Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (16)

Шестнайсета глава
Не, благодаря

Драсках по корицата на тетрадката си, рисувах квадратчета и ги свързвах в триизмерни кутийки. Десет минути преди началото на лекцията залата беше още празна. Животът започваше малко по малко да се нормализира, но все още ми бяха необходими няколко минути да се подготвя психически за контакти с други хора, освен Финч и Америка.

— Това, че вече не излизаме, не значи, че не можеш да носиш гривната, която ти подарих — каза Паркър, като седна на съседния чин.

— Мислех да те питам дали да ти я върна.

Той се наведе и нарисува панделка на една от кутийките.

— Това беше подарък, Аби. Аз не поставям условия, когато подарявам нещо.

Доктор Балард включи проектора и седна отпред, след което зарови в бумагите по претрупаното си бюро. Залата изведнъж се оживи от бърборене, отразявано от големите опръскани с дъжд прозорци.

— Чух, че с Травис сте скъсали преди няколко седмици — продължи Паркър. Като видя нетърпеливото ми изражение, той вдигна ръка. — Знам, че не е моя работа. Просто изглеждаше много тъжна и исках да ти кажа, че съжалявам.

— Благодаря — промърморих аз и отворих тетрадката си на чиста страница.

— Освен това исках да ти се извиня за поведението си по-рано. Това, което казах, беше… грубо. Просто бях ядосан и си го излях на теб. Не беше честно и съжалявам.

— Не се интересувам от предложения за срещи, Паркър — предупредих го аз.

Той се засмя.

— Не се опитвам да се възползвам. Още сме приятели и искам да се уверя, че си добре.

— Добре съм.

— Ще си ходиш ли за Деня на благодарността?

— Отивам у Америка. Обикновено празнувам с нейното семейство.

Паркър понечи да каже нещо, но доктор Балард започна лекцията си. Въпросът за Деня на благодарността ме върна към плановете да помогна на Травис да сготви пуйка. Мислех си какво ли ще бъде и се улових, че се притеснявам, задето пак ще си поръчат пица. Обзе ме потиснатост. Мигом я пропъдих и се опитах да се съсредоточа върху думите на доктор Балард.

След лекцията лицето ми пламна, като видях Травис да тича към мен от паркинга. Отново беше гладко избръснат, носеше анорак и любимата си червена бейзболна шапка, за да се скрие от дъжда.

— Ще се видим след междучасието, Аби — каза Паркър и ме докосна по гърба.

Очаквах да видя гневното изражение на Травис, но той като че ли не забеляза.

— Здрасти, Врабчо.

Усмихнах се неловко, а той пъхна ръце в джобовете на анорака.

— Шепли ми каза, че тримата с Америка заминавате утре за Уичита.

— Да.

— Цялата ваканция ли ще прекараш при Америка?

Аз свих рамене, като се опитвах да си придам небрежен вид.

— Доста съм близка с родителите й.

— Ами майка ти?

— Тя е алкохоличка, Травис. Изобщо не знае, че е Денят на благодарността.

Той изведнъж стана неспокоен и стомахът ми се сви при мисълта за поредната сцена. Над нас прогърмя и Травис вдигна очи, примижавайки срещу едрите капки, които падаха по лицето му.

— Трябва да те помоля за една услуга — каза той. — Ела тук. — Той ме дръпна под най-близкия навес и аз се подчиних в желанието си да избегна нова сцена.

— Каква услуга? — подозрително попитах аз.

— Моето… — Той пристъпи от крак на крак. — Татко и момчетата още те очакват в четвъртък. — Травис!

Той сведе поглед.

— Каза, че ще дойдеш.

— Знам, но… сега е малко неуместно, не смяташ ли?

Той изглеждаше невъзмутим.

— Каза, че ще дойдеш.

— Когато се съгласих, още бяхме заедно. Ти знаеше, че след това няма да дойда.

— Не, не знаех, а сега е твърде късно. Томас си пристига, Тайлър си взе почивен ден. Всички с нетърпение очакват да те видят.

Аз се присвих и завъртях кичур коса между пръстите си.

— Те бездруго щяха да си дойдат.

— Не всички. Не сме се събирали за Деня на благодарността от години. Но се постараха да дойдат, защото им обещах истинска вечеря. В кухнята не е стъпвала жена, откакто мама почина…

— Това не прозвуча никак сексистко.

