Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (59)

Аз произхождам от род, свикнал да убива

Убийците не бяха оставили нова жертва пред джамията „Шех-заде“. Въпреки че сантиметър по сантиметър аз и хората на Екрем претърсихме джамията в кюллийето на злощастния принц, тюрбетата и всяко кътче в просторната градина, кварталната гимназия „Вефа“ зад джамията, съседния парк, месчита „Бурмалъ“ с преплетеното минаре^[1], не открихме нито труп, нито срещнахме някой съмнителен. Въздъхнах дълбоко и с облекчение влязох в колата. Ясно беше, че разговорът ни с Адем Йездан е неизбежен. Имаше два начина за това — или направо да го задържим, или както вчера, да направим приятелска визита на негова територия. Ако попитах Али, щеше да каже веднага да го хващаме и да го разпитваме. Но това никак нямаше да е разумно. Сторехме ли го — всичките му мазни адвокати щяха да се струпат в управлението. Освен това депутатът, избран от неговия племенен клан^[2] веднага щеше да звънне на министъра на вътрешните работи и да му търси сметка защо един толкова уважаван бизнесмен, чиято единствена грижа е да служи на страната и народа си, е подложен на полицейска грубост. А вътрешният министър щеше да звънне на директора по сигурността на Истанбул, той пък, без да губи време, щеше потърси сметка на нашия шеф Мюмтаз защо този резил продължава още, настоявайки незабавно да бъде прекратен. И естествено, нашият шеф ще заповяда веднага да го освободят. И Адем Йездан, свободен като птичка, щеше да си се прибере обратно в „Дерсаадет“. И най-вероятно никога повече нямаше да разговаря с нас. Дали пък нямаше да е най-разумно, след като, така или иначе, съм в района му, да взема лично аз да посетя тоя Адем? Я да видим, дали беше вече в офиса на фирмата си! Но аз нямах телефона му в себе си и потърсих Али, надявайки се вече да се е събудил. Вдигна ми на второто позвъняване, но гласът му беше още дрезгав и дебел, издаващ, че не си е доспал. Попитах го за телефона на Адем Йездан и той тутакси заговори припряно:

— Да ви го донеса веднага, господин инспектор?

— Не можеш да ми го донесеш, Али, защото не съм в управлението. Ти звънни и питай дали е пристигнал вече в офиса на „Дерсаадет“. Ако не е — разбери къде е в момента? Трябва спешно да говоря с него.

— Както заповядате, шефе!

Затворих телефона и обърнах към Йеникапъ. Задръстванията по булеварда към морето бяха вече започнали. Докато се придвижвах метър по метър напред, телефонът ми иззвъня. Беше Али. Гласът му се беше оправил вече, личеше си, че се е разсънил напълно.

— Адем пътува към офиса, шефе! Всеки момент щял да стигне. Каза, че ще ви очаква.

— Благодаря, Али!

— А вие, шефе, къде сте сега? Сам ли ще ходите при този нещастник с конската муцуна?

— Сам, Али! — отвърнах му твърдо аз. — Ти посети семейството на последната жертва — на този Фазлъ Гюмюш. И се опитай да разбереш най-вече какви са били отношенията му с Адем Йездан. Разбра ли ме? А, аз взех колата ти, потърси си някаква друга. Следобед ще се видим в управлението.

Бях сигурен, че се е почувствал изолиран, но не посмя да настоява много, защото се усещаше виновен, че се е успал, и сигурно си мислеше, че си го е заслужил.

