Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (67)

Ще свършат, откъдето са започнали!

Стаята, в която Йекта пишеше стиховете си, беше повече от скромна. Библиотеките заемаха и двете й стени. На масата пред прозореца имаше стара пишеща машина, стол, на пода — износен, поовехтял килим. На третата стена — голямо огледало в човешки ръст с безброй снимки на Хандан от моминските й години. Но като светнах, първото, което привлече вниманието ми, бе картата върху стената. Карта на Историческия полуостров. Същата, каквато и Зейнеб беше окачила в лабораторията. Някои места върху картата бяха очертани по същия начин, по който го беше направила и нашата криминоложка. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“… Седем исторически места. Да, имахме шест жертви, но тялото на Фазлъ Гюмюш беше оставено при джамията „Фатих“, а главата — изпратена в двореца „Топкапъ“. Значи, отбелязаните върху картата седем места бяха използвани за шест жертви. Добре, но къде щяха да оставят Адем Йездан? Пак погледнах картата — нямаше друго отбелязано място. Да не би пък да не са го отвлекли още? И в този миг забелязах полюшващия се на закачалката от задната част на вратата бастун с дръжка от слонова кост. Символът на могъществото на този богаташ. Неговият скиптър, който не изпускаше и за миг от ръката си. За него беше вече много късно, приятелите ми отдавна са му прерязали гърлото и сигурно сега вече поставяха трупа му някъде. Но къде? Застанал пред картата, се мъчех да се концентрирам. Трябва да е пред някой паметник, направен след времето на Сюлейман Великолепни. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Най-забележителният исторически обект там бе джамията на Валиде султан. Но тя не беше отбелязана върху картата. Трябваше да се успокоя и да разсъждавам трезво. Седнах на стола. Тогава забелязах листовете до пишещата машина. На най-горния имаше кратко заглавие: „Византион. Легендарният град на крал Визас“.

Зачетох долната страница:

Богът се взираше в краля. Беше по време на освещаването. Ден за благодарност, ден за отплата, ден за почит. Богът им беше дарил тази прекрасна земя, извила се навътре в морето като орлова глава.

Поетичният текст продължаваше и по-надолу… Какво беше това, по дяволите? Спрях да чета и минах нататък, към останалите страници. Намерих още една заглавна: „Константинопол — градът на Константин“. Зачетох текста под него:

Това беше пир за победата, прослава на храбростта, освещаване на успеха. Императорът беше стигнал дотук през мрачните северни гори. Беше преминал през мъгливите дни и дъждовните нощи, през битките и глада. Беше стигнал дотук с цената на кръвта и смъртта.

Зарязах страниците, посветени на Константин, потърсих следващото заглавие: „Теодосиевите стени — каменният щит на Константинопол“:

Бог гледаше императора. Бе миг на триумфа, ден на победата, времето на прославата. Императорът бе облечен великолепно, със златна корона на главата си, украсена с червени рубини. Бог бе гол, с венец от тръни на челото си.

Вече се досещах, че следващият текст ще е посветен на Юстиниан: „Градът, роден от пепелищата — Юстиниановият Константинопол“:

Императорът гледаше към „Света София“ — най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина.

Естествено, следваше султан Мехмед Фатих, Завоевателя: „Константинийе — розовата градина на султан Фатих“:

Султанът беше разтворил ръце в молитва към Бог. Отдясно до Бог бе архангел Гавриил, отляво — архангел Михаил, а помежду им — Светата майка с младенеца на ръце. Лъчите светлина от лазурния небосвод нашепваха най-старата история на света в ухото на младия султан, но той не я чуваше.

И разбира се — султан Сюлейман Великолепни: „Престолнината на Сюлейман Великолепни — градът на Мимар Синан“:

Синан гледаше Божия дом. Най-големият му купол, окачен сякаш на самия небосвод. Гледаше малките куполи около него, обкръжили го като златни звезди спътници. Плуващите в небесната синева четири минарета.