Той наклони глава.

— Стига, Враб, нямах това предвид. Всички искаме да дойдеш. Само това казвам.

— Не си им казал за нас, нали? — попитах аз с най-обвинителния тон, на който бях способна.

Той се размърда неспокойно и поклати глава.

— Татко щеше да пита защо, а аз не съм готов да говоря за това с него. Не бих могъл да се чуя как обяснявам що за глупак съм. Моля те, ела, Враб.

— Трябва да сложа пуйката в шест сутринта. Значи е добре да тръгнем оттук в пет.

— Или да спим там.

Аз вдигнах вежди.

— Няма начин! Достатъчно ми е, че ще трябва да лъжа семейството ти и да се преструвам, че още сме заедно.

— Държиш се така, сякаш те моля да минеш през огъня.

— Трябваше да им кажеш!

— Ще го направя. След празника. Наистина.

Аз въздъхнах и погледнах встрани.

— Ако ми обещаеш, че това не е някакъв номер, който пробваш, за да се съберем отново, ще дойда.

Той кимна.

— Обещавам.

Колкото и да се опитваше да я скрие, видях искрата в очите му. Стиснах устни, за да не се усмихна.

— Ще се видим в пет.

Травис се наведе да ме целуне по бузата и устните му се задържаха върху кожата ми.

— Благодаря ти, Врабчо.

Засякох Америка и Шепли на вратата на столовата и влязохме заедно. Аз дръпнах рязко приборите си от поставката, после изпуснах чинията си върху таблата.

— Какво ти става, Аби? — попита Америка.

— Няма да идвам с вас утре.

Шепли зяпна от изненада.

— Отиваш у семейство Мадокс?

Америка ме стрелна с очи.

— Какво?!

Въздъхнах и подадох студентската си карта на касиерката.

— В самолета обещах на Трав да отида и той казал на всички, че ще бъда там.

— В негова защита — подзе Шепли — ще кажа, че той наистина не мислеше, че ще се разделите. Беше сигурен, че ще се върнеш. А после стана твърде късно.

— Това са глупости, Шеп, и ти го знаеш — процеди Америка. — Не се налага да ходиш, ако не искаш, Аби.

Беше права. Имах избор. Но не можех да го причиня на Травис дори да го мразех. А аз не го мразех.

— Ако не отида, той ще трябва да им обясни защо, а не искам да си съсипва празника. Цялото семейство ще се събере, защото мислят, че ще бъда там.

— Те наистина те харесват, Аби — усмихна се Шепли. — Онзи ден Джим разказвал на баща ми за теб.

— Супер — промърморих аз.

— Аби е права — продължи Шепли. — Ако не отиде, Джим през цялото време ще трие сол на главата на Травис. Няма смисъл да им съсипва празника.

Америка ме прегърна през раменете.

— Все пак можеш да дойдеш с нас. Вече не си с него. Няма нужда да продължаваш да го спасяваш.

— Знам, Мер. Но така е редно.

 

 

Слънцето се топеше в сградите отвън, а аз стоях пред огледалото, решех си косата и се мъчех да измисля как ще се преструвам, че още съм с Травис.

— Само един ден, Аби. Можеш да издържиш един ден — казах аз на отражението си.

Преструването никога не ми е било проблем; тревожеше ме онова, което щеше да се случи, докато се преструваме. Когато Травис ме оставеше след вечеря, трябваше да взема решение. Решение, което щеше да бъде изкривено от измамното чувство на щастие, изиграно пред семейството му.

В този момент се почука.

Обърнах се и погледнах вратата. Кара не се беше прибирала цяла вечер, Америка и Шепли вече бяха на път. Представа си нямах кой може да бъде. Оставих четката си на масата и отворих.

Травис!

— Готова ли си?

Повдигнах вежди.

— За какво?

— Каза да те взема в пет.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Имах предвид пет сутринта!

— О — въздъхна той разочаровано. — Май ще трябва да се обадя на татко и да му кажа, че все пак няма да спим там.

— Травис! — простенах аз.

— Взех колата на Шеп, за да не се мъчим с багажа на мотора. Има свободна стая, в която можеш да се настаниш. Можем да гледаме филм или…

— Няма да спя у баща ти!

Лицето му посърна.

— Добре, аз… ще се видим сутринта.

