Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (14)

Четиринайсета глава
Градът на греха

Травис остави чантите и огледа стаята.

— Хубава е, нали? — каза той, но аз го изгледах лошо и той повдигна вежди. — Какво?

Ципът на куфара ми изскърца, като го дръпнах. Поклатих глава. Мислех единствено за различни стратегии и за недостатъчното време.

— Това не е ваканция. Не биваше да идваш, Травис.

Той застана зад мен и ме прегърна през кръста.

— Аз съм там, където си и ти.

Облегнах глава на гърдите му и въздъхнах.

— Трябва да сляза долу. Ти стой тук или се разходи по „Стрип“. Ще се видим по-късно, става ли?

— Идвам с теб.

— Не те искам там, Трав. — На лицето му се изписа болка и аз го докоснах по ръката. — Ако ще изкарвам четиринайсет бона за един уикенд, трябва да се съсредоточа. Не ми харесва онова, в което се превръщам на онези маси, и не искам да ме виждаш такава. Разбираш ли?

Той отметна косата от очите ми и ме целуна по бузата.

— Добре, Врабчо.

Травис излезе от стаята и махна на Америка, която влезе, облечена в същата рокля като на купона за двойки. Аз навлякох една златиста рокля и обух високи обувки, след което се погледнах кисело в огледалото. Америка върза косата ми и ми подаде черна тубичка.

— Трябват ти още поне пет слоя спирала, а ако не си сложиш и малко руж, на мига ще хвърлят личната ти карта. Забрави ли правилата на играта?

Грабнах спиралата от ръцете й и прекарах още десет минути в гримиране. Когато свърших, очите ми заблестяха от влага.

— По дяволите, Аби, няма да плачеш! — заповядах си аз, като вдигнах очи и ги попих с кърпичка.

— Не си длъжна да го правиш. Не му дължиш нищо. — Америка сложи ръце на раменете ми, докато се оглеждах за последно.

— Той дължи пари на Бени, Мер. Ако не го направя, ще го убият.

На лицето й беше изписано съжаление. Много пъти ме беше гледала така, но този път беше отчаяна. Беше виждала как Мич ми съсипва живота толкова пъти, че не можехме да ги преброим.

— Ами следващия път? А по-следващия? Не можеш да продължаваш така.

— Той се съгласи да не ме закача повече. Мик Абърнати може да е всякакъв, но не се отмята току-така.

Прекосихме коридора и се качихме в празния асансьор.

— Взе ли всичко? — попитах аз, като не забравях за камерите.

Америка почука с нокти фалшивата си шофьорска книжка и се усмихна.

— Казвам се Канди. Канди Крофърд — отвърна тя с безупречния си южняшки акцент.

Аз й подадох ръка.

— Джесика Джеймс. Приятно ми е, Канди.

И двете сложихме слънчевите си очила и застанахме с каменни лица, когато асансьорът се отвори и пред нас се разкриха неоновите светлини и суматохата на казиното. Във всички посоки се движеха хора от най-различни части на обществото. Вегас е райски ад — единственото място, на което можеш да срещнеш танцьорки с пищни одеяния от пера и сценичен грим, проститутки с оскъдно, но все пак приемливо облекло, бизнесмени в скъпи костюми и цели семейства в една и съща сграда. Тръгнахме самоуверено по пътека, оградена с червени въжета, и подадохме личните си карти на служителя с червеното сако. Той ме изгледа за момент и аз свалих очилата си.

— Дали ще стане днес? — попитах отегчено.

Той ни върна картите и отстъпи настрани, за да влезем. Ние подминахме редиците с ротативките и масите за блек джек и се спряхме при рулетката. Огледах залата с множество маси за покер и си избрах една с по-възрастни господа.

— Онази — посочих с глава на Америка.

— Започни агресивно, Аби. Няма да разберат какво ги е сполетяло.

— Не, това са стари пушки. Този път трябва да играя умно.

Приближих се до масата, въоръжена с най-очарователната си усмивка. Местните подушват обирджията от километър, но аз имах две неща, които притъпяват обонянието на всеки мошеник: младост и… цици.

— Добър вечер, господа. Може ли да седна при вас?

Те не вдигнаха очи.

— Разбира се, сладурано. Сядай и хубавей. Само не говори.

— Искам да играя — казах аз и подадох очилата си на Америка. — На масите за блек джек липсва екшън.

Един от тях задъвка пурата си.

— Това е маса за покер, принцесо. Пет карти. Пробвай си късмета на ротативките.

Аз седнах на единственото свободно място и демонстративно кръстосах крака.

— Винаги съм искала да поиграя покер във Вегас. Имам доста чипове — заявих аз и ги оставих на масата. — Пък и съм много добра в интернет.

Петимата мъже погледнаха чиповете, после мен.

— Имаме минимален вход, захарче — каза раздаващият.

— Колко?

— Петстотин, прасковке. Слушай… не искам да те разплаквам. Направи си услуга и си избери някоя лъскава ротативка.

Аз бутнах напред чиповете си и свих рамене като безразсъдно, прекомерно самоуверено момиче, малко преди да разбере, че току-що е изгубило спестяванията си за колежа.

Мъжете се спогледаха. Раздаващият вдигна рамене и също подхвърли чиповете си.

— Джими — представи се единият от играчите, като ми подаде ръка. Стиснах я и той посочи другите. — Мел, Поли, Джо, а това е Уинкс.

Погледнах кльощавия мъж, който дъвчеше клечка за зъби, и той, както можеше да се очаква, ми намигна.

Аз кимнах и зачаках с престорено нетърпение първото раздаване. Нарочно изгубих два пъти, но с четвъртата ръка вече бях излязла напред. На ветераните не им трябваше много време, за да схванат, също като Томас.

— Каза, че играеш в нета? — попита Поли.

— И с татко също.

— Оттук ли си? — поинтересува се Джими.

— От Уичита.

— Тя не играе само онлайн, да знаете — измърмори Мел.

Час по-късно бях събрала две хиляди и седемстотин долара от противниците си и те започваха да се потят.

— Излизам — отсече Джими и хвърли навъсено картите си.

— Ако не бях видял с очите си, нямаше да повярвам — чух глас зад гърба си.

Двете с Америка се обърнахме едновременно и устните ми се разтегнаха в широка усмивка.

— Джеси — поклатих глава аз, — какво правиш тук?

— Ти се подвизаваш по моите места, Бисквитке. Какво правиш ти тук?

Аз завъртях очи и се обърнах към новите си, изпълнени с подозрение, приятели.

— Знаеш, че мразя това, Джес.

— Извинете ни — каза Джес и ме дръпна за ръката. Америка ме погледна притеснено, докато той ме отвеждаше на няколко метра встрани.

Бащата на Джеси управляваше казиното, но за мен беше повече от изненада, че се е включил в семейния бизнес. Някога се гонехме по коридорите на хотела горе и аз винаги го побеждавах, когато се състезавахме с асансьорите. Беше пораснал. Спомнях си го като длъгнесто момче преди пубертета. Сега пред мен стоеше младеж в строг костюм, който съвсем не беше върлинест и определено беше вече мъж. Все още имаше копринената мургава кожа и зелените очи, които си спомнях, но всичко останало беше приятна изненада.

Изумрудените му ириси проблясваха под ярките светлини.

— Това не може да е истина! Мина ми през ума, че си ти, като минавах, но не можех да повярвам, че си се върнала тук. Когато видях малка фея да обира чиповете на масата на ветераните, разбрах, че наистина си ти.

— Аз съм.

— Изглеждаш… различно.

— Ти също. Как е баща ти?

— Пенсиониран — усмихна се той. — Докога си тук?

— Само до неделя. Трябва да се връщам в университета.

— Здрасти, Джес — поздрави го Америка и ме хвана за ръка.

— Америка! — засмя се той. — Трябваше да се досетя. Вие сте като сенки една на друга.

— Ако родителите й знаеха, че я водя тук, всичко да е свършило много отдавна.

— Радвам се да те видя, Аби. Ще ми позволиш ли да те черпя една вечеря? — попита той, като оглеждаше роклята ми.

— Много бих искала да си побъбрим, но не съм дошла за развлечение, Джес.

Той подаде ръка и се усмихна.

— Аз също. Покажи ми картата си.

Лицето ми помръкна. Знаех, че ме очаква разправия. Джеси нямаше да се поддаде толкова лесно на чара ми. Трябваше да му кажа истината.

— Тук съм заради Мик. Загазил е.

— Как? — пристъпи от крак на крак Джеси.

— Обичайното.

— Ще ми се да можех да помогна. Познаваме се отдавна и ти знаеш, че уважавам баща ти, но също така знаеш, че не мога да ти позволя да останеш.

Аз го стиснах за ръката.

— Дължи пари на Бени.

Джеси затвори очи и поклати глава.

— Боже…

— Имам време до утре. Ще ти бъда наистина задължена, Джеси. Нека да остана само дотогава. Той докосна с длан бузата ми.

— Ще ти кажа какво… ако утре вечеряш с мен, ще ти позволя да останеш до полунощ.

Аз погледнах към Америка, после към Джеси.

— Не съм сама тук.

Той сви рамене.

— Както искаш, Аби. Знаеш как стават нещата тук. Няма безплатен обяд.

Аз въздъхнах победена.

— Добре. Ако ми дадеш време до полунощ, ще се срещнем утре вечер във „Фераро“.

Той се наведе и ме целуна по бузата.

— Радвам се, че се видяхме. До утре… в пет часа, става ли? Трябва да бъда тук в осем.

Изпратих го с усмивка, но тя бързо угасна, като зърнах Травис, който ме гледаше от масата с рулетката.

— По дяволите — изруга Америка и ме дръпна за ръката.

Травис изгледа убийствено Джеси и тръгна към мен. Пъхна ръце в джобовете си и хвърли още един поглед към Джеси, който ни наблюдаваше с периферното си зрение.

— Кой беше това?

— Джеси Виверос. Стар познат.

— Колко стар?

Аз погледнах към масата на ветераните.

— Травис, нямам време за това.

— Явно се е отказал от намерението да става пастор — отбеляза Америка със закачлива усмивка по посока на Джеси.

— Това е бившето ти гадже? — избухна Травис. — Не каза ли, че е от Канзас?

Стрелнах сърдито Америка с очи, после хванах брадичката на Травис, за да привлека цялото му внимание.

— Той знае, че нямам право да бъда тук, Травис, защото съм непълнолетна. Даде ми време до полунощ. После ще ти обясня всичко, но сега трябва да се връщам в играта.

Брадичката на Травис потрепери и той затвори очи, за да си поеме дълбоко въздух.

— Добре. Ще се видим в полунощ. — Наведе се да ме целуне, но устните му бяха студени и далечни. — Късмет.

Аз се усмихнах, докато се стопи в тълпата, и се обърнах към масата.

— Господа?

— Сядай, Шърли Темпъл — отвърна Джими. — Сега ще си върнем парите. Не обичаме да ни обират.

— Направете всичко по силите си — усмихнах се аз.

— Имаш десет минути — прошепна Америка.

— Знам.

Опитах се да не мисля за времето и за коляното на Америка, което подскачаше нервно под масата. Мизата беше шестнайсет хиляди долара — най-високата за вечерта. Всичко или нищо.

— Никога не съм виждал такова чудо като теб, хлапе. Ти направи почти съвършена игра. И няма издайнически знак, Уинкс. Забеляза ли? — каза Поли.

Уинкс кимна. Веселото му настроение се изпаряваше с всяка следваща ръка.

— Забелязах. Няма потриване, няма усмивка, дори очите й остават същите. Не е нормално.

Всеки има издайнически знак.

— Не всеки — самодоволно рече Америка.

Усетих познати ръце на раменете си. Знаех, че е Травис, но не се обърнах. На масата чакаха три хиляди долара.

— Плащам — каза Джими.

Събралите се около масата зяпачи аплодираха, когато показах картите си. Само Джими беше достатъчно близо с една тройка. Но и това не беше проблем за моята кента.

— Не е за вярване! — извика Поли и хвърли два чифта на масата.

— Аз излизам — измърмори Джо и се отдалечи от масата.

Джими беше по-великодушен.

— Мога да умра тази вечер и ще знам, че съм играл с наистина достоен противник. За мен беше удоволствие, Аби.

Аз замръзнах.

— Вие знаете?

Джими се усмихна. По големите му зъби имаше петна от дългите години пушене на пури и пиене на кафе.

— Играл съм и преди с теб. Преди шест години. Отдавна исках реванш. — Той протегна ръка. — Всичко добро, хлапе. Предай на татко си поздрави от Джими Песели.

Америка ми помогна да събера печалбата си и аз се обърнах към Травис.

— Трябва ми още време — казах аз, като си погледнах часовника.

— Искаш ли да се пробваш на масите за блек джек?

— Не мога да си позволя да губя пари, Трав.

Той се усмихна.

— Ти не можеш да изгубиш, Враб.

— Блек джекът не е нейната игра — поклати глава Америка.

Травис кимна.

— Аз спечелих малко. Излязох с шестстотин отгоре. Можеш да ги вземеш.

Шепли ми подаде чиповете си.

— Аз изкарах само триста. Твои са.

— Благодаря ви, момчета. Но ми трябват още пет бона — въздъхнах аз.

Погледнах си пак часовника и видях Джеси да приближава.

— Как беше? — усмихна се той.

— Не ми достигат пет бона, Джеси. Трябва ми още време.

— Направих каквото мога, Аби.

Аз кимнах. Знаех, че вече съм помолила за повече, отколкото е редно.

— Благодаря ти, че ми позволи да остана.

— Да помоля татко да говори с Бени?

— Това си е каша на Мик. Ще го помоля за отсрочка.

Джеси поклати глава.

— Знаеш, че няма да стане, Бисквитке, независимо колко ще му дадеш. Ако е по-малко от това, което му дължи, Бени ще изпрати някого. Ти стой колкото можеш по-далеч.

Усетих как очите ми парят.

— Трябва да опитам.

Джеси направи крачка напред и съвсем тихо каза:

— Качвай се на самолета, Аби. Чуваш ли ме?

— Чувам те — сърдито отвърнах аз.

Джеси въздъхна, а очите му натежаха от съчувствие. Прегърна ме и ме целуна по косата.

— Съжалявам. Ако не беше заложена работата ми, знаеш, че щях да измисля нещо.

Аз кимнах и се дръпнах от него.

— Знам. Ти направи каквото можа.

Той повдигна брадичката ми с пръст.

— Ще се видим утре в пет.

После се наведе да ме целуне по крайчеца на устата и се отдалечи, без да каже и дума повече.

Погледнах към Америка, която наблюдаваше Травис. Не смеех да срещна очите му; можех да си представя гневното му изражение.

— Какво има в пет? — Гласът му беше пропит от потиснат гняв.

— Тя се съгласи да вечеря с Джеси, ако й позволи да остане. Нямаше избор, Трав — обясни Америка. По предпазливия й тон познавах, че Травис е повече от бесен.

Погледнах го, а той впери очи в мен със същото изражение на предаден, което бе изписано на лицето на Мик в нощта, когато осъзна, че съм взела късмета му.

— Имала си избор.

— Имал ли си някога вземане-даване с гангстери, Травис? Съжалявам, че ще нараня чувствата ти, но едно безплатно хапване със стар приятел не е висока цена за живота на Мик.

Виждах, че му се иска да си излее гнева, но нямаше какво да каже.

— Хайде, момчета, трябва да намерим Бени — заяви Америка и ме дръпна за ръката.

Травис и Шепли вървяха мълчешком зад нас по „Стрип“ към сградата на Бени. Трафикът от коли и хора тъкмо започваше да се увеличава. С всяка крачка изпитвах все по-противно чувство в стомаха, а умът ми трескаво търсеше довод, с който да вразумя Бени. Когато почукахме на голямата зелена врата, която бях виждала толкова много пъти, се чувствах малка като чека, който носех.

Не се изненадах от огромния портиер — чернокож, стряскащ и колкото висок, толкова широк, но се изумих, че Бени стои до него.

— Бени — продумах аз.

— Леле, леле… вече не си Тринайсетгодишната щастливка, а? Мик не ми каза каква мадама си станала. Чаках те, Бисквитке. Чувам, че ми носиш парички.

Аз кимнах, а Бени махна с ръка към приятелите ми.

— Те са с мен — казах аз, като повдигнах брадичка, за да демонстрирам увереност.

— Опасявам се, че трябва да изчакат навън — рече портиерът с ненормално дълбок басов глас. Травис веднага ме хвана за ръката.

— Никъде няма да ходи сама. Аз идвам с нея.

Бени го изгледа и аз преглътнах. Когато Бени насочи очи към портиера и крайчетата на устните му се повдигнаха, леко се успокоих.

— Става — каза той. — Мик ще се радва да разбере, че имаш такъв добър приятел.

Последвах го навътре, а като се обърнах, видях разтревоженото изражение на Америка. Травис ме държеше здраво за ръката и нарочно стоеше между мен и портиера. Последвахме Бени към асансьора, качихме се четири етажа и вратите се отвориха.

В средата на голяма стая стоеше внушително махагоново бюро. Бени закуцука към плюшения си стол и седна, като ни даде знак да заемем двете свободни места пред бюрото. Почувствах студената кожа на стола под себе си и се замислих колко ли хора са седели на същото място мигове преди смъртта си. Пресегнах се и хванах ръката на Травис, а той стисна моята успокояващо.

— Мик ми дължи двайсет и пет хиляди. Сигурен съм, че носиш цялата сума — започна по същество Бени, като драскаше нещо в тефтера си.

— Всъщност — прокашлях се аз — не ми достигат пет бона, Бени. Но имам целия утрешен ден. А пет хиляди не са проблем, нали? Знаеш, че ме бива.

— Абигейл — намръщи се той, — разочароваш ме. Знаеш правилата ми.

— М… моля те, Бени. Моля те да вземеш деветнайсет и деветстотин, а утре ще донеса останалите.

Очите на Бени се стрелнаха към Травис, после обратно към мен. В този момент забелязах двама мъже, които пристъпиха напред от тъмните ъгли на стаята. Травис стисна ръката ми още по-здраво, а аз притаих дъх.

— Знаеш, че не приемам по-малки суми. Фактът, че се опитваш да ми дадеш по-малко, ми говори нещо. Знаеш ли какво? Че не си сигурна дали ще успееш да събереш цялата сума.

Мъжете направиха по още една крачка напред.

— Мога да събера парите, Бени — нервно се засмях аз. — Спечелих осем и деветстотин за шест часа.

— Значи след още шест часа можеш да ми донесеш още осем и деветстотин? — ухили се той със сатанинската си усмивка.

— Крайният срок е чак утре в полунощ — обади се Травис, като хвърли поглед през рамо и после към приближаващите мъже.

— К… какво правиш, Бени? — попитах аз изтръпнала.

— Мик ми се обади тази вечер. Каза, че ти ще се погрижиш за дълга му.

— Правя му услуга. Не ти дължа никакви пари — казах аз строго, обзета от инстинкт за оцеляване.

Бени подпря лакти върху бюрото.

— Мисля да дам урок на Мик и съм любопитен колко точно ти е късметът, хлапе.

Травис скочи от стола си и ме вдигна със себе си. Дръпна ме зад гърба си и заотстъпва към вратата.

— Пред вратата стои Джозая, млади момко. Къде точно си мислиш, че ще избягаш?

Бях сгрешила. Когато мислех как да убедя Бени, трябваше да предвидя желанието на Мик да оцелее и страстта на Бени по отмъщението.

— Травис — предупредих го аз, наблюдавайки как главорезите на Бени приближават към нас. Травис ме избута няколко крачки зад себе си и се изправи гордо.

— Надявам се, Бени, да си наясно, че когато се разправя с хората ти, не искам да покажа неуважение. Но аз съм влюбен в това момиче и не мога да ти позволя да я нараниш.

Бени избухна в силен кикот.

— Трябва да ти го призная, синко. Ти си най-големият куражлия, влизал през тези врати. Ще те подготвя за това, което те очаква. Едрият мъж от дясната ти страна е Дейвид и ако не те повали с юмруци, ще използва ножа си. Този отляво се казва Дейн и е най-добрият ми борец. Всъщност утре има среща и никога досега не е губил. Пази си ръцете, Дейн. Доста пари съм заложил на теб.

Дейн се усмихна на Травис с диви развеселени очи.

— Да, сър.

— Бени, спри! Ще ти намеря парите! — извиках аз.

— О, не… започна да става интересно твърде бързо — изкиска се Бени и се отпусна назад в стола си.

Дейвид се спусна към Травис и аз вдигнах ръка към устата си. Мъжът беше силен, но тромав и бавен. Преди да успее да замахне или да измъкне ножа си, Травис го извади от строя, като удари главата му в коляното си. Когато започна да го налага в лицето, не се помайва, а вложи цялата си сила. След две крошета и един лакът Дейвид лежеше на пода в окървавена купчина.

Бени отметна глава назад и с истеричен смях удари по бюрото като дете, което се радва на неделната анимация по телевизията.

— Давай, Дейн. Нали не те уплаши?

Дейн се приближи по-предпазливо със съсредоточеността и прецизността на професионален борец. Замахна с невероятна скорост към лицето на Травис, но той отскочи и го удари с все сила с рамо. Двамата паднаха върху бюрото на Бени, а после Дейн сграбчи Травис с две ръце и го захвърли на земята. Започнаха да се въргалят на пода, но след малко Дейн се изправи и се приготви да нанесе няколко удара на Травис, който беше заклещен между краката му. Аз закрих лице; не бях в състояние да гледам.

Чух вик от болка и погледнах. Видях Травис, надвесен над Дейн, да го държи за рунтавата коса и да стоварва удар след удар отстрани на главата му. При всеки удар лицето на Дейн се размазваше в бюрото на Бени. Накрая борецът се изправи на крака, объркан и окървавен. Травис го изгледа за секунда и нападна отново, като ръмжеше при всеки удар, който нанасяше с пълна сила. Дейн замахна веднъж и заби кокал четата си в челюстта на Травис.

Травис се усмихна и вдигна пръст.

— Ето ти един удар!

Не можех да повярвам на ушите си. Травис беше позволил на главореза на Бени да го удари. Той се забавляваше. Никога не го бях виждала да се бие без задръжки; беше плашещо да го гледам как освобождава цялата си мощ срещу тренирани убийци и ги побеждава. До момента не бях осъзнала на какво е способен.

На фона на отблъскващия смях на Бени Травис довърши Дейн с последно кроше в лицето, с което го изпрати в нокаут още преди да е паднал на земята. Проследих с поглед тялото, което отскочи леко от вносния килим.

— Удивителен младеж! Просто удивителен! — възкликна Бени, като пляскаше от удоволствие. Туловището на Джозая изпълни касата на вратата и Травис ме дръпна зад себе си.

— Да се погрижа ли, сър?

— Не! Не, не — отвърна Бени, още зашеметен от импровизираното представление. — Как се казваш?

— Травис Мадокс — отговори Травис, все още задъхан, след което избърса кръвта на Дейн и Дейвид от ръцете си в джинсите.

— Травис Мадокс, мисля, че можеш да помогнеш на малката си приятелка.

— Как?

— Дейн трябваше да се бие утре вечер. Заложил съм много пари на него, но като го гледам, скоро няма да може да се бие. Предлагам ти да заемеш мястото му, да ми изкараш парите, а аз ще опростя оставащите пет и сто от дълга на Мик.

Травис се обърна към мен.

— Врабчо?

— Добре ли си? — попитах аз и избърсах кръвта от лицето му.

Прехапах устни, усетила как лицето ми се сгърчва от страх и облекчение.

Травис се усмихна.

— Това не е моята кръв, мило. Не плачи.

Бени се изправи.

— Аз съм зает човек, синко. Приемаш или не?

— Ще го направя. Кажете ми кога и къде и ще бъда там.

— Ще се биеш с Брок Макман. Той не е някакъв лигльо. Миналата година му беше забранено да участва в Националния шампионат по кеч.

Травис не се трогна.

— Кажи ми само къде трябва да отида.

На лицето на Бени се разля усмивка на акула.

— Харесваш ми, Травис. Мисля, че ще станем добри приятели.

— Съмнявам се. — Травис ми отвори вратата и остана в защитна поза, докато не излязохме през входната врата.

— Божичко! — извика Америка, като видя кръвта по дрехите на Травис. — Добре ли сте? — Тя ме хвана за раменете и огледа лицето ми.

— Добре съм. Просто още един работен. И за двамата — отвърнах аз и изтрих очи.

Травис ме хвана за ръка и двамата забързахме към хотела. Шепли и Америка ни следваха по петите. Почти никой не обърна внимание на вида на Травис. Той беше целият в кръв, а като че ли го забелязаха само неколцина туристи.

— Какво, по дяволите, се случи? — попита Шепли накрая.

Травис се съблече по бельо и изчезна в банята. Чухме звука от пускането на душа и Америка ми подаде кутия с кърпички.

— Добре съм, Мер.

Тя въздъхна и ми побутна кутията.

— Не си добре.

— Това не ми е първото родео с Бени.

Мускулите ме боляха от двайсет и четири часовото напрежение.

— За пръв път виждаш Травис да се бие така невъздържано — отбеляза Шепли. — Аз съм го виждал веднъж. Не е красива гледка.

— Какво стана? — настоя Америка.

— Мик се обадил на Бени. Прехвърлил отговорността на мен.

— Ще го убия! Ще убия този жалък кучи син! — извика Америка.

— Той не ме държи отговорна, но искаше да даде урок на Мик, задето праща дъщеря си да му плаща дълговете. Насъска две от проклетите си кучета срещу нас и Травис ги преби. И двамата. За няма и пет минути.

— И Бени ви пусна?

Травис излезе от банята с кърпа около кръста. Единственият белег от схватката беше малка червена резка на дясната скула.

— Един от типовете, които нокаутирах, трябваше да се бие утре вечер. Аз ще се явя на негово място, а в замяна Бени ще опрости последните пет бона от дълга на Мик.

Америка се изправи.

— Това е нелепо! Защо помагаме на Мик, Аби? Той те хвърли на вълците! Ще го убия!

— Не и ако аз го убия първи — процеди Травис.

— Наредете се на опашка.

— Значи утре ще се биеш? — попита Шепли.

— В някакво място, наречено „Нулата“. В шест часа. С Брок Макман, Шеп.

Шепли поклати глава.

— Няма начин. Мамка му, няма начин, Трав. Този тип е луд!

— Да, но не се бие за своето момиче, нали? — Травис ме гушна и ме целуна по косата. — Добре ли си, Врабчо?

— Това не е редно. По толкова много причини, че не знам с коя да започна, за да те разубедя.

— Не ме ли видя тази вечер? Ще се оправя. Виждал съм как се бие Брок. Здрав е, но не е непобедим.

— Не искам да го правиш, Трав.

— Е, аз пък не искам да ходиш на вечеря с бившето си гадже. Явно и двамата ще трябва да преглътнем по нещо, за да спасим този мерзавец баща ти.

Бях го виждала и преди. Вегас променяше хората, създаваше чудовища и развалини. Човек лесно допускаше светлините и откраднатите мечти да проникнат в кръвта му. Много пъти бях виждала въодушевеното непобедимо изражение, което сега бе изписано на лицето на Травис, и единственият лек беше самолет към дома.

 

 

Джеси се намръщи, когато за пореден път си погледнах часовника.

— Трябва да ходиш някъде ли, Бисквитке?

— Моля те, престани да ме наричаш така, Джеси. Не мога да го понасям.

— Аз пък не можех да понеса заминаването ти. Но това не те спря.

— Това е стар, изтъркан разговор. Хайде просто да вечеряме, става ли?

— Добре, да поговорим за новото ти гадже. Как се казваше? Травис? — Аз кимнах. — Какво правиш с този татуиран психопат? Прилича на изгонен от „Семейство Менсън“.

— Дръж се мило, Джеси, или си тръгвам.

— Не мога да повярвам колко различно изглеждаше. Не мога да повярвам, че седиш тук, пред мен.

Завъртях очи.

— Повярвай.

— Ето го. Момичето, което си спомням.

Погледнах си часовника.

— Боят на Травис започва всеки момент. Трябва да вървя.

— Още не сме поръчали десерт.

— Не мога, Джес. Не искам да се притеснява дали ще се появя. Важно е.

Раменете му увиснаха.

— Знам. Липсват ми дните, когато аз бях важен.

Сложих ръка върху неговата.

— Бяхме просто деца. Това беше преди цял един живот.

— Кога пораснахме? Присъствието ти тук е знак, Аби. Мислех, че никога повече няма да те видя, а ето че си тук. Остани с мен.

Поклатих глава, макар и колебливо, защото не ми се искаше да нараня най-стария си приятел.

— Аз го обичам, Джес.

Разочарованието му засенчи леката усмивка.

— Тогава по-добре да вървиш.

Целунах го по бузата, излетях от ресторанта и спрях такси.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Към „Нулата“.

Той се обърна и ме измери с поглед.

— Сигурна ли сте?

— Сигурна съм! Карай! — отговорих аз и му подхвърлих парите над седалката.