се докосваха до всички части на тялото ми и с лекота загърбих консервативната си страна благодарение на значителното количество алкохол в организма си.

Изведнъж се озовах във въздуха. Травис ме преметна през рамо, като едновременно с това блъсна едно от момчетата от „Сигма Тау“ и го събори на земята.

— Остави ме! — заудрях аз с юмруци гърба му.

— Няма да ти позволя да се излагаш заради мен — изръмжа той, докато взе две стъпала наведнъж.

Всички, покрай които минахме, гледаха как Травис ме носи през стаята, а аз ритам и пищя.

— А това не е излагане, така ли? Травис!

— Шепли! Дони отвън ли е? — попита Травис, избягвайки ударите на крайниците ми.

— Ъъъ… да?

— Остави я! — извика Америка и направи крачка към нас.

— Америка! — изкрещях аз, гърчейки се. — Не стой така! Помогни ми!

Устните й се извиха нагоре и тя се засмя.

— Вие двамата сте просто абсурдни.

Вдигнах вежди от изненада, едновременно шокирана и ядосана, че намира ситуацията за забавна.

Травис се запъти към вратата, а аз изгледах злобно Америка.

— Много ти благодаря!

Студеният въздух навън ужили голите части от кожата ми и аз запротестирах още по-силно:

— Остави ме, по дяволите!

Травис отвори вратата на една кола и ме хвърли на задната седалка, след което седна до мен.

— Дони, ти ли си шофьорът тази вечер?

— Да — отвърна той, като тревожно наблюдаваше опитите ми да избягам.

— Закарай ни до апартамента ми.

— Травис… не мисля…

Гласът на Травис беше овладян, но застрашителен.

— Закарай ни, Дони, за да не си вкарам юмрука във врата ти. Кълна се в бога, ще го направя.

Дони потегли, а аз се хвърлих към дръжката на вратата.

— Няма да дойда в апартамента ти!

Травис хвана първо едната ми китка, после и другата. Наведох се да го ухапя. Той затвори очи и изпъшка, когато зъбите ми се впиха в кожата му.

— Прави, каквото искаш, Враб. Писна ми от твоите глупости.

Аз го пуснах и размахах ръце, борейки се с неговите.

— Моите глупости?! Пусни ме да сляза от шибаната кола!

Той придърпа китките ми към лицето си.

— Обичам те, по дяволите! Няма да ходиш никъде, докато не изтрезнееш и не се разберем!

— Ти си единственият, който не е разбрал, Травис!

Той ме пусна и аз скръстих ръце, като продължих да се муся по целия път.

Когато колата намали и спря, аз се наведох напред.

— Би ли ме закарал у дома, Дони?

Травис ме издърпа навън за ръката, преметна ме отново през рамо и ме понесе нагоре по стълбите.

— Лека нощ, Дони.

— Ще се обадя на баща ти! — извиках аз.

Травис се разсмя гръмогласно.

— А той вероятно ще ме потупа по рамото и ще ми каже, че е било крайно време!

Той с усилие отключи вратата, докато аз ритах и махах с ръце в опитите си да се измъкна.

— Откажи се, Враб, иначе и двамата ще паднем!

Щом успя да отвори, той се запъти към стаята на Шепли.

— Пусни ме! — пищях аз.

— Добре — каза той и ме остави на леглото на Шепли. — Сега заспивай. Ще говорим на сутринта.

Стаята беше тъмна, осветявана единствено от правоъгълния сноп светлина, струята през вратата от дневната. Опитвах се да фокусирам въпреки мрака, бирата и гнева. Когато Травис застана пред вратата, лъчът освети самодоволната му усмивка.

Заудрях с юмруци по матрака.

— Не можеш да ми казваш какво да правя, Травис! Не ти принадлежа!

За секундата, в която се обърна с лице към мен, лицето му се беше изкривило от гняв. Той се приближи с тежки стъпки, сложи ръце на леглото и се наведе към мен.

— ДА, НО АЗ ТИ ПРИНАДЛЕЖА! — Вените на врата му изпъкваха, докато крещеше задъхано, а аз отвърнах на погледа му, без да трепна. Очите му се спряха на устните ми.

— Аз ти принадлежа — прошепна той вече без гняв, осъзнал колко близо сме един до друг.