Той отстъпи крачка назад, а аз затворих вратата и се облегнах на нея. Всичките ми емоции се преплетоха във вътрешностите ми и въздъхнах тежко. Разочарованата физиономия на Травис още беше пред очите ми. Отворих вратата и го видях бавно да се отдалечава с телефон в ръка.

— Травис, почакай. — Той се обърна и гърдите ми се свиха от надеждата в очите му. — Дай ми минута да си взема някои неща.

На лицето му се разля усмивка на облекчение и благодарност. Влезе в стаята и се загледа в мен от вратата, докато се захванах да си събирам багажа в една чанта.

— Още те обичам, Враб.

Не вдигнах очи.

— Недей. Не го правя заради теб.

— Знам…

Пътувахме до къщата на баща му, без да говорим. Колата беше заредена с напрегната енергия и не беше лесно да седим спокойни на студените кожени седалки. Когато пристигнахме, Трентън и Джим излязоха на верандата, усмихнати до уши. Травис внесе багажа ни, а Джим го потупа по гърба.

— Радвам се да те видя, синко. — После се обърна към мен с още по-широка усмивка. — Аби Абърнати. С нетърпение чакаме вечерята утре. Отдавна не сме… Е, отдавна беше.

Аз кимнах и влязох след Травис. Джим сложи ръка на изпъкналото си шкембе и се ухили.

— Приготвил съм ви стаята за гости. Реших, че няма да искате да се мъчите на тясното легло в твоята стая.

Погледнах към Травис. Стана ми жал за него.

— Аби… тя… тя ще спи в гостната. Аз ще съм в стаята си.

— Защо? — направи физиономия Трентън. — Тя нали спеше при теб в апартамента?

— Напоследък не — отговори той, опитвайки се отчаяно да избегне истината.

Джим и Трентън се спогледаха.

— Стаята на Томас отдавна се е превърнала в склад, затова мислех той да се настани в твоята стая. Но може да спи и на дивана — каза Джим, като погледна към вехтите, избелели възглавници в дневната.

— Не се притеснявай, Джим. Опитвахме се само да покажем уважение — обясних аз, като го докоснах по ръката.

Смехът му отекна в цялата къща.

— Познаваш синовете ми, Аби — потупа ме той по ръката. — Трябва да ти е ясно, че е почти невъзможно някой да ме засегне.

Травис кимна към стълбите и аз го последвах. Той отвори вратата с крак и остави чантите на пода. Погледна към леглото и се обърна към мен. Стаята беше облицована с кафява ламперия, а кафявият килим беше износен повече от обичайното. Стените бяха мръснобели, а на места боята се лющеше. Имаше само рамкирана снимка на Джим и майката на Травис. Двамата бяха с чупливи коси и усмихнали лица на син студиен фон. Вероятно беше правена, преди да се родят момчетата — и двамата нямаха и двайсет години.

— Съжалявам, Враб. Ще спя на пода.

— И още как — отвърнах аз, като вързах косата си на опашка. — Не мога да повярвам, че ти позволих да ме убедиш.

Той седна на леглото и унило разтри лицето си.

— Ще стане голяма каша. Не знам какво си мислех.

— Аз пък знам точно какво си си мислел. Не съм глупава, Травис.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Но все пак дойде.

— Трябва да приготвя всичко за утре — заявих аз и отворих вратата.

Травис се изправи.

— Ще ти помогна.

Обелихме цяла планина от картофи, нарязахме зеленчуците, извадихме пуйката да се размразява и започнахме да приготвяме пая. Първият час премина доста неловко, но когато се появиха и близнаците, всички се събраха в кухнята. Джим разказваше истории за момчетата си и се смяхме на спомените за предишни катастрофални отбелязвания на Деня на благодарността, когато се опитвали да си приготвят нещо, различно от пица.

— Даян беше страхотна готвачка — замислено каза Джим.

— Трав не помни, но нямаше никакъв смисъл да се опитваме да правим каквото и да било, след като си отиде.

— Да не решиш, че някой те притиска, Аби — засмя се Трентън и си взе бира от хладилника. — Какво ще кажете да извадим картите? Искам да се опитам да си върна част от парите, които Аби ми взе.

Джим размаха пръст на сина си.

— Никакъв покер този уикенд. Приготвил съм доминото. И без залози. Сериозно говоря.

Трентън поклати глава.

— Добре, старче, добре. — Братята се изнизаха от кухнята, а Трент се спря на вратата. — Хайде, Трав.

