Джейми Макгуайър
Красиво бедствие (13)

Тринайсета глава
Фул

Завъртях се, оглеждайки скептично отражението си. Роклята беше бяла, с гол гръб и опасно къса; корсажът се крепеше на къса лента с изкуствени камъни около врата.

— Леле! Травис ще се напикае, като те види! — възкликна Америка.

Аз завъртях очи.

— Колко романтично!

— Взимаш тази. Не пробвай други, тази е — заяви тя, като запляска с ръце от вълнение.

— И не мислиш, че е твърде къса? Марая Кери не ходи толкова разголена.

Америка поклати глава.

— Настоявам.

Беше мой ред да седна на пейката, докато Америка пробваше рокля след рокля. Не беше толкова решителна, когато избираше за себе си. Спря се на извънмерно къса и тясна рокля в телесен цвят с едно голо рамо.

Върнахме се в апартамента с хондата и открихме, че чарджъра го няма, а Тото е сам. Америка извади телефона си и набра номера. Усмихна се, когато Шепли вдигна.

— Къде сте, мило? — Тя кимна и погледна към мен. — Защо да се ядосвам? Каква изненада? — попита тя предпазливо.

Сетне ме погледна отново и влезе в стаята на Шепли, като затвори вратата след себе си.

Докато Америка говореше в спалнята, аз галех Тото по заострените ушички. Когато излезе, тя се опита да прикрие усмивката на лицето си.

— Какво са намислили пък сега? — попитах аз.

— Идват насам. Ще оставя Травис да ти каже — хилеше се тя до уши.

— О, божичко… какво е?

— Не мога да ти кажа. Изненада е.

Играех си с косата и ноктите си, не можех да седя спокойно, докато чакам Травис да разкрие най-новата си изненада. Купон, кученце… не си представях какво ще последва.

Силният шум от двигателя на чарджъра оповести пристигането им. В следващия момент момчетата се качваха по стълбите и се смееха.

— В добро настроение са — отбелязах аз. — Това е положителен знак.

Шепли влезе пръв.

— Просто не исках да си мислиш, че има причина той да е взел, а аз — не.

Америка стана и се хвърли на врата на приятеля си.

— Толкова си глупав, Шеп. Ако исках лудо гадже, щях да се хвана с Травис.

— Това няма нищо общо с чувствата ми към теб — отбеляза Шепли.

Травис влезе с бинтова превръзка на китката. Усмихна ми се, стовари се на дивана и положи глава в скута ми. Не можех да откъсна поглед от превръзката.

— Добре… какво си направил?

Той се усмихна и ме придърпа, за да го целуна. Усещах неспокойствието, което излъчваше.

Външно се усмихваше, но аз изпитвах отчетливото чувство, че се чуди как ще реагирам.

— Няколко неща.

— Като например?

— Успокой се, Враб — засмя се той. — Нищо лошо.

— А какво е станало с китката ти? — попитах аз и вдигнах ръката му за пръстите.

В този момент отвън спря гръмовен дизелов двигател и Травис скочи да отвори вратата.

— Крайно време беше! От пет минути съм си вкъщи!

В апартамента на заден ход влезе мъж, който носеше покрит с найлон сив диван, последван от друг, който го държеше в отсрещния край. Шепли и Травис преместиха стария заедно с двама ни с Тото, за да могат онези да сложат новия на мястото му. Травис свали найлона, вдигна ме на ръце и ме остави на меките възглавници.

— Купил си нов диван? — ухилих се аз до уши.

— Да, и още няколко неща. Благодаря, момчета — каза той, когато носачите взеха стария диван и си тръгнаха.

— Отиват си много спомени — самодоволно отбелязах аз.

— И нито един, който искам да запазя — каза Травис, след което седна до мен и въздъхна. Погледна ме за секунда, после свали лепенката, която държеше бинта. — Само не откачай.

Какво ли не си представих, че има под превръзката — изгаряне, шевове или нещо не по-малко страшно. Той я дръпна и аз ахнах, като видях малките черни букви със зачервена и лъскава от антибиотичния мехлем кожа покрай тях. Поклатих невярващо глава. Там пишеше: Врабчо.

— Харесва ли ти?

— Татуирал си името ми на китката си?