Преди да успея да се сетя за причина да не го правя, аз хванах лицето му и притиснах устните си към неговите. Травис без колебание ме вдигна на ръце. С няколко широки крачки стигна до стаята си и двамата се стоварихме на леглото.

Издърпах тениската му през главата и се опитах да разкопчая катарамата на колана му в тъмното. Той го свали и го хвърли на земята. Вдигна ме с една ръка от матрака, а с другата дръпна ципа на роклята ми. Аз я съблякох и също я захвърлих някъде, а после Травис ме зацелува, стенейки между устните ми.

С няколко бързи движения събу боксерките си и притисна гърди в моите. Впих пръсти в гърба му, но когато се опитах да го притегля вътре в себе си, усетих съпротивата му.

— И двамата сме пияни — каза той, дишайки тежко.

— Моля те.

Притиснах крака в хълбоците му в отчаяно желание да охладя огъня между бедрата си. Травис твърдо искаше да се съберем и аз нямах намерение повече да се боря с неизбежното, така че бях повече от готова да прекарам нощта между неговите чаршафи.

— Не е редно — промълви той.

Надвесен над мен, той притискаше чело в моето. Надявах се да се съпротивлява само малко и да успея да го убедя, че греши. Фактът, че не можем да сме разделени един от друг, ми се струваше необясним, но и вече нямах нужда от обяснение. Нямах нужда дори от оправдание. В този миг имах нужда единствено от него.

— Искам те.

— Кажи го.

Вътрешностите ми крещяха за него и аз не можех да търпя и секунда повече.

— Ще кажа каквото поискаш.

— Тогава кажи, че ми принадлежиш. Кажи, че ще ме приемеш отново. Няма да го направя, ако не сме заедно.

— Ние всъщност никога не сме се разделяли, нали? — попитах аз с надеждата това да бъде достатъчно.

Той поклати глава и погали устните ми със своите.

— Искам да те чуя да го казваш. Да знам, че си моя.

— Твоя съм от мига, в който те срещнах.

Гласът ми звучеше умолително. Във всеки друг случай бих се смутила, но сега не бях в състояние да съжалявам за нищо. Бях се борила с чувствата си, бях ги пазила, бях ги потискала. Бях преживяла най-щастливите си мигове в Източния и всички те бяха свързани с Травис. Да се караме, да се смеем, да се любим и да плачем — нищо друго не исках, само да съм с него.

Единият крайчец на устата му се повдигна нагоре и той докосна лицето ми, а после нежно ме целуна. Когато го придърпах към себе си, вече не се съпротивляваше. Мускулите му се напрегнаха, той притаи дъх и се плъзна в мен.

— Кажи го отново.

— Твоя съм — прошепнах аз. Всеки нерв вътре и вън от мен копнееше за още. — Не искам никога повече да се отделям от теб.

— Обещай ми — простена той със следващия тласък.

— Обичам те. Винаги ще те обичам.

Думите прозвучаха повече като въздишка, но когато ги изрекох, го погледнах в очите. Несигурността в тях изчезна и дори в тъмнината видях как лицето му грейва.

Най-сетне удовлетворен, той впи устни в моите.

Травис ме събуди с целувки. Главата ми беше натежала и замъглена от множеството бири предната вечер, но ярко си спомнях всяка подробност от последния час, преди да заспя. Меките му устни обхождаха всеки сантиметър от ръката и шията ми, а когато достигнаха моите, се усмихнах.

— Добро утро.

Той не отвърна, само устните му се впиха още по-силно в моите. Силните му ръце ме обгърнаха и той зарови лице в шията ми.

— Много си мълчалив тази сутрин — отбелязах аз, галейки голия му гръб. Спуснах ръце надолу и като преметнах крак през хълбоците му, го целунах по бузата.

Той поклати глава.

— Просто искам винаги да бъде така.

Намръщих се.

— Да не съм пропуснала нещо?

— Не исках да те будя. Защо не заспиш отново?

Отпуснах се на възглавницата и придърпах брадичката му. Очите му бяха кървясали, а кожата около тях беше зачервена.

— Какво ти има? — попитах уплашено.

Той взе едната ми ръка в своята и я целуна, притискайки чело във врата ми.

— Просто заспи, Врабчо. Моля те.

— Случило ли се е нещо? Америка?

Изправих се да седна в леглото. Макар да видя страха в очите ми, изражението му не се промени. Просто въздъхна и седна до мен, вперил поглед в ръката ми в своята.