— Аз помагам на Врабчо.

— Не остана много за вършене, мило — казах аз. — Върви с момчетата.

При тези думи очите му омекнаха и той ме докосна по хълбока.

— Сигурна ли си?

Кимнах и той се наведе да ме целуне по бузата, като леко ме стисна по хълбока, след което излезе след Трентън.

Джим се загледа след синовете си, поклати глава и се усмихна.

— Това, което правиш, Аби, е невероятно. Не знам дали осъзнаваш колко сме ти признателни.

— Идеята беше на Травис. Радвам се, че мога да помогна.

Той облегна едрото си тяло на плота и отпи от бирата си, докато обмисляше следващите си думи.

— С Травис не говорите много. Проблеми ли имате?

Изстисках препарат за миене на чинии в мивката, пълна с гореща вода, и се опитах да измисля отговор, който да не бъде откровена лъжа.

— Нещата малко се промениха.

— И аз така предположих. Трябва да бъдеш търпелива с него. Травис не си спомня кой знае какво, но той беше много близък с майка си и след като я изгубихме, вече не беше същият. Мислех, че ще го израсте — все пак беше толкова малък. За всички ни беше трудно, но Трав… той се отказа да се опитва да обича хората. Изненадах се, когато те доведе тук. Съдейки по начина, по който се държи с теб и как те гледа, веднага разбрах, че си специална.

Аз се усмихнах, но не вдигнах поглед от чиниите.

— Няма да му е лесно. Ще прави много грешки. Израснал е с банда момчета, без майка и със самотен намусен баща. Всички бяхме като изгубени след смъртта на Даян, а аз не помагах достатъчно на момчетата да се справят. Знам, че е трудно да не го вини човек, но ти все пак трябва да го обичаш, Аби. Ти си единствената жена, която е обиквал, освен майка си. Не знам какво ще стане с него, ако и ти го напуснеш.

Преглътнах сълзите и кимнах, не можех да отговоря каквото и да било. Джим сложи ръка върху рамото ми и го стисна.

— Никога не съм го виждал да се усмихва така, както когато е с теб. Надявам се един ден всичките ми момчета да намерят своята Аби.

Стъпките му заглъхнаха по коридора и аз се хванах за ръба на мивката, опитвайки се да си поема въздух. Знаех, че този уикенд с Травис и семейството му ще бъде тежък, но не допусках, че сърцето ми отново ще бъде разбито. Докато миех, подсушавах и прибирах чиниите, мъжете в съседната стая се шегуваха и смееха. Почистих кухнята, измих си ръцете и тръгнах към стаята.

Травис ме хвана за ръката.

— Рано е, Враб. Нали няма да си лягаш?

— Беше дълъг ден. Уморена съм.

— Тъкмо щяхме да си пуснем филм. Защо не дойдеш при нас?

Погледнах стълбите, после обнадеждената му усмивка.

— Добре.

Той ме поведе за ръка към дивана и всички седнахме заедно.

— Загаси лампата, Тейлър — обади се Джим.

Травис преметна ръка през гърба ми и я подпря на облегалката на дивана. Опитваше се едновременно да се преструва и да спазва уговорката ни. Много внимаваше да не се възползва от ситуацията, което ме изпълваше с противоречиви чувства на благодарност и разочарование. Докато седях до него и усещах смесената му миризма на тютюн и одеколон, ми беше много трудно да се дистанцирам, физически и емоционално. Точно както се бях опасявала, решителността ми отслабваше. С всички сили се мъчех да забравя това, което Джим ми беше казал в кухнята.

По средата на филма входната врата се отвори и в стаята влезе Томас с чанти в ръка.

— Честит празник! — поздрави той и остави багажа си на пода.

Джим се изправи и прегърна най-големия си син. Всички останали, с изключение на Травис, също станаха да го посрещнат.

— Няма ли да кажеш здрасти на Томас? — прошепнах аз. Той гледаше как братята му се прегръщат и се смеят и без да се обръща към мен, каза:

— Имам една нощ с теб. Няма да изгубя и секунда от нея.

— Здрасти, Аби. Радвам се да те видя — усмихна се Томас.

Травис сложи ръка на коляното ми и аз погледнах надолу, после към лицето му. Като видя изражението ми, той я дръпна и сплете пръсти в скута си.