Изрекох думите, но гласът сякаш не беше моят. Мислите ми се лутаха във всички посоки, но съумях да запазя спокоен, равен тон.

— Да.

Той ме целуна по бузата, а аз гледах невярващо неизтриваемото мастило в кожата му.

— Опитах се да го разубедя, Аби. Отдавна не е правил нищо лудо. Мисля, че страдаше от абстиненция — поклати глава Шепли.

— Какво мислиш? — поиска да знае Травис.

— Не знам какво да мисля.

— Трябваше първо да я попиташ, Трав — обади се Америка, прикрила устата си с пръсти.

— Какво да я питам? Дали може да се татуирам? — намръщи се той и се обърна към мен. — Обичам те. Искам всички да знаят, че съм твой.

Аз се размърдах неспокойно.

— Това е завинаги, Травис.

— Както и нашата връзка — докосна бузата ми той.

— Покажи й останалото — подкани го Шепли.

— Останалото?! — Аз веднага погледнах към другата му китка.

Травис стана и вдигна тениската си. Внушителните му мускули се стегнаха от движението. Той се обърна и видях още една нова татуировка отстрани върху ребрата му.

— Какво е това? — взрях се аз във вертикалните символи.

— На иврит е — усмихна се неспокойно той.

— Какво означава?

— Пише: „Принадлежа на любимата си и любимата ми е моя“.

Очите ми се стрелнаха към неговите.

— Не ти стигаше една татуировка, та си направи две?

— Винаги съм казвал, че ще го направя, когато срещна Жената. Срещнах теб… и си направих татуировките. — Усмивката му угасна, като видя изражението ми, и той свали тениската си. — Май си ядосана?

— Не съм. Просто ми идва малко… в повече.

Шепли притисна Америка към себе си с една ръка.

— Свиквай, Аби. Травис е импулсивен и се впуска с главата напред във всичко. Това ще му държи влага, докато ти надене пръстен.

Америка вдигна вежди първо към мен, после към Шепли.

— Какво? Те току-що се събраха!

— Аз… имам нужда от питие — казах аз и отидох в кухнята.

Травис се засмя, докато ровех в шкафовете.

— Той се шегуваше, Враб.

— Така ли? — обади се Шепли.

— Не говореше за близкото бъдеще — продължи да увърта Травис, после се обърна към Шепли.

— Много ти благодаря, задник.

— Може би сега ще спреш да дрънкаш за това — ухили се той.

Налях си уиски и като отметнах глава назад, го изпих на един дъх. Лицето ми се присви, когато парливата течност се стече по гърлото ми.

Травис застана зад гърба ми и нежно обви ръце около кръста ми.

— Не ти предлагам брак, Враб. Това са само татуировки.

— Знам — кимнах аз и си налях още едно.

Травис взе бутилката от ръцете ми, завинти капачката и я прибра обратно в шкафа. Аз не се обърнах и той ме завъртя към себе си.

— Добре, трябваше първо да говоря с теб, но реших да купя дивана и се увлякох.

— Всичко се случва много бързо. Предлагаш да живеем заедно, изписваш името ми на ръката си, казваш ми, че ме обичаш… много е… бързо.

Той се намръщи.

— Откачаш. Казах ти да не откачаш.

— Трудно е! Разбра за баща ми и чувствата ти внезапно се удвоиха!

— Кой е баща ти? — попита Шепли, явно недоволен, че изостава от събитията. Аз се направих, че не чувам въпроса му, и той въздъхна. — Кой е баща й? — обърна се той към Америка, но тя само поклати глава.

Лицето на Травис се изкриви от отвращение.

— Чувствата ми нямат нищо общо с баща ти.

— Утре ще ходим на онзи купон за двойки. Голямото събитие, на което обявяваме връзката си или каквото там, а ти си си татуирал името ми и надписа, че си принадлежим! Това ме плаши! Затова откачам!

Травис хвана лицето ми и впи устни в моите, после ме вдигна от пода и ме сложи на плота. Езикът му поиска да влезе в устата ми и когато му позволих, той изстена.

Пръстите му се вкопчиха в бедрата ми и той ме притисна по-близо до себе си.

— Толкова си секси, когато се ядосаш — каза той в устните ми.

— Добре, вече съм спокойна — промълвих аз.

Той се усмихна, доволен, че планът му за отвличане на вниманието е проработил.