Какво беше направил този Йекта? От една страна, убиваше хора, а от друга — пишеше панегирици за Истанбул? С любопитство погледнах следващата страница, нетърпелив да узная кой е владетелят, избран за седмата жертва? Но в заглавието нямаше нищо за никакъв владетел… Само два реда: „Нашият Истанбул: Градът на откраднатите ни мечти“:

Гледахме към града откъм морето: Невзат, Демир и аз. Градът беше потънал в непрогледна мъгла. Морето беше в мъгла. Лодката ни беше в мъгла. Бреговете бяха в мъгла. Виждаха се само минаретата на „Султан Ахмед“, куполът на „Ая София“, кулите на „Топкапъ“… Сякаш градът не беше разграбен, разрушен, замърсен. Млечнобялата мъгла беше скрила от погледа всичко, което можеше да го загрози. Приличаше на видение, появило се за миг преди изгрева на слънцето. Като вълшебен облак, като някакъв приказен сън… като току-що основан град, като ново начало… Млад, красив, изпълнен с надежда…

Йекта пишеше за нас. Описваше нашия град през нашите очи, през нашите чувства… Щях да продължа да чета, но забелязах една кутия под купчината изписани страници. Дървена, с големината на обикновен лист хартия. Върху нея имаше надпис в червено „Хаджи Бекир“, а отдолу беше кръглото лого на прочутия майстор на сладки лакомства. Отворих кутията — вътре бяха монетите, взети от къщата на Недждет — римски, византийски, османски, от Републиката — златни, сребърни, медни, метални монети… Да, ето че и те бяха тук! Но все още не можех да разбера къде щяха да оставят трупа на Адем Йездан моите приятели?

Станах от стола и без да знам какво точно търся, заразглеждах книгите по рафтовете на библиотеката. Една на третата лавица привлече вниманието ми, понеже беше оставена накриво. Стори ми се позната. Да, това беше книгата, която бях видял в дома на Лейля Баркън, тази за монетите. Запрелиствах гланцираните й страници. Само след малко се появи монетата, която беше в дланта на Недждет Денизел. Хеката, богинята на Луната, на задната страна — полумесецът и звездата и надписът „Византион“… Най-важното бе, че снимката на монетата беше отбелязана с червен знак. Ако по същия начин бяха обозначили всички монети, които са оставяли при жертвите, щяха да са отметнали и монетата, предназначена за Адем Йездан. Развълнувано запрелиствах страниците. Да, ето — отбелязали са монетата от времето на Константин… на Теодосий ІІ, на Юстиниан, на Фатих и на Сюлейман… Не издържах и се зачетох в ситно изписания османски надпис, като мравчени следи, който не бях успял да разбера сам:

„Лице: Изсеклият монетата с Божията помощ велик и прославен на сушата и по моретата. Гръб: Султан Сюлейман, син на Селим хан, да се слави победата му… Изсечена в Константинийе…“.

Продължих да разлиствам страниците, докато най-сетне намерих каквото търсех — беше отбелязана монета от републиканския период — един грош. На лицевата й страна също полумесец и звезда, зад полумесеца имаше надпис „Република“, а почти точно над звездата — „Турция“. На гърба имаше венец от листа, вътре в него голяма цифра 1, а под нея — „грош“. Най-долу пишеше и годината — 1935. Значи, вече бяхме стигнали до Републиката. Което значеше, че Адем Йездан е последната им жертва. И това беше доста логично — да оставят най-виновния за смъртта на Хандан и Умут за накрая. Най-лошото бе, че въпреки тези открития все още не знаех къде ще го оставят. Гледах изображението върху гроша — някъде в него трябва да бе скрита тайната. Най-вероятно приятелите ми щяха да изберат такова място, което да е свързано с републиканската история на града. Замислих се отново. Дланите на шестата жертва Хакан Ямалъ сочеха към „Еминьоню“. Но доколкото ми беше известно, там нямаше забележителности, отнасящи се до републиката. А може да имаше, но аз да не знаех. Да не би пък на местата, където бяха оставяли предните жертви, освен римски, византийски, османски паметници да имаше и такива от периода на Републиката? В такъв случай нямаше защо да отбелязват втори път същите места. Приближих се до картата. Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“, „Сюлейманийе“… Седем исторически места… Но в кое от тях би могло да има и някакъв републикански паметник? Явно, колкото и да го мислех, сам нямаше да се оправя с тази работа. Отново потърсих Лейля Баркън, която само преди половин час така грубо бях прекъснал.

— Ало? Невзат бей! — отговори ми със съвършения си глас, изпълнен с любопитство.

Изглежда, вече не ми беше сърдита, но аз заговорих малко виновно:

— Извинявам се за безпокойството, Лейля ханъм, но пак имам нужда от вашия съвет по един изключително важен въпрос…

— Моля ви.

— В тези исторически места, където бяха оставени жертвите…

— Да, слушам ви! — отвърна тя с растящо любопитство в гласа.