— Хм, неприятности в рая ли? — попита Томас.

— Млъквай, Томи — изръмжа Травис.

Настроението в стаята се промени и всички погледи се обърнаха към мен в очакване на обяснение. Аз се усмихнах нервно и взех ръката на Травис между своите.

— Просто сме уморени. Цяла вечер се занимавахме с храната — обясних аз и отпуснах глава на рамото на Травис. Той погледна ръцете ми и ги стисна, леко навъсен. — Лично аз съм изтощена. Ще си лягам, мило. Лека нощ, момчета.

— Лека нощ, сестричке — каза Джим.

Братята на Травис също ми пожелаха лека нощ и аз тръгнах нагоре по стълбите.

— Аз също ще се качвам — чух гласа на Травис зад гърба си.

— Не се и съмнявам — подразни го Трентън.

— Извади късмет, копеле — изръмжа Тайлър.

— Ей, няма да говорите така за сестра си! — скастри ги Джим.

Коремът ми се сви. Единственото истинско семейство, което бях имала години наред, бяха родителите на Америка. Но макар Марк и Пам да се бяха грижили за мен с искрена доброта, те бяха назаем. Шестимата буйни, цапнати в устата, любвеобилни мъже долу ме бяха посрещнали с отворени обятия, а утре аз щях да си взема довиждане с тях за последен път.

Травис хвана вратата на стаята, преди да се затвори, но замръзна на място.

— Искаш ли да изчакам в коридора, докато се преоблечеш?

— Ще си взема душ и ще се облека в банята.

Той потри тила си.

— Добре. Аз ще си постеля на пода.

Кимнах и влязох в банята. Затърках тялото си под стария душ, като се съсредоточих върху капките вода и сапунената пяна, за да преодолея ужаса, който ме изпълваше за предстоящата нощ и сутрин. Когато се върнах в стаята, Травис тъкмо слагаше възглавница върху импровизираното си легло. Усмихна ми се немощно, преди на свой ред да влезе в банята.

Аз се мушнах в леглото и дръпнах завивките върху гърдите си, като избягвах да гледам одеялата на пода. Щом се върна, Травис ги погледна със същата тъга като мен, изгаси лампата и се отпусна на възглавницата си.

Няколко минути полежахме в тишина, а след това чух отчаяната въздишка на Травис.

— Това е последната ни нощ заедно, нали?

Замълчах за секунда, мъчейки се да налучкам правилния отговор.

— Не искам да се караме, Трав. Заспивай.

Той се размърда и аз се обърнах, за да го погледна, притиснала буза във възглавницата. Той подпря глава на ръката си и ме погледна в очите.

— Обичам те.

— Обеща ми.

— Обещах ти, че това не е номер, за да се съберем отново.

И наистина не беше. — Той вдигна ръка, за да докосне моята.

— Но за това, че ще бъдем още един ден заедно, не мога да кажа, че не съм си го помислил.

— Държа на теб. Не искам да те наранявам, но трябваше от самото начало да се вслушам в инстинкта си. Знаех, че няма да се получи.

— Но ме обичаше, нали?

Присвих устни.

— Още те обичам.

Очите му блеснаха от влага и той стисна ръката ми.

— Може ли да те помоля за услуга?

— Точно в момента изпълнявам предишната — усмихнах се аз.

Чертите му бяха изпънати.

— Ако наистина сме дотук… ако наистина си приключила с мен… ще ми позволиш ли да те прегръщам тази нощ?

— Не е добра идея, Трав.

Ръката му стисна още по-здраво моята.

— Моля те. Не мога да заспя, като знам, че си толкова близо до мен, а никога повече няма да имам друг шанс.

Вгледах се в отчаяните му очи и се намръщих.

— Няма да правя секс с теб.

— Не за това те моля — поклати глава той.

Зареях поглед в тъмната стая. Мислех си за последствията, чудех се дали ще мога да му кажа „не“, ако промени решението си. После стиснах очи, отдръпнах се от края на леглото и отметнах завивката. Той се мушна до мен и бързо ме притегли в обятията си. Голите му гърди се надигаха и спукаха неравномерно, а аз се проклинах, че ме обзема такъв покой, като съм долепена до кожата му.

— Това ще ми липсва — казах аз.