— Всичко си е същото, Врабчо. Ти и аз.

— Вие и двамата сте луди — поклати глава Шепли.

Америка игриво го плесна по рамото.

— И Аби купи днес нещо за Травис.

— Америка!

— Намерила си си рокля? — усмихна се той.

— Да — отвърнах аз и обвих крака и ръце около него. — Утре ще бъде твой ред да откачиш.

— Чакам с нетърпение — каза той и ме свали от плота.

Махнах с ръка на Америка, докато той ме носеше по коридора.

В петък след лекциите двете с Америка прекарахме следобеда в града. Гласихме се и се глезихме. Направихме си маникюр и педикюр, кола маска, гримирахме се и се докарахме с нови прически. Когато се върнахме в апартамента, всичко беше отрупано с букети от рози. Червени, розови, жълти и бели — приличаше на цветарски магазин.

— О, божичко! — изписка Америка, като влезе.

Шепли гордо се оглеждаше.

— Отидохме да ви купим цветя, но и двамата решихме, че по един букет не стига.

Аз прегърнах Травис.

— Вие сте… удивителни. Благодаря.

Той ме млясна по гърба.

— Половин час до купона, Враб.

Момчетата се облякоха в стаята на Травис, а ние — в тази на Шепли. Докато закопчавах сребристите си обувки на токове, на вратата се почука.

— Време е, дами — каза Шепли.

Америка излезе и той подсвирна.

— Къде е тя? — попита Травис.

— Обува се. Ей сега ще дойде.

— Чакането ме убива, Врабчо!

Излязох от стаята, оправяйки си роклята, а Травис ме гледаше като ударен. Америка го смушка с лакът и той примигна.

— Мамка му!

— Откачи ли вече? — подразни го тя.

— Изобщо не откачам, тя изглежда невероятно.

Аз се усмихнах и бавно се завъртях, за да му покажа цепката отзад.

— Добре, сега вече откачих — заяви той, като се приближи и ме обърна.

— Не ти ли харесва?

— Трябва ти връхна дреха. — Той изтича до закачалката и бързо наметна палтото върху раменете ми.

— Не може да стои с него цяла вечер, Трав — засмя се Америка.

— Изглеждаш прекрасно, Аби — отбеляза Шепли, опитвайки се да извини държанието на братовчед си.

— Така е — каза Травис измъчено. — Изглеждаш невероятно… но не можеш да се облечеш така. Полата ти е… краката ти са… полата ти е твърде къса и това е само половин рокля! Та тя дори няма гръб!

Не можах да сдържа усмивката си.

— Такъв е моделът, Травис.

— Вие двамата май живеете с едничката мисия да се тормозите взаимно — намръщи се Шепли.

— Имаш ли по-дълга рокля? — попита Травис.

Аз погледнах надолу.

— Всъщност отпред е съвсем скромна. Само отзад е разголена.

— Врабчо — подхвана той, потръпвайки, — не искам да те ядосвам, но не мога да те заведа така в къщата на братството. Ще се сбия още през първите пет минути.

Аз се надигнах на пръсти и го целунах по устните.

— Имам ти доверие.

— Тази вечер ще бъде ужасна — простена той.

— Тази вечер ще бъде фантастична — възрази обидено Америка.

— Помисли си само колко лесно ще я свалиш после — казах аз, като го целунах по врата.

— Това е проблемът. Всички момчета ще си мислят същото.

— Да, но само ти ще разбереш — изчуруликах аз. Той не отговори и аз отстъпих леко назад, за да видя изражението му. — Наистина ли искаш да се преоблека?

Травис се вгледа в лицето ми, после в роклята и краката ми и накрая въздъхна.

— Каквото и да облечеш, винаги изглеждаш зашеметяващо. Май просто трябва да свикна? — Аз свих рамене и той поклати глава. — Добре, вече закъсняхме. Да тръгваме.

Докато вървяхме от колата към къщата на „Сигма Тау“, се сгуших в него да се стопля. Беше мъгливо, но не беше студено. От сутерена гърмеше музика и Травис поклащаше глава в ритъм. Всички се обръщаха след нас. Не бях сигурна дали ни зяпат, защото Травис е дошъл на купон за двойки, защото е обут в неофициален панталон или заради моята рокля, но всички ни зяпаха.