— Не… Америка е добре. Прибраха се към четири. Още са в леглото. Рано е, нека просто си доспим.

Сърцето ми биеше учестено и знаех, че няма никакъв шанс да заспя отново. Травис хвана лицето ми в шепи и ме целуна. Устните му се движеха различно, сякаш ме целуваше за последен път. Отпусна ме на възглавницата, целуна ме още веднъж и положи глава на гърдите ми, обвил тялото ми с ръце.

През ума ми като превключващи се телевизионни канали преминаха всякакви възможни причини за поведението му. Прегърнах го, беше ме страх да го попитам.

— Ти спа ли въобще?

— Аз не можах, не исках…

Целунах го по челото.

— Каквото и да има, ще го преживеем! Защо не поспиш? Ще го измислим, когато се събудиш.

Той вдигна глава и се взря в лицето ми. В очите му се четеше едновременно недоверие и надежда.

— Какво искаш да кажеш? Ние ще го преживеем?

Сключих вежди объркано, Не си представях какво може да се е случило, докато съм сияла, което да му причини такива терзания.

— Не знам какво става, но аз съм тук.

— Ти си тук? И ще останеш? С мен?

Знаех, че изражението ми е нелепо, но ми се виеше свят от алкохола и непонятните въпроси на Травис.

— Да. Не говорихме ли за това снощи?

— Да — кимна той насърчено.

Огледах стаята, размишлявайки. Стените вече не бяха голи, както когато се запознахме. Сега целите бяха покрити с разни неща от местата, на които сме били заедно, и със снимки в черни рамки — мои, наши, на Тото, на приятелите ни. Голяма снимка на двама ни на купона за рождения ми ден беше изместила сомбрерото, което някога висеше над главата му.

Присвих очи.

— Мислел си, че като се събудя, ще ти се ядосам? Мислел си, че ще си тръгна?

Той вдигна рамене в неубедителен опит за престорено безразличие, което преди му се удаваше с такава лекота.

— С това си известна.

— Затова ли си толкова разстроен? Цяла нощ си будувал, чудейки се какво ще се случи, когато се събудя?

Той се размърда, сякаш му беше трудно да изрече следващите думи.

— Не исках снощи да става така. Бях малко пиян и те дебнех на купона като някакъв шибан преследвач, а после те довлякох тук против волята ти… а после ние… — Той поклати глава, видимо ужасен от спомените си.

— Правихме най-хубавия секс в живота ми? — усмихнах се аз и стиснах ръката му.

Травис се засмя за кратко, но напрежението покрай очите му започна бавно да се топи.

— Значи всичко е наред?

Аз го целунах и нежно погалих лицето му.

— Да, глупчо. Нали обещах? Казах ти всичко, което искаше да чуеш, отново сме заедно, а ти още не си доволен?

Лицето му се сгърчи и усмихна едновременно.

— Травис, престани. Обичам те — казах аз и погладих бръчките покрай очите му. — Тази нелепа постановка можеше да свърши още в Деня на благодарността.

— Чакай малко… какво? — прекъсна ме той и се отдръпна назад.

— Бях готова да се предам в Деня на благодарността, но ти каза, че си се отказал от опитите да ме направиш щастлива, а аз бях твърде горда, за да си призная, че те искам обратно.

— Ти шегуваш ли се? Аз само правех каквото мога, за да бъде по-лесно за теб! Имаш ли представа колко нещастен бях?

— Изглеждаше доста добре — намръщих се аз.

— Заради теб! Боях се, че ако не се преструвам, че нямам нищо против да бъдем само приятели, ще те изгубя. Можел съм да бъда с теб през цялото това време? Защо, Врабчо?

— Аз…

Не можех да споря, той беше прав. Заради мен и двамата бяхме страдали. Нямах оправдание.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Аз се пропих до смърт, едва ставах от леглото, разбих си телефона на милион парченца на Нова година, за да не ти се обадя… а ти съжаляваш?

Прехапах устни и кимнах засрамено. Представа си нямах какво е преживял, а когато чух думите му, остра болка ме прониза в гърдите.

— Аз… много съжалявам.

— Простено ти е — усмихна се той. — Но не го прави повече.

— Няма. Обещавам.

Трапчинката му хлътна в бузата.

— Ако знаеш само колко те обичам…