Той ме целуна по косата и ме притисна към себе си. Сякаш не можеше да ме почувства достатъчно близо. Зарови лице в шията ми, а аз сложих ръка върху гърба му за утеха, макар сърцето ми да беше разбито също като неговото. Той притаи дъх и притисна чело във врата ми, впил пръсти в кожата на гърба ми. Спомнях си колко нещастни бяхме в последната нощ от баса, но това беше много, много по-лошо.

— Аз… не мисля, че мога да го направя, Травис.

Той ме стисна още по-силно и аз почувствах първата сълза, която се отрони от окото ми и се стече по слепоочието.

— Не мога — стиснах очи аз.

— Тогава недей — прошепна той в кожата ми. — Дай ми още един шанс.

Опитах се да се отдръпна, но той ме държеше толкова здраво, че нямах шанс да избягам. Закрих лицето си с шепи и тихите ми хлипания разтърсиха и двама ни. Травис ме погледна с натежали навлажнени очи. Взе ръката ми в големите си нежни пръсти и я целуна. Хълцайки, си поех дъх, а той се взря в устните ми и отново в очите ми.

— Никога няма да обичам някого така, както обичам теб, Врабчо.

Подсмръкнах и докоснах лицето му.

— Не мога.

— Знам. — Гласът му беше съкрушен. — И за миг не съм си помислял, че съм достатъчно добър за теб.

Аз се сгърчих.

— Причината не е само в теб, Трав. Не сме добри един за друг.

Той поклати глава. Искаше да каже нещо, но размисли. Пое си продължително и дълбоко въздух и отпусна глава на гърдите ми. Когато зелените цифри на часовника в другия край на стаята показаха единайсет часа, дишането му най-после стана бавно и равномерно. Очите ми натежаха и аз примигнах няколко пъти, след което потънах в несвяст.

 

 

— Ау! — изписках аз, като дръпнах ръката си от фурната и тутакси засмуках изгореното с уста.

— Добре ли си, Врабчо? — попита току-що влезлият Травис, докато нахлузваше тениската през главата си. — Мамка му, този под е леден! — изруга той, а аз едва потиснах смеха си, докато го гледах как подскача по студените плочки.

Слънцето едва се бе подало през щорите и всички други от семейство Мадокс спяха дълбоко в леглата си. Бутнах старата тава навътре във фурната и затворих вратичката, а после се опитах да охладя пръстите си под мивката.

— Можеш да се връщаш в леглото. Трябваше само да сложа пуйката.

— Ти идваш ли? — попита той, като обви ръце около себе си, за да се стопли.

— Да.

— Хайде тогава.

Щом се мушнахме в леглото, той съблече тениската си и дръпна завивките до вратовете ни. Прегърна ме и треперещи, зачакахме телата ни да сгреят малкото пространство между кожата ни и одеялото.

Почувствах устните му върху косата си, а после движението на адамовата му ябълка, когато каза:

— Виж, Врабчо, вали сняг.

Обърнах лице към прозореца. Снежинките се виждаха само на фона на уличната лампа.

— Като на Коледа — казах аз. Усещах как кожата ми се затопля в неговата. Той въздъхна и аз го погледнах. — Какво има?

— Няма да бъдеш тук за Коледа.

— Сега съм тук.

Едното крайче на устните му се повдигна и той се наведе да ме целуне. Аз се отдръпнах.

— Трав…

Той ме стисна по-здраво и ме погледна с решителност в кафявите си очи.

— Имам по-малко от двайсет и четири часа с теб, Врабчо. Ще те целувам. Днес ще те целувам много. Цял ден. При всяка възможност. Ако искаш да спра, само кажи, но дотогава ще направя така, че да запомня всяка секунда от последния си ден с теб.

— Травис… — понечих да кажа аз, но се замислих. Той не хранеше никакви илюзии за това, което щеше да се случи, когато ме върне у дома. Бях дошла тук, за да се преструвам, и колкото и трудно да ни беше после, сега не исках да му кажа „не“.

Той забеляза, че гледам устата му, и ъгълчетата й отново се извиха нагоре. Притисна я в моята. Целувката започна сладко и невинно, но в мига, в който устните му се разтвориха, аз докоснах езика му с моя. Тялото му се напрегна и той вдиша дълбоко през носа, притиснат в мен.

Дръпнах коляното си встрани и той се прехвърли върху мен, без да отлепя устните си от моите.

Бързо ме разсъблече и когато между нас не остана никакъв плат, стисна желязната рамка на леглото над главите ни и с един бърз тласък влезе в мен. Аз прехапах устни, за да сподавя вика, който се надигна в гърлото ми. Травис стенеше в устата ми, а аз забих крака в матрака, за да надигна таза си към неговия.

С една ръка върху желязната рамка, а другата в основата на шията ми, той се люлееше върху мен, а краката му трепереха от силните движения. Езикът му потърси устата ми и аз усетих вибрациите на дълбоките му стонове в гърдите си. Той наистина държеше на обещанието си да направи последния ни ден запомнящ се. И хиляда години да се опитвах да залича този момент от паметта си, той щеше да си остане прогорен в съзнанието ми.

Беше изминал час, когато стиснах очи, съсредоточена с всичките си нерви върху потрепващите си вътрешности. Травис притаи дъх и направи последен тласък в мен. Аз се отпуснах изтощена на матрака, а той дишаше дълбоко, безмълвен и плувнал в пот.

Чух гласове долу и покрих уста, кискайки се на палавостта ни. Травис легна странично до мен и се вгледа в лицето ми с меките си кафяви очи.

— Каза, че само ще ме целунеш — ухилих се аз.

Легнала до голата му кожа, виждах безусловната любов в очите му и изведнъж разочарованието, гневът и упоритостта ми се стопиха. Аз го обичах и каквито и да бяха съображенията ми да живея без него, знаех, че не това искам. Дори да не бях променила решението си, за нас бе невъзможно да стоим далеч един от друг.

— Защо не си останем цял ден в леглото? — усмихна се той.

— Аз дойдох, за да сготвя, забрави ли?

— Не, дойде, за да ми помогнеш да сготвя, а аз няма да се явя на служба още осем часа.

Докоснах лицето му; потребността да сложим край на страданието си бе станала непоносима. Когато му кажех, че съм размислила и че всичко си е отново постарому, нямаше да има нужда цял ден да се преструваме. Вместо това щяхме да празнуваме.

— Травис, мисля, че…

— Не го казвай, моля те. Не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Той стана, обу си боксерките и отиде до сака ми. Хвърли дрехите ми на леглото и нахлузи тениската си през главата. — Искам да го запомня като един хубав ден.

Направих яйца за закуска и сандвичи за обяд, а когато мачът започна, се заех да приготвям вечерята. Травис се възползваше от всяка възможност да застане зад мен, да увие ръце около кръста ми и да ме целуне по тинята. Улових се, че гледам часовника в очакване на миг, в който ще останем сами и аз ще му кажа за решението си. Нямах търпение да видя изражението му и да се върнем отново там, където бяхме.

Денят беше изпълнен със смях, разговори и неспирен поток от оплаквания от страна на Тайлър по повод проявите на чувства на Травис.

— Намери си стая, за бога! — охкаше Тайлър.

— Позеленяваш — дразнеше го Томас.

— Защото ми се гади от тях, не защото ревнувам, тъпако — сумтеше Тайлър.

— Остави ги на мира, Тай — обаждаше се предупредително Джим.

Когато седнахме на трапезата, Джим настоя Травис да среже пуйката и аз се усмихнах на гордия му вид, когато стана, за да го направи. Бях малко нервна, но скоро заваляха комплименти. Докато стане време за пая, на масата не беше останала и троха.

— Май не ви стигна? — засмях се аз.

Джим се усмихна и облиза вилицата, за да бъде готов за десерта.

— Ти сготви предостатъчно, Аби. Ние просто искахме да се заситим до догодина… освен ако повториш всичко това и на Коледа. Вече си Мадокс. Очаквам те тук на всеки празник, и то не за да готвиш.

Погледнах към Травис. Усмивката му беше изчезнала и сърцето ми се сви. Трябваше да му кажа скоро.

— Благодаря, Джим.

— Не така, татко — обади се Трентън. — Трябва да готви. Не съм ял така от петгодишен! — И той лапна парче орехов пай, като измърка от удоволствие.

Чувствах се у дома си на тази маса, заобиколена от мъже, облегнати на столовете си и потриващи пълните си кореми. Обзеха ме силни емоции, като си представих Коледа и Великден, и всички останали празници, които щях да прекарам на тази маса. Не исках нищо повече от това, да бъда част от това разбито, шумно семейство, което обожавах.

Когато паят свърши, част от братята на Травис се заеха да разчистват масата, а близнаците застанаха на мивката.

— Аз ще измия — казах аз, но Джим поклати глава.

— Не, няма. Момчетата ще се погрижат. Ти заведи Травис на дивана и си починете. Доста се потруди, сестричке.

Близнаците се пръскаха със сапунена вода, а Трентън изруга, като се подхлъзна на една локвичка и изпусна чиния. Томас скастри братята си и взе метлата и лопатата, за да събере парчетата. Джим потупа синовете си по раменете и ме прегърна, преди да се прибере в стаята си.

Травис издърпа краката ми в скута си и събу обувките ми, за да разтрие ходилата ми с палци. Аз отпуснах глава назад и въздъхнах.

— Това беше най-хубавият Ден на благодарността, откакто мама почина.

Вдигнах глава, за да видя изражението му. Усмихваше се, но в очите му се четеше тъга.

— Радвам се, че бях тук.

Изражението му се промени и аз изтръпнах в очакване какво ще каже. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. Надявах се да ме попита, за да мога да кажа „да“. Лас Вегас ми изглеждаше като нещо преди цяла вечност, докато седях в дома на новото си семейство.

— Аз не съм такъв. Не знам какво ми стана във Вегас. Това не бях аз. Мислех си за всичко, което можем да си купим с тези пари, и за нищо друго. Не виждах колко тежко ти е да се върнеш там, но дълбоко в себе си сигурно съм знаел. Заслужавах да ме напуснеш. Заслужавах си изгубения сън и болката. Трябваше да премина през всичко това, за да разбера колко много се нуждая от теб и на какво съм готов, за да те задържа в живота си.

Хапех устни в очакване да стигнем до онази част, в която ще кажа „да“. Исках да ме върне в апартамента и цяла нощ да празнуваме. Нямах търпение да се отпусна на новия диван с Тото, да гледаме филми и да се смеем както преди.

— Каза, че си приключила с мен, и аз го приемам. Откакто те срещнах, съм друг човек. Промених се… към по-добро. Но колкото и да се старая, като че ли все не успявам да постъпвам правилно. В началото бяхме приятели и аз не мога да те изгубя, Врабчо. Винаги ще те обичам, но ако не мога да те направя щастлива, няма смисъл да се опитвам да си те върна. Не мога да си представя да бъда с друга, но ще бъда щастлив, стига да останем приятели.

— Искаш да бъдем приятели? — Думите изгаряха устата ми.

— Искам да бъдеш щастлива. Каквото и да е нужно затова.

Всичко в мен се сви и аз се изненадах от непосилната болка, която изпитах. Той ме отпращаше, а аз не исках това. Можех да му кажа, че съм променила решението си, и той щеше да си вземе назад всички тези думи, но знаех, че няма да бъде честно и към двама ни да продължаваме точно когато той се е примирил.

Усмихнах се, за да преглътна сълзите си.

— Петдесет долара, че ще ми благодариш за това, когато срещнеш бъдещата си съпруга.

Челото му се набръчка и лицето му посърна.

— Лесен бас. Единствената жена, за която бих искал да се оженя, току-що разби сърцето ми.

След това не можех да се усмихвам престорено. Избърсах очите си и станах.

— Мисля, че е време да ме заведеш у дома.

— Стига, Врабчо. Съжалявам, не беше смешно.

— Не е заради това, Трав. Просто съм уморена и съм готова да се прибирам.

Той преглътна и кимна. Прегърнах братята му за довиждане и помолих Трентън да се сбогува с Джим от мое име. Травис застана на вратата с чантите, докато всички кажат, че ще се приберат отново за Коледа, а аз успях да запазя усмивката си, докато изляза.

Когато ме изпрати до „Морган“, лицето на Травис беше тъжно, но измъченото изражение го нямаше. Уикендът не беше номер, с който да се опита да ме върне. Беше начин да се сбогуваме.

Наведе се да ме целуне по бузата и ми отвори вратата.

— Благодаря ти за днес. Не знаеш колко щастливи направи всички у дома.

Аз се спрях пред стълбите.

— Утре ще им кажеш, нали?

Той погледна към паркинга, после към мен.

— Почти съм сигурен, че вече знаят. Ти не си единствената с безизразно лице на покерджия, Врабчо.

Аз го изгледах зашеметено, а той за пръв път, откакто го познавах, се отдалечи, без да погледне назад.