Крайбрежният булевард все още беше спокоен и ненатоварен. Леко открехнах прозореца и ме лъхна ветрецът с дъх на море. Влажен и солен повей! Отляво останаха градските стени, на места порутени, на места напълно натрошени и превърнали се в прах. Свърнах надясно към тъмната синева на Мраморно море и ускорих по тъмния асфалт. Изведнъж изпитах много странно чувство — сякаш не бях в съвременно превозно средство, а се носех върху вълнуващата се повърхност на морето в някаква старинна лодка отпреди хиляда години. Нямаше нито коли, нито модерни сгради. Навсякъде около мен плуваха малки платноходки, разноцветни шлепове, галери, галеони… Градските стени се извисяваха като непристъпна крепост. На няколко километра видях отварящите се порти на града: тези при Кумкапъ, при пристанището Кадърга, при „Кючук Ая София“, Чатладъкапъ, Портата при двореца „Буколеон“ и Ахъркапъ… сякаш потънах в този приказен свят. Но червеният светофар при Ахъркапъ ми припомни в кой век живея. Тутакси натиснах спирачките и видението ми от миналото изчезна. Реалността отново напомни за себе си с наредените пред светофара коли, чакащи да им светне зеленото. Завъртях волана наляво и през една от древните порти влязох в квартала. Едва минах покрай грозните къщи при големия византийски дворец, струпани безредно върху завладяната земя като безформена маса на вражеска войска, и през незаконно и безпорядъчно направените улички стигнах до офиса на Адем Йездан.

Пред двукрилата дървена врата под арката, носена от шестте мраморни колони, ме чакаше млад рус мъж.

— Заповядайте! Адем бей ви очаква — с уважение ми отвори вратата той и ме покани вътре.

Влязох в антрето и тъкмо се насочих към украсените с двуглави византийски орли колони, когато младежът ми посочи умело скрития в стената асансьор:

— Заповядайте оттук, господин инспектор! — упъти ме любезно той. — В кабинета на Адем бей.

Ултрамодерният асансьор, нямащ нищо общо с античния декор на сградата, бързо ни качи на втория етаж. Пред него, също като на долния етаж, имаше две каменни колони. Но върху тях не се мъдреха византийски орли, а барелефите на османския герб. Сигурно бяха изработени от гипс и след това боядисани. Първото, което ми направи впечатление, бе туграта^[3], разположена вътре в слънцето. Точно под нея имаше щит, около него се редяха златни звезди, а отгоре имаше един соргуч^[4]. От двете му страни се развяваха две знамена — едното зелено, другото червено. Пушка с щик, брадви с две остриета, брадви с едно острие, револвер, везни, две книги една върху друга, ордени, скиптър, котва, лък, ловджийски рог, меч, гюлета, копие… може да имаше и други фигури, но аз успях да различа само тези.

От пътуването в света на османския щит ме върна гласът на Адем Йездан:

— Изработен е по времето на султан Абдулмеджид.

И вчера се срещнахме по същия начин — влезе, докато разглеждах статуята на Юстиниан. Но днес не беше с бастуна си с дръжката от слонова кост.

— Добре дошли, господин главен инспектор! — поздрави ме той и протегна ръка, продължавайки да говори, докато траеше ръкостискането ни. — Но туграта вътре в слънцето е на Абдулхамид. Всъщност османците са нямали хералдическа традиция. Според някои историци причина за създаването на османския герб била Кримската война. През тоя период Франция, стремяща се да е в добри отношения с Империята, връчила Ордена на легиона на султан Абдулмеджид. Англия, виждайки жеста на Франция, и за да не остане по-назад, веднага сторила същото, и кралица Виктория връчила на султана Ордена на жартиерата. Обаче с тази подробност, че гербовете на удостоените с тази награда владетели трябвало да се изложат върху стените на катедралата „Сейнт Джордж“. А османските султани нямали гербове. Затова кралица Виктория изпратила младия принц Чарлс в Истанбул, за да изработи проекта на османския герб. И той направил това, което виждате тук. Едва в периода на султан Абдулхамид обаче той получил напълно завършения си вид. Абдулхамид прибавил своята тугра, везните и оръжията.

— Значи, познавате отлично не само Римската империя, но и Османската — с преувеличено удивление отвърнах аз.

— Де да я познавах — каза той, видимо недоволен. — Много труд положих да науча османския, но не успях. Същото се получи с латинския и гръцкия… Друго нещо е да ти се удават езиците… Или е трябвало да започнеш да ги учиш, докато си млад. След определен момент умът ти отказва да учи… Да му се не види, пак се впуснах в приказки — изведнъж се оживи той, забелязвайки, че все още сме на крака. — Да ви държа прав досега!