— Имам предвид Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, двореца „Топкапъ“, „Сюлейманийе“. Според вас в кое от тях има някакъв паметник, храм или историческа сграда, направени през републиканския период?

При друг случай щеше да започне да разпитва защо, какво се е случило, защо я питам, но сега явно усещаше, че тази нощ се случват важни неща, затова веднага хвана бика за рогата, без да се отклонява от зададения въпрос:

— Доста широк район, трябва малко да помисля…

Аз обаче трябваше да съкратя времето й за размишление и я прекъснах отново:

— Да ви попитам малко по-иначе — има ли някакво подобно място на „Еминьоню“? Например джамията на Валиде султан…

— Не, тя не става — направена е по времето на самата Валиде султан. Строежът започва някъде около 1597 г. и е един от най-дълго продължилите — ако не се лъжа, джамията е отворена чак през 1664 година.

— Гарата Сиркеджи^[1]? — подметнах аз. — Кога е строена?

— И тя е строена по османско време, от един пруски архитект, Яхмунд.

— Ами голямата поща?

— И тя е османска — мисля, че е от 1909 година. Архитект е Ведат Тек^[2]. Същият има и друго творение в квартал „Сиркеджи“ — „Лиман хан“, „Ханът на пристанището“. Но и той е от дорепубликанския период. Лошото е, че не се сещам за нищо друго… Ако не е „Еминьоню“, а Сарайбурну — то бих споменала и за статуята на Ататюрк, както ви казах и по-рано — тя е първият му паметник. Направена е от австриеца Хайнрих Крипел. Мисля, че е поставена на това място през 1926 година.

Докато тя говореше, паметникът на Ататюрк, пред който беше оставен трупът на бившия й съпруг Недждет Денизел, изплува пред погледа ми — Ататюрк, облечен в цивилни дрехи, с ръце на кръста, гледайки замислено сините морски води… И в същия този миг ми просветна — щяха да свършат там, откъдето бяха започнали! Точно така — щяха да сложат последната си жертва на мястото на първата.

— Много ви благодаря, Лейля ханъм — прекъснах я аз, — много ми помогнахте.

— Амиии? Че какво толкова ви казах?

— Думите ви породиха друга асоциация в мен и мисля, че трябва да разговарям с още един свидетел — малко по-твърдо й казах аз. — Лека нощ!

Затворих телефона и се запътих към вратата. Навън вече бе започнало да се развиделява. Беше ясно какво трябва да се направи от сега нататък. Час по-скоро да се съобщи на екипите, да се вземат мерки на Сарайбурну. Убийците вече ни бяха в кърпа вързани. Убийците ли? От огледалото ме гледаше Хандан. С някакво безкрайно учудване в омагьосващия си поглед.

„Убийците ли? Какво правиш, Невзат? Те са твои приятели…“

Не знаех какво да кажа. И затова откъснах поглед от прекрасните очи на Хандан. Бързо изгасих лампите и излязох от стаята. Но този път се сблъсках с погледа на Умут, чиято снимка изведнъж се изпречи пред мен.

„Какво правиш, чичо Невзат? Ще пратиш баща ми в затвора ли?“

Отбягнах погледа му и за да се спася от всичките тези снимки, изскочих направо в коридора към кухнята. Но не можех — сякаш бях попаднал в шумен водовъртеж. От всяко ъгълче на къщата започнаха да се извисяват гласове — все по-силни и по-силни.

„Какво правиш, Невзат? — питаше ме бащата на Йекта, чичо Рауф. — Ще пратиш приятеля си от детинство зад решетките, така ли?“

„Какво правиш, Невзат? — казваше с кадифения си, винаги изпълнен с обич глас леля Айнийе, майката на Йекта. — Ще изпратиш единственото ми чедо на сигурна смърт?“

„Какво правиш, Невзат? — обаждаха се всичките мигове, прекарани в къщата. — Искаш Йекта да изгние по затворите ли?“

„Какво мога да направя? — изкрещях аз. — Какво друго бих могъл да сторя? Та те са убили седем души! Безмилостно са ги заклали… Те нямат право да убиват никого… Дори убитите да са убийци — пак нямат право да ги убиват! Не дойдоха при мен, не поискаха помощта ми, дори не ме попитаха… Аз сега какво мога да направя? Какво да сторя аз сега?“

Гласът ми, отекнал в стените на коридора, ме върна към реалността. Нямаше ги нито Хандан, нито Умут, нито чичо Рауф, нито леля Айнийе. Бях само аз — Невзат, открил, че приятелите му са убийци, сякаш това бе достойно за похвала велико постижение… Опитният полицейски началник на отдел „Убийства“, приятелите на когото под носа му са убили седем души, докато той е тичал подир въображаемите убийци. Човекът, разпънат между служебния си дълг и приятелството.

Усетих как зачестиха ударите на сърцето ми. Не можех да си поема въздух, сякаш стените на коридора ме бяха притиснали от всички страни. Излязох тичешком от кухнята и се спрях чак в градината. Подпрях се на черешата, затворих очи и поех дълбоко дъх. Май започнах да идвам на себе си. Отворих очи. Отгоре пак ме гледаше пълната луна. Със същия печален блясък. Чувах все същия глас: „Какво ще направиш, Невзат?“.

Не, дори в градината не можех да се освободя от жестокия водовъртеж на съвестта ми. Спомените бяха проникнали не само в цялата къща, бяха изпълнили и градината. Вратата на бараката, малката чешмичка, увехналите хризантеми, мъртвите рози, лехите, в които преди растяха доматите и чушките, черешовото дърво… сякаш всички в един глас ми викаха: „Какво ще направиш, Невзат?“.

Този път не им отговорих какво щях да предприема. Не можех да кажа, че не мога да ги пазя, тях, приятелите ми, убили седем души. Не можех да кажа и че ще ги изпратя в затвора, защото са си го заслужили. Не можех да кажа: „Защото всеки един от тях е убиец“. Само си повтарях тихо: „Наистина, какво трябва да направя аз?“.

Ако се престоря, че никога не съм идвал тук, че не съм видял местопрестъплението и не съм разбрал, че приятелите ми са убийци? Защо пък не? Никой не знае, че съм идвал в „Балат“. Визитката на Демир е у мен. Ако се върна в „Дерсаадет“ и скъсам листа в графика на срещите му — и готово! Освен това убитите изобщо не са били добри хора. Станали са причина за смъртта на петима души, между които Хандан и Умут. Вярно, не са ги убили със собствените си ръце, но са взели решения, довели до толкова много смърт. И са опитали да го прикрият. Освен това са отговорни не само за смъртта на петимата, но и за разграбването на този град… Ако бяха живи, може би щяха да причинят още по-големи злини на хората…

Почти бях решил какво да правя, и телефонът ми иззвъня. Търсеше ме Зейнеб, изобщо я бях забравил.

— Ало, шефе?

— Да, Зейнеб, слушам те.

Настъпи кратко мълчание.

— Добре ли сте, шефе? Гласът ви звучи много лошо…

Значи, не бях успял да се овладея напълно.

— Добре съм, добре! Къде сте?

— Връщаме се към „Сюлейманийе“. И Али ви търси няколко пъти, но телефонът ви даваше заето…

— Тежка нощ… Какво свършихте? Стигнахте ли до нещо?

— За съжаление — не.

Гласът й прозвуча доста отчаяно.

— Всъщност правилно се бяхме досетили — на седемте гравюри в дома на Недждет Денизел са нарисувани историческите места, на които са били оставени шестте жертви.

Разказваше всичко толкова чистосърдечно и искрено, защото безкрайно вярваше в честността на началника си. От другата страна на линията той обаче кроеше коварни планове как да излъже колегите си.

— Но за мястото на седмата жертва… нямаше гравюра, на която да е изобразено подобно място, на което биха могли да я оставят… на картините са само Сарайбурну, „Чемберлиташ“, Алтънкапъ, „Ая София“, джамията „Фатих“, дворецът „Топкапъ“ и „Сюлейманийе“… Но там вече бяха оставени трупове… Може би са отвлекли и Адем Йездан? А може Хакан Ямалъ да е бил последната им жертва?

Стигнахме до момента, в който повече не можех да мамя Зейнеб, не можех да злоупотребя с доверието й в мен, не издържах да слушам разпалените й думи, които сякаш прогаряха ума ми… и проговорих:

— Сарайбурну.

Тази думичка изведнъж се откъсна от устните ми. Може би защото нямаше да мога да го направя, ако още малко бях размислил. А може би защото и човекът в мен всеки миг се опитваше да попречи на решението ми, да не даде шанс на полицая Невзат… Може би защото се страхувах, че ще се превия пред армадата от спомени, тръгнали срещу мен…

— Сарайбурну — повторих решително и твърдо. — Ще завършат там, откъдето са започнали. Ще оставят Адем Йездан на мястото, на което са сложили първата си жертва… Пред паметника на Ататюрк…