— Толкова се радвам, че дойде, Аби — прошепна Америка на ухото ми. — Имам чувството, че съм попаднала във филм на Моли Рингуолд.

— Приятно ми е да помогна — промърморих аз.

Травис и Шепли ни помогнаха да свалим палтата и ни поведоха през стаята към кухнята. Шепли извади четири бири от хладилника и подаде по една на двете ни с Америка. Стояхме в кухнята и слушахме как членовете на братството на Травис обсъждат последния бой. Момичетата от сестринството, които ги придружаваха, се оказаха пищните блондинки, които следваха Травис в столовата първия път, когато се заговорихме.

Лекси я познах лесно. Не можех да забравя изражението на лицето й, когато Травис я избута от скута си, защото обиди Америка. Тя ме гледаше с любопитство, сякаш изучаваше всяка моя дума. Знаех, че се чуди защо Травис Мадокс видимо ме намира за неотразима, и аз се улових, че се опитвам да й покажа. Докосвах Травис, вмъквах остроумни забележки на подходящи места в разговора и се шегувах за новите му татуировки.

— Пич, написал си името на гаджето си на китката? Какво те прихвана? — попита Брад.

Травис гордо обърна китката си, за да го покаже.

— Луд съм по нея — каза той и ме погледна с меките си очи.

— Ти почти не я познаваш — изсумтя Лекси.

Той не сваляше очи от моите.

— Познавам я — заяви, като сбърчи чело. — Мислех, че татуировката те стряска. А сега се хвалиш с нея?

Надигнах се да го целуна по бузата и свих рамене.

— Започна да ми харесва.

Шепли и Америка слязоха по стълбите и ние ги последвахме, хванати за ръка. Мебелите бяха изтикани до стените, за да се освободи място за дансинг. В мига, в който се озовахме долу, започна бавна песен. Травис без колебание ме издърпа в средата, притисна ме до себе си и вдигна ръката ми на гърдите си.

— Радвам се, че никога преди не съм идвал на тези купони. Хубаво е, че доведох направо теб.

Аз се усмихнах и притиснах буза в гърдите му. Усещах топлата му мека ръка върху голата си кожа в долната част на гърба си.

— Всички те зяпат в тази рокля — каза той. Вдигнах очи, очаквайки да го видя напрегнат, но той се усмихваше. — Май е готино… да бъда с момиче, което всички желаят.

Аз завъртях очи.

— Те не ме желаят. Любопитни са защо ти ме желаеш. Пък и жалко за всеки, който си мисли, че има някакъв шанс. Аз съм безнадеждно влюбена в теб.

През лицето му пропълзя сянка.

— Знаеш ли защо те желая? Не знаех, че съм изгубен, докато ти не ме намери. Не знаех какво е да бъдеш сам до първата нощ без теб. Ти си единственото правилно нещо в живота ми. Теб чаках, Врабчо.

Аз протегнах ръце към лицето му, а той ме прегърна и ме вдигна от пода. Притиснах устни в неговите и той ме целуна с емоцията на всички думи, които току-що бе изрекъл. В този момент разбрах защо си е направил татуировката, защо е избрал мен, защо съм различна. Не просто аз, не просто той — изключително бе това, което представлявахме заедно.

Колоните се затресоха от по-бърз ритъм и Травис ме пусна на земята.

— Танцува ли ти се още?

До нас се появиха Америка и Шепли и аз повдигнах вежди.

— Ако мислиш, че ще издържиш.

Травис се усмихна самодоволно.

— Пробвай ме.

Завъртях таза си покрай неговия и като плъзнах ръка нагоре по ризата му, разкопчах горните две копчета. Травис се засмя и поклати глава, а аз се обърнах, поклащайки се към него в ритъм. Той ме сграбчи за хълбоците, а аз протегнах ръце назад и го хванах за гърба. Наведох се напред и пръстите му се впиха в кожата ми. Когато се изправих, той докосна ухото ми с устни.

— Ако продължаваш така, ще си тръгнем по-рано от предвиденото.

Аз се обърнах и се усмихнах. Обвих шията му с ръце. Той се притисна в мен, а аз извадих ризата му от колана и плъзнах ръце по гърба му и по изпъкналите мускули. Усмихнах се на стона, който издаде, когато го близнах по врата.

— Господи, Врабчо, убиваш ме!

Той стисна края на роклята ми и я повдигна леко нагоре, колкото да погали бедрата ми с върховете на пръстите си.

— Сега май знаем за какво привличане си говорим — изсумтя Лекси някъде зад гърба ни.

Америка се обърна и направи крачка към нея с боен вид. Шепли я хвана тъкмо навреме.

— Я повтори! Предизвиквам те, кучко!

Лекси се скри зад приятеля си, шокирана от заплахата.

— Да вземеш намордник на гаджето си, Брад — предупреди Травис.

След още две песни косата на врата ми беше натежала и овлажняла. Травис ме целуна под ухото.

— Ела, Врабчо. Имам нужда от една цигара.

Той ме поведе по стълбите към втория етаж, като пътьом взе палтото ми. Излязохме на балкона и там попаднахме на Паркър и гаджето му. Беше по-висока от мен, с къса тъмна коса, прибрана в кок с шнола. Веднага забелязах обувките й с остри токове и крака, преметнат през хълбока на Паркър. Беше се облегнала на стената, а когато Паркър ни забеляза, дръпна ръката си изпод полата й.

— Аби — каза той изненадано и задъхано.

— Здрасти, Паркър — отвърнах аз, сподавяйки смеха си.

— Как… ъъ… как си?

Усмихнах се учтиво.

— Чудесно, а ти?

— Ъъ… — Той погледна момичето. — Аби, това е Амбър. Амбър, Аби.

— Същата Аби?

Паркър кимна бързо и смутено. Амбър стисна ръката ми с погнусено изражение, а после погледна Травис, сякаш току-що е срещнала врага.

— Приятно ми е… май.

— Амбър — предупреди я Паркър.

Травис се засмя кратко и им отвори вратата да минат. Паркър грабна Амбър за ръката и двамата влязоха в къщата.

— Беше… неловко — отбелязах аз, като поклатих глава и скръстих ръце, облягайки се на парапета. Беше студено и навън имаше само няколко двойки.

Травис беше ухилен до уши. Дори Паркър не можеше да развали настроението му.

— Поне спря да се опитва да си те върне.

— Не мисля, че е искал да си ме върне, по-скоро искаше да ме държи далеч от теб.

Травис сбърчи нос.

— Веднъж откара едно момиче от нас. А се държи така, сякаш е свикнал да спасява всички първокурснички, които съм изпраскал.

Изгледах го накриво с крайчеца на окото си.

— Казвала ли съм ти колко ненавиждам тази дума?

— Извинявай.

Той ме придърпа към себе си. Запали цигара и всмукна дълбоко. Димът, който издуха, беше по-гъст от обичайното, смесен със зимния въздух. После обърна ръка и погледна китката си.

— Може да е странно, но тази татуировка не само ми е любимата вече, а и ми вдъхва спокойствие.

— Наистина е странно — отвърнах аз, при което Травис повдигна вежди, а аз се засмях. — Шегувам се. Не мога да кажа, че го разбирам, но е мило… по начина на Травис Мадокс.

— Ако усещането да я имам на ръката си е толкова хубаво, колко ли по-хубаво ще бъде да сложа пръстен на ръката ти.

— Травис…

— След четири-пет години — добави той.

Аз си поех въздух.

— Трябва да забавим темпото. Мнооого да го забавим.

— Не започвай пак, Врабчо.

— Ако продължаваме така, ще се окажа бременна домакиня, преди да съм завършила. Не съм готова да живея при теб, не съм готова за пръстен и определено не съм готова да стоя на едно място.

Той ме хвана за раменете и ме обърна с лице към себе си.

— Това нали не означава, че искаш да излизаме и с други хора? Защото с никого няма да те деля. Няма начин.

— Не искам другиго — отговорих аз подразнено.

Той се успокои и пусна раменете ми, за да се хване за перилата.

— А какво имаш предвид тогава? — попита, вперил поглед в хоризонта.

— Да забавим темпото. Нищо друго. — Той кимна, явно недоволен. Аз го докоснах по ръката.

— Не се ядосвай.

— Имам чувството, че правим една крачка напред и две назад, Врабчо. Всеки път, когато ми се стори, че сме постигнали съгласие, ти издигаш стена помежду ни. Не разбирам… повечето момичета тормозят гаджетата си да бъдат сериозни, да говорят за чувствата си, да направят следващата крачка…

— Мисля, че вече се разбрахме, че не съм „повечето момичета“.

Той унило наведе глава.

— Омръзна ми да гадая. Как виждаш ти нещата, Аби?

Аз притиснах устни в ризата му.

— Когато си мисля за бъдещето, виждам теб.

Травис се отпусна и ме придърпа към себе си. Загледахме се в нощните облаци, които плуваха в небето. В тъмното каре блещукаха светлините на университета, а прииждащите купонджии се увиваха плътно в якетата си, бързайки към топлината на къщата.

Съзрях в очите на Травис онзи покой, който бях виждала само няколко пъти, и ми хрумна, че също както преди доволното му изражение е пряко следствие от моето успокояване.

Познавах несигурността, хора, които живееха от един удар на злата участ до следващия, мъже, които се бояха от собствената си сянка. Лесно беше да се уплашиш от тъмната страна на Вегас — онази, която неонът и блясъкът никога не докосват. Но Травис Мадокс не се страхуваше да се бие или да защити човека, на когото държи, нито да погледне в унизените гневни очи на презряна жена. Той можеше да влезе в стаята и да изгледа мъж, два пъти по-едър от него, убеден, че никой не може да го докосне, че е неуязвим за всичко, което би се опитало да го повали.

Той не се боеше от нищо. Докато не срещна мен.

Аз бях неизвестната част от живота му, неотворената карта, променливата, която не можеше да контролира. Независимо от миговете на покой, които му давах, през цялото останало време смутът, който изпитваше без мен, се усилваше десетократно в мое присъствие. Гневът, който преди го обземаше, ставаше все по-трудно контролируем. Да бъде изключението, вече не беше нещо загадъчно и специално. Аз се бях превърнала в негова слабост. Също като за баща си.

— Аби! Ето те! Къде ли не те търсих! — втурна се през вратата Америка с телефона си в ръка.

— Току-що говорих с татко. Мик им се обадил снощи.

— Мик ли? — Лицето ми се изкриви от погнуса. — Защо ще им се обажда?

Америка повдигна вежди, сякаш би трябвало да знам отговора.

— Майка ти не го оставяла на мира.

— Какво иска? — Усещах как ми призлява.

Тя стисна устни.

— Да разбере къде си.

— Не са му казали, нали?

Америка посърна.

— Той ти е баща, Аби. Татко е сметнал, че има право да знае.

— Ще дойде тук — казах аз, а очите ми пареха. — Ще дойде тук, Мер!

— Знам! Съжалявам! — Тя се опита да ме прегърне, но аз се отдръпнах и захлупих лице в шепите си.

Почувствах на раменете си две познати и силни закрилнически ръце.

— Той няма да те нарани, Врабчо. Няма да му позволя.

— Ще намери начин — каза Америка с натежал поглед. — Винаги намира.

— Трябва да се махна оттук.

Увих се в палтото и задърпах дръжката на вратата. Бях твърде разстроена, за да координирам натискането на дръжката и дърпането на вратата. Точно в мига, в който по замръзналите ми бузи започнаха да се стичат гневни сълзи, Травис сложи ръка върху моята. Натисна дръжката, а с другата си ръка отвори вратата. Погледнах го, осъзнала глупавата сцена, която правя. Очаквах да видя объркано или неодобрително изражение, но вместо това той ме гледаше единствено с разбиране.

Хвана ме под ръка, заедно слязохме по стълбите и си запробивахме път през тълпата около входа. Той, Америка и Шепли едва ме догонваха, докато вървях право към чарджъра.

Америка протегна ръка и ме спря, хващайки ме за палтото.

— Аби! — прошепна тя и посочи малка група хора.

Бяха се скупчили около възрастен разрошен мъж, който сочеше истерично към къщата и размахваше някаква снимка. Младежите кимаха и обсъждаха помежду си снимката.

Аз се приближих и гневно я издърпах от ръцете му.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Хората се пръснаха и повечето влязоха в къщата, а Шепли и Америка застанаха от двете ми страни. Травис сложи ръце върху раменете ми.

Мик изгледа роклята ми и цъкна неодобрително с език.

— Е, Бисквитке. Можеш да изведеш момичето от Вегас…

— Млъкни. Млъкни, Мик. Просто се обърни и се върни там, откъдето си дошъл. Не те искам тук.

— Не мога, Бисквитке. Имам нужда от помощта ти.

— Нищо ново — изсумтя Америка.

Мик присви очи срещу нея, после се обърна пак към мен.

— Ужасно си хубава. Пораснала си. Нямаше да те позная на улицата.

Аз въздъхнах, изгубила търпение от тези глупости.

— Какво искаш?

Той вдигна ръце и сви рамене.

— Май загазих, хлапе. Старият ти татко има нужда от малко пари.

Затворих очи.

— Колко?

— Справях се добре, наистина се справях. Трябваше само да взема малък заем, за да изляза напред, и… знаеш как става.

— Знам. Колко ти трябват?

— Двайсет и пет.

— Мамка му, Мик, две хиляди и петстотин? Веднага ти ги давам, ако обещаеш да се разкараш оттук — каза Травис и извади портфейла си.

— Той има предвид двайсет и пет хиляди — поясних аз, без да откъсвам разярения си поглед от баща си.

Мик огледа Травис.

— Кой е този смешник?

Травис вдигна вежди и аз почувствах как отпуска тежестта си върху гърба ми.

— Сега разбирам защо умен човек като вас е стигнал дотам да иска издръжка от дъщеря си.

Преди Мик да успее да отговори, аз извадих телефона си.

— На кого дължиш този път, Мик?

Той се почеса по мазната прошарена коса.

— Смешна история, Бисквитке…

— На кого? — изкрещях аз.

— На Бени.

Аз зяпнах. Направих крачка назад към Травис.

— На Бени? Дължиш пари на Бени! Какво, по дяволите… — Поех си въздух. Нямаше смисъл. — Нямам толкова пари, Мик.

Той се усмихна.

— Нещо ми подсказва, че имаш.

— Не, нямам! Този път наистина го направи, а? Знаех си, че няма да се спреш, докато не те убият!

Той пристъпи към мен. Самодоволната усмивка беше изчезнала от физиономията му.

— Колко имаш?

Аз стиснах зъби.

— Единайсет хиляди. Спестявах за кола.

Америка ме стрелна с очи.

— Откъде имаш единайсет хиляди, Аби?

— От боевете на Травис — отговорих аз, вперила поглед в Мик.

Травис ме обърна към себе си, за да ме погледне в очите.

— Изкарала си единайсет хиляди от моите боеве? Кога си залагала?

— Имаме си уговорка с Адам — казах аз, без да обръщам внимание на изненадата му.

Погледът на Мик изведнъж се оживи.

— За един уикенд можеш да ги удвоиш, Бисквитке. Можеш да ми дадеш двайсет и петте бона до неделя и Бени няма да ми прати главорезите си.

Гърлото ми беше сухо и стегнато.

— Ще остана без пукната пара, Мик. А трябва да си плащам и следването.

— О, ще си ги върнеш за нула време — пренебрежително махна с ръка той.

— Кога е крайният срок?

— В понеделник сутринта. В полунощ — отговори той без капка разкаяние.

— Не си длъжна да му даваш шибаните кинти, Врабчо — намеси се Травис, като ме дръпна за ръката.

Мик ме сграбчи за китката.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш! Нямаше да се забъркам в тази каша, ако не беше ти!

Америка го плесна през ръката и го блъсна.

— Да не си посмял пак да дрънкаш тези глупости, Мик! Тя не те е накарала да вземеш пари от Бени!

Мик ме погледна с омерзение.

— Ако не беше тя, щях да имам свои пари. Ти ми отне всичко, Аби! Аз нямам нищо!

Мислех си, че раздялата с Мик ще намали болката от факта, че съм негова дъщеря, но сълзите, бликнали от очите ми, говореха друго.

— Ще дам парите на Бени до неделя. Но след това искам да ме оставиш на мира. Няма да го правя повече, Мик. Отсега нататък си сам, чуваш ли ме? Стой далеч от мен.

Той стисна устни и кимна.

— Както искаш, Бисквитке.

Обърнах се и тръгнах към колата. Зад себе си чух гласа на Америка:

— Стягайте си багажа, момчета. Отиваме във Вегас.