— А, не, не се притеснявайте, Адем бей! Винаги съм се интересувал да науча нещо ново!

Той замълча, сякаш решаваше нещо много важно. На лицето му се появи многозначително изражение, което не бях виждал дотогава. И в очите му се появи онзи студен блясък, който винаги просветваше в погледа на хората, които смятаха, че са толкова силни, че да решават човешките съдби.

— Така ли? — промълви той. — Да ви вземем в „Дерсаадет“, когато се пенсионирате. При нас всеки миг, всеки час ще научавате нови неща.

В мен се промъкна усещането, че днес разговарям с един съвършено друг Адем Йездан.

— Защо пък не? — вметнах аз. — Разбира се, ако доживеем до пенсия.

— Какво значи, ако доживеем? Разбира се, че ще доживеем, господин инспектор! — възрази ми той, сякаш ставаше въпрос не за моя, а за неговия живот. — Тази страна има нужда от такива хора като нас. Заповядайте в кабинета ми! — добави той, сочейки към резбованата врата зад колоните.

Преди да тръгне натам, се обърна към русолявия младеж, който все още почтително чакаше пред вратата на асансьора:

— Донеси ни нещо за ядене и пиене, Салих! Какво ще пиете, господин главен инспектор? Чай, кафе?

— Кафе, но ако може — да е чисто.

Още щом прекрачихме прага, бях заслепен от блясъка, пищността, разточителното великолепие на кабинета на Адем Йездан, който той наричаше „моята стая“. Всичко искреше в червено, примесено с жълто. В средата на доста голямата стая, напомняща по-скоро на дълга бална зала, висеше огромен кристален полилей. Като ме видя, че не откъсвам поглед от него, Адем Йездан със задоволство повиши глас:

— Долния етаж го декорирахме, вдъхновени от Римската империя, а тук — от Османската.

От последния период на Османската, помислих си аз, почувствал се все едно съм в залата за приеми на двореца „Долма бахче“. Бледата дневна светлина, проникваща през атлазените пердета, обшити със златна сърма по краищата, осветяваше бежовите стени, украсени с едри релефи. Позлатените тугри на султаните, майсторски изписаните миниатюри, красивите надписи, излезли изпод умелите ръце на калиграфите в позлатени рамки върху стените, сякаш се надпреварваха кой да се набие повече в очите на посетителя. Подът беше застлан с огромен персийски килим от истинска коприна, и той в преобладаващо червено. На стената зад тънкокраката работна маса привличаше погледа изработена от цветна мозайка султанска тугра.

— На Абдулмеджид е — обясни Адем. — Оригиналът е на входа на музея „Ая София“. Султанът се увличал от императорските мозайки и за да увековечи името си, накарал да изработят туграта му като византийска мозайка. Улемата^[5] се възпротивила, но султанът не се развълнувал много-много.

Този град винаги е имал необикновени владетели. Техните необичайни постъпки, удивителните разкази за тях винаги са били интересни и омайващи.

— Заповядайте, седнете ето тук! Гледката е великолепна!

Сочеше ми креслото от лявата страна на масата във френски стил. Щом седнах — и пред мен се ширна морето, простряло се от Кадъкьой до Хайърсъзада^[6].

— Гледката наистина е прекрасна! — отвърнах аз, без да мога да откъсна поглед от блестящата под слънцето морска синева. — Съзерцавайки я, човек се успокоява и релаксира!

Адем Йездан мина зад масата в стил Луи Не-знам-си-кой.

— Трябва да видите панорамата и от терасата! — предложи той, без да сяда в креслото си. Взе подпрения си на масата бастун. Също като хората, свикнали да премятат броеница в ръцете си, така и той не можеше да се успокои, докато не докоснеше бастуна си. Обърна се назад и довърши думите си: — От терасата морето се вижда по-добре. От „Джанкуртаран“ и „Фенер“ чак до „Ялова“ — цялото Мраморно море се е простряло в краката ви!

Посочи с бастуна си креслото пред мен и добави:

— Ако седна тук, ще ви закрия гледката!

— Не, не, моля ви! Заповядайте! