Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (15)

Петнайсета глава
У дома

Травис най-после се появи от тълпата. Бени беше сложил ръка на рамото му и му шепнеше нещо в ухото. Травис кимна и отговори. Кръвта ми изстина, като го видях така дружелюбен с човека, който ни беше заплашил преди по-малко от двайсет и четири часа. Травис се радваше на аплодисментите и поздравленията за победата си, а тълпата ревеше. Той вървеше по-изправен, усмивката му беше по-широка, а когато стигна до мен, бързо ме целуна по устните.

Усетих солената пот, примесена с медния вкус на кръв. Беше спечелил, но не и без няколко бойни рани.

— Какво беше това? — попитах аз, като гледах как Бени се смее с приятелчетата си.

— Ще ти разкажа по-късно. Имаме да говорим за много неща — заяви той ухилен.

Един мъж го потупа по гърба.

— Благодаря — каза Травис, като се обърна и стисна подадената му ръка.

— С нетърпение чакам да видя още някой мач с теб, синко — рече онзи и му подаде шише бира.

— Беше невероятно.

— Хайде, Враб.

Той отпи глътка от бирата, изплакна устата си и я изплю, примесена с кръв. Започна да си пробива път през тълпата, а когато излязохме на тротоара отвън, пое дълбоко въздух. Целуна ме и ме поведе по „Стрип“ с бързи и решителни крачки.

В асансьора на хотела ме притисна към огледалната стена, хвана единия ми крак и с бързо движение го вдигна на хълбока си. Устата му се впи в моята и аз усетих как ръката му се плъзва от коляното към бедрото ми и повдига полата ми.

— Травис, тук има камера.

— Не ми пука — засмя се той, — аз празнувам.

— Ще празнуваме в стаята — отблъснах го аз и изтрих устата си. По ръката ми останаха червени следи.

— Какво ти става, Врабчо? Ти спечели, аз спечелих, изплатихме дълга на Мик и получих предложението на живота си.

Асансьорът се отвори и Травис излезе в коридора, но аз останах на място.

— Какво предложение?

Травис ми подаде ръка, но аз не му обърнах внимание. Присвих очи; вече знаех какво ще каже.

— После ще говорим — въздъхна той.

— Не, да говорим сега.

Той се пресегна, издърпа ме в коридора и ме повдигна в обятията си.

— Ще изкарам достатъчно пари, за да ти върна това, което Мик ти взе, да платя образованието ти, да си изплатя мотора и да ти купя нова кола — каза той, докато пъхаше картата във вратата. После отвори и ме пусна на пода. — И това е само началото!

— И как точно ще го направиш? — Усетих стягане в гърдите, а ръцете ми се разтрепериха.

Той възторжено хвана лицето ми с две ръце.

— Бени ще ме пусна да се бия тук, във Вегас. Шестцифрена сума на бой, Врабчо. Шестцифрена сума на бой.

Затворих очи и поклатих глава, опитвайки се да не мисля за вълнението в очите му.

— Ти какво му отговори?

Травис повдигна брадичката ми и аз отворих очи, уплашена, че може вече да е подписал договор. Той се засмя.

— Казах му, че ще си помисля.

Издишах с облекчение.

— Слава богу. Не ме плаши така. Помислих, че говориш сериозно.

Травис направи физиономия, овладя се и каза:

— Аз говоря сериозно, Врабчо. Казах му, че първо трябва да го обсъдя с теб, но предполагах, че ти ще останеш доволна. Ще участвам в по един бой месечно. Имаш ли представа колко пари са това? В брой!

— Умея да смятам, Травис. Умея също така да запазвам здравия си разум, когато съм във Вегас, което на теб явно не ти се удава. Трябва да те измъкна оттук, преди да си направил някоя глупост.

Отидох при гардероба и започнах да вадя дрехите ни от закачалките и бясно да ги редя в куфарите.

Травис ме хвана нежно за ръцете и ме обърна.

— Мога да го направя. Мога да се бия една година за Бени, а после животът ни ще бъде уреден за години напред.

— Как ще стане? Ще напуснеш университета и ще се преместиш тук?

— Бени ще ми осигурява самолетни билети и ще се грижи за програмата ми.

Засмях се, не вярвайки на ушите си.

— Не може да си толкова наивен, Травис. Ако си на заплата при Бени, няма да се биеш само веднъж месечно. Забрави ли Дейн? Накрая ще свършиш като една от неговите горили!

Той поклати глава.

— Вече го обсъдихме, Враб. Той не иска от мен нищо друго, освен да се бия.

— И ти му вярваш? Знаеш ли, че тук му казват Хлъзгавия Бени!

— Исках да ти купя кола, Враб. Хубава кола. И двамата да изплатим образованието си докарай.

— О, главорезът раздава стипендии ли?

Травис стисна зъби. Дразнеше се, че се налага да ме убеждава.

— Това е добре за нас. Мога да спестявам, докато стане време да си купим къща. Никъде другаде не мога да изкарам толкова пари.

— Ами дипломата по наказателно право? Уверявам те, че често ще се срещаш с бившите си колеги от следването, ако работиш за Бени.

— Миличка, разбирам резервите ти, наистина. Но аз не съм глупав. Ще се бия само една година, после ще се измъкнем и ще правим каквото си поискаме.

— Човек не напуска Бени, Трав. Само той може да ти каже кога да си ходиш. Представа си нямаш с какво се захващаш! Не мога да повярвам, че дори го обмисляш! Да работиш за човек, който беше готов да ни пребие, ако не му беше попречил?!

— Точно така. Попречих му.

— Попречи на двама от главорезите му от лека категория, Травис. А какво ще правиш, ако са дузина? Какво ще правиш, ако по време на някой от мачовете ти се нахвърлят върху мен?

— Няма логика да го правят. Ще му изкарвам много пари.

— В момента, в който решиш, че вече не искаш да го правиш, той ще се разправи с теб. Така действат тези хора.

Травис се отдалечи от мен и погледна през прозореца. Мигащите светлини оцветяваха напрегнатите му черти. Той беше взел решение, преди изобщо да ми каже.

— Всичко ще бъде наред, Врабчо. Ще се погрижа за това. А после животът ни ще бъде уреден.

Аз поклатих глава и се обърнах, за да продължа да трупам дрехите ни в куфарите. Когато кацнехме у дома, той щеше да стане отново предишният Травис. Вегас правеше странни неща с хората и аз не можех да го убедя, докато беше опиянен от потока пари и уиски.

Отказах да обсъждаме повече въпроса, докато не се качихме на самолета, защото се боях, че може да ме остави да си тръгна без него. Закопчах колана си и стиснах зъби. Той гледаше с копнеж през илюминатора, докато се издигахме в нощното небе. Вече му липсваха порочността и безкрайните изкушения на Вегас.

— Това са много пари, Врабчо.

— Не.

Той се обърна рязко към мен.

— Решението е мое. Според мен не виждаш цялостната картина.

— А според мен си си изгубил ума.

— Няма ли поне да помислиш?

— Не, и ти също. Няма да работиш за доказан престъпник и убиец в Лас Вегас, Травис. Нелепо е дори да ти хрумне, че ще мисля по въпроса.

Травис въздъхна и погледна през прозореца.

— Първият ми бой е след три седмици.

Аз зяпнах.

— Вече си се съгласил?

Той ми смигна.

— Не още.

— Но ще го направиш?

— Ще ти мине, като ти купя лексус — усмихна се той.

— Не искам лексус.

— Можеш да имаш каквото си поискаш, мило. Представи си как влизаш, в който и да е автосалон и само си избираш цвета.

— Ти не го правиш заради мен. Спри да се преструваш.

Той се наведе и ме целуна по косата.

— Не, правя го за нас. Ти просто не можеш да видиш колко хубаво ще бъде.

Студена тръпка пробяга от гърдите по гърба ми и стигна чак до краката. Той нямаше да се вразуми, докато не стигнехме до апартамента. Ужасявах се, че Бени може да му е направил предложение, на което да не може да откаже. Отърсих се от страховете си. Трябваше да повярвам, че Травис ме обича достатъчно, за да забрави за доларите и измамните обещания на Бени.

— Враб? Знаеш ли как се готви пуйка?

— Пуйка ли? — Внезапната смяна на темата ме свари неподготвена.

Той стисна ръката ми.

— Наближава Денят на благодарността, а ти знаеш колко те обича баща ми. Иска да дойдеш за празника, но накрая винаги си поръчваме пица и гледаме мача. Мислех си, че с теб можем да се опитаме да приготвим нещо. Нали се сещаш, поне веднъж в дома на Мадокс да има истинска вечеря с пуйка.

Стиснах устни, като се мъчех да не се разсмея.

— Просто размразяваш пуйката, слагаш я в тавата и я печеш във фурната цял ден. Не е кой знае какво.

— Значи ще дойдеш? Ще ми помогнеш?

Свих рамене.

— Добре.

Вниманието му беше отклонено от опияняващите светлини под нас и аз си позволих да се надявам, че в крайна сметка ще разбере колко греши за Бени.

Травис остави куфарите на леглото и се строполи до тях. Не беше повдигал повече въпроса за Бени и аз се надявах, че организмът му е започнал да се изчиства от Вегас. Изкъпах Тото, отвратена от миризмата му на цигарен дим и мръсни чорапи след цял уикенд у Бразил, и го подсуших с кърпа в спалнята.

— О, колко по-хубаво миришеш сега! — засмях се аз, докато той се изтръскваше и ме пръскаше със ситни капчици вода. После се изправи на задните си крачета и обсипа лицето ми с бебешките си целувки. — И ти ми липсваше, момченце!

— Врабчо? — обади се Травис, нервно сплитайки пръсти.

— Да? — отвърнах аз, като продължих да трия Тото с пухкавата жълта кърпа.

— Искам да го направя. Искам да се бия във Вегас.

— Не — отвърнах аз, усмихвайки се на доволната физиономия на Тото.

Той въздъхна.

— Ти не ме слушаш. Ще го направя. След няколко месеца ще видиш, че това е било правилното решение.

Аз го погледнах.

— Ще работиш за Бени.

Той кимна нервно и се усмихна.

— Просто искам да се погрижа за теб, Врабчо.

Очите ми заблестяха от сълзи. Осъзнах, че е взел решение.

— Не искам нищо, купено с тези пари, Травис. Не искам да имам нищо общо с Бени и с Вегас, и с всичко, свързано с тях.

— За теб не беше проблем да си купиш кола с пари от боевете ми тук.

— Различно е и ти го знаеш.

Той се намръщи.

— Всичко ще бъде наред, Врабчо. Ще видиш.

Загледах го за миг с надеждата да видя развеселено пламъче в очите му, нетърпелив да ми каже, че се е шегувал. Но единственото, което виждах, беше несигурност и алчност.

— Защо въобще ме пита, Травис? Каквото и да бях казала, ти щеше да приемеш.

— Искам да ме подкрепиш, но става дума за твърде много пари, за да откажа. Би било лудост да го направя.

Останах за момент седнала, поразена от думите му. Когато ги проумях, кимнах.

— Добре тогава. Ти взе своето решение.

Травис грейна.

— Ще видиш, Врабчо, ще бъде страхотно. — Той стана от леглото, приближи се до мен и ме целуна по пръстите. — Умирам от глад. А ти?

Поклатих глава и той ме целуна по челото, след което се отправи към кухнята. Когато стъпките му утихнаха, аз свалих дрехите си от закачалките, доволна, че в куфара ми има още място. По бузите ми се стичаха сълзи на гняв. Знаех си, че не бива да водя Травис на онова място. Бях се борила със зъби и нокти да го предпазя от тъмните кътчета в живота си, а при първа възможност го завлякох в сърцето на всичко, което мразех.

Травис щеше да се превърне в част от това и ако не ме оставяше да го спася, то трябваше да спася поне себе си.

Когато куфарът се изду и препълни, закопчах ципа, свалих го от леглото и прекосих коридора, като подминах кухнята, без да погледна към нея. Бързо слязох по стълбите и с облекчение видях Америка и Шепли още да се целуват на паркинга, докато прехвърлят багажа й от чарджъра в нейната хонда.

— Врабчо? — извика Травис от вратата на апартамента.

Аз докоснах Америка по китката.

— Искам да ме закараш до „Морган“, Мер.

— Какво става? — попита тя, схванала сериозността на положението по изражението ми.

Аз хвърлих поглед през рамо и видях Травис, който тичаше по стълбите към нас.

— Какво правиш? — попита той, като посочи куфара ми.

Ако му кажех, всичките ми надежди да се отделя от Мик, Вегас, Бени и останалото, което не желаех повече в живота си, щяха да бъдат изгубени. Травис нямаше да ме пусне да си тръгна и до сутринта щях да съм убедила себе си да приема решението му.

Почесах се по главата и се усмихнах в опит да спечеля малко време и да си измисля оправдание.

— Враб?

— Ще занеса нещата си в „Морган“. Там има перални и сушилни, а се е събрало огромно пране.

Той се намръщи.

— И щеше да си тръгнеш, без да ми се обадиш?

Хвърлих поглед към Америка, после пак към Травис, без да спирам да мисля трескаво за най-правдоподобната лъжа.

— Тя щеше да се прибере, Трав. Ужасно си параноичен — намеси се Америка със спокойната усмивка, с която толкова пъти бе успявала да заблуди родителите си.

— О — каза той все още неубедено. — Ще останеш ли тази вечер?

— Не знам, зависи кога свърша с прането.

Травис се усмихна и ме придърпа към себе си.

— След три седмици ще плащам на някого да ти пере дрехите. Или просто ще хвърляш мръсните и ще си купуваш нови.

— Пак ли ще се биеш за Бени? — попита Америка, шокирана.

— Той ми направи предложение, на което не можех да откажа.

— Травис… — обади се Шепли.

— Не започвайте и вие. Не промених решението си заради Врабчо, няма да го променя и заради вас.

Америка ме погледна с разбиране.

— Е, да тръгваме, Аби. Тази купчина пране ще ти отнеме цяла вечност.

Аз кимнах и Травис се наведе да ме целуне. Придърпах го към себе си със съзнанието, че за последен път усещам устните му върху своите.

— Ще се видим по-късно — каза той. — Обичам те.

Шепли качи куфара ми в багажника, а Америка седна до мен. Травис скръсти ръце и се заприказва с Шепли, докато Америка запали и бавно излезе от паркинга.

— Не можеш да останеш в стаята си тази вечер, Аби. Той ще дойде право там, когато разбере — заяви тя.

От очите ми бликнаха сълзи.

— Знам.

Веселото изражение на Травис изчезна, щом видя лицето ми, и той веднага дотича до прозореца ми и потропа на стъклото.

— Какво има, Враб?

— Карай, Мер — казах аз и избърсах очите си.

Гледах право пред себе си, а Травис продължаваше да тича до колата.

— Врабчо? Америка! Спри шибаната кола! — изкрещя той и удари с длан по стъклото. — Аби, не го прави! — Чертите на лицето му се изкривиха от страх и от осъзнаването какво се случва.

Америка излезе на улицата и натисна газта.

— Никога няма да ми го прости — просто да знаеш.

— Ужасно съжалявам, Мер.

Тя погледна в огледалото и натисна газта до краен предел.

— Божичко, Травис.

Обърнах се и го видях да тича с всички сили, появяваше се и чезнеше между светлините и сенките на уличните лампи. Когато стигна до първата пресечка, се отказа и хукна към блока си.

— Ще вземе мотора си. Ще дойде в „Морган“ и ще направи голяма сцена.

Аз затворих очи.

— Просто… побързай. Ще спя в твоята стая. Дали Ванеса ще има нещо против?

— Нея никога я няма. Той наистина ли ще работи за Бени!

Думата заседна в гърлото ми и аз просто кимнах.

Америка стисна ръката ми.

— Взимаш правилното решение, Аби. Не можеш да преживееш всичко това отново. Ако не иска да чуе теб, няма да чуе никого.

Телефонът ми иззвъня. Погледнах дисплея, видях глупавата физиономия на Травис и затворих. След по-малко от пет секунди звънна отново. Изключих го и го прибрах в чантата си.

— Ще стане голяма каша — поклатих глава аз и избърсах очите си.

— Не ти завиждам за следващата седмица. Не мога да си представя как късам с мъж, който не иска да ме остави на мира. Нали знаеш, че ще стане така?

Паркирахме пред „Морган“ и Америка задържа входната врата, за да вкарам куфара си. Отидохме бързо до стаята й и аз изпъшках, докато я чаках да отключи. Тя отвори и ми подхвърли ключа.

— Накрая ще го арестуват или нещо такова — каза тя.

После изтича по коридора. Гледах я през прозореца как влиза в колата си точно когато Травис спря до нея. Той се спусна към хондата и отвори вратата откъм пътническото място. Като видя, че не съм вътре, се обърна към общежитието. Америка потегли, а той влетя в сградата. Аз погледнах към вратата.

Чух го как тропа на моята стая и вика името ми. Не знаех дали Кара е вътре и ми беше жал какво ще се наложи да преживее през следващите няколко минути, докато Травис проумее, че не съм там.

— Врабчо? Отвори вратата, по дяволите! Няма да си тръгна, докато не говориш с мен! Врабчо! — крещеше той и удряше толкова силно по вратата, че сигурно се чуваше в цялото общежитие.

Потръпнах, като чух сухия глас на Кара:

— Какво?

Притиснах ухо до вратата, за да чуя думите на Травис. Не се наложи да се напрягам дълго.

— Знам, че е тук! — извика той. — Врабчо?

— Няма я… Ей! — изпищя Кара.

Вратата се удари в стената на стаята и аз разбрах, че Травис я е отворил насила. След минута тишина го чух да крещи по коридора:

— Врабчо? Къде е?

— Не съм я виждала! — извика Кара толкова ядосано, колкото никога не я бях чувала.

Вратата се затвори с трясък. Изведнъж ми се повдигна. Чудех се какво ще направи Травис.

След няколко минути тишина открехнах лекичко вратата и надникнах в тихия коридор. Травис стоеше с гръб към стената, захлупил лице в шепите си. Затворих колкото можех по-тихо. Притеснявах се, че някой е повикал полиция. След час отново надникнах. Травис не беше помръднал.

Проверявах още два пъти през нощта и най-после към четири часа заспах. Нарочно се успах. Възнамерявах да пропусна занятията този ден. Включих телефона си, за да си проверя съобщенията. Травис беше напълнил кутията ми. Безкрайните есемеси, които ми бе изпращал цяла нощ, варираха от извинения до брътвежи.

Следобед се обадих на Америка с надеждата, че Травис не е взел телефона й. Тя вдигна и аз си отдъхнах.

— Здрасти.

— Шепли също не знае къде си — тихо каза Америка. — Не искам да се окаже между чука и наковалнята. Травис ми е адски бесен. Довечера вероятно ще спя в „Морган“.

— Ако Травис не се е успокоил… и тук ще ти бъде трудно да спиш. Снощи направи изпълнение, достойно за „Оскар“. Изненадана съм, че никой не е повикал охраната.

— Днес го изхвърлиха от лекцията по история. Когато ти не се появи, той обърна чиновете ви. Шеп чул, че те е чакал след всичките ти занятия. Той полудява, Аби. Казах му, че всичко е свършило в мига, в който е взел решение да работи за Бени. Не мога да повярвам, че и за секунда е допускал, че ти ще се примириш.

— Ще се видим, когато си дойдеш. Мисля, че още не мога да се прибера в стаята си.

Следващата седмица двете с Америка живяхме в една стая, а тя гледаше да държи Шепли настрани, за да не се изкуши той да разкрие на Травис къде съм. По цял ден се мъчех да избягвам срещите с него. Не влизах в столовата и не ходех на лекциите по история, тръгвах си по-рано. Знаех, че все някога ще се наложи да говоря с него, но не можех да го направя, докато не се е успокоил достатъчно, за да приеме решението ми.

В петък вечерта бях сама, лежах и държах телефона до ухото си. Червата ми изкъркориха.

— Мога да те взема и да те заведа на вечеря — предложи Америка.

Аз прелиствах учебника по история, като пропусках страниците, на чиито полета Травис бе драскал любовни бележки.

— Не, това е първата ти вечер с Шеп от цяла седмица, Мер. Ще отскоча до столовата.

— Сигурна ли си?

— Да. Предай поздрави на Шеп.

Отправих се бавно към столовата. Не бързах да срещна погледите на всички по масите. Цялото училище жужеше от новината за раздялата, а неуравновесеното поведение на Травис никак не помагаше за успокояването на духовете. Точно когато видях светлините на сградата, срещу мен се зададе тъмна фигура.

— Врабчо?

Спрях на място. Травис излезе на светло, блед и небръснат.

— Божичко, Травис! Изкара ми акъла.

— Ако си вдигаше телефона, нямаше да се налага да те дебна в мрака.

— Изглеждаш все едно си минал през ада.

— Бях там един-два пъти тази седмица.

Скръстих ръце.

— Тръгнала съм да си взема нещо за ядене. Ще ти се обадя по-късно.

— Не. Трябва да поговорим. — Отказах на Бени. Обадих му се в сряда. — В очите му проблясваше надежда, но угасна, като видя изражението ми.

— Не знам какво очакваш да кажа, Травис.

— Че ми прощаваш. Че ще ме приемеш отново.

Аз стиснах зъби, за да не заплача.

— Не мога.

Лицето му се сгърчи. Възползвах се от възможността да го заобиколя, но той направи крачка встрани и застана пред мен.

— Не съм спал, не съм ял. Не мога да се съсредоточа. Знам, че ме обичаш. Всичко ще си бъде постарому, само ме приеми отново.

Затворих очи.

— Нищо няма да излезе, Травис. Струва ми се, че ти си обсебен от желанието да ме притежаваш.

— Не е вярно. Обичам те повече от живота си, Врабчо — наранено отвърна той.

— Точно това имам предвид. Това е лудост.

— Не е лудост. Истина е.

— Добре… как точно са подредени нещата за теб? Парите, аз, животът… или има нещо преди парите?

— Осъзнавам какво направих, ясно? Разбирам защо мислиш така, но ако предполагах, че ще ме напуснеш, никога нямаше да… Исках само да се погрижа за теб.

— Вече ми го каза.

— Моля те, не постъпвай така. Не мога да го понеса… това ме убива — простена той, сякаш някой му беше изкарал въздуха от корема.

— За мен всичко приключи, Травис.

— Не го казвай.

— Всичко приключи. Върви си у дома.

Веждите му се свъсиха.

— Ти си моят дом.

Думите му ме прерязаха и гърдите ми така се стегнаха, че не можех да дишам.

— Ти направи своя избор, Трав. Аз също — казах аз, проклинайки мислено треперливия си глас.

— Ще стоя далеч от Вегас и от Бени… Ще завърша, но имам нужда от теб. Имам нужда от теб. Ти си най-добрата ми приятелка. — Гласът му беше отчаян и съсипан, също като изражението му.

На мътната светлина от лампата видях как по бузата му се стича сълза. В следващия миг той протегна ръце към мен и аз се озовах в обятията му, а устните му се впиха в моите. Той ме притисна до гърдите си, хвана лицето ми в шепи и впи още по-дълбоко устни в отчаяно търсене на отговор.

— Целуни ме — прошепна той.

Отпуснах се в ръцете му, но не отворих нито очите, нито устата си. Вложих всичката си решителност в усилието да не отвърна на устните му, за които бях копняла цяла седмица.

— Целуни ме! — молеше той. — Моля те, Врабчо! Аз му отказах!

Когато почувствах горещите сълзи върху студеното си лице, го отблъснах.

— Остави ме на мира, Травис!

Бях направила едва няколко крачки, когато той ме сграбчи за китката. Ръката ми се опъна, но аз не се обърнах.

— Умолявам те! — Усетих как дръпва ръката ми надолу. Беше паднал на колене. — Умолявам те, Аби. Не го прави.

Видях измъченото му изражение, а после погледът ми попадна на името ми, изписано с черни букви на китката му. Обърнах се към столовата. Той ми беше доказал точно това, от което се боях през цялото време. Колкото и да ме обичаше, станеше ли дума за пари, аз щях да минавам на второ място. Също като с Мик.

Ако отстъпех, той или щеше да промени решението си за Бени, или да се изпълва с негодувание към мен всеки път, когато си помисли, че парите биха направили живота му по-лесен. Представях си го как ходи на работа и се прибира с онова изражение, което имаше Мик след вечер, в която не му е вървяло. Аз щях да бъда виновна, че животът му не е такъв, какъвто е искал, а не можех да позволя бъдещето ми да бъде изпълнено с горчивината и разкаянието, които бях оставила зад гърба си.

— Пусни ме, Травис.

След няколко секунди той най-после пусна ръката ми. Затичах се към стъклената врата и я отворих, без да поглеждам назад. Всички вътре ме зяпнаха. Продължих към бюфета, но в момента, в който стигнах до него, главите им се обърнаха към прозорците. Травис още беше на колене, подпрял ръце на паважа.

Видът му накара сдържаните с мъка сълзи да рукнат по лицето ми и аз бързо подминах витрините, за да вляза в тоалетната. Достатъчно лошо бе, че всички са видели сцената. Не можех да допусна да ме видят и как плача.

Крих се вътре цял час и хлипах неудържимо, докато не чух тихо почукване на вратата.

— Аби?

— Какво правиш тук, Финч? — подсмръкнах аз. — Това е женската тоалетна.

— Кара те е видяла да влизаш тук и дойде до общежитието, за да ме повика. Пусни ме — каза той меко.

Поклатих глава. Знаех, че не може да ме види, но нямах сили да изрека и дума повече. Той въздъхна, легна на пода и пропълзя под вратата.

— Не мога да повярвам, че ме караш да го правя — изпъшка той. — Ще съжаляваш, че не отвори вратата, защото току-що се отърках в опикания под, а сега ще те прегърна.

Аз се засмях, а после усмивката ми се стопи, когато той наистина ме притегли в обятията си. Коленете ми се подгънаха и Финч внимателно ме остави на пода, прегръщайки ме в скута си.

— Шшшш — каза той, като ме люлееше в ръцете си. После въздъхна и поклати глава. — Какво да правя с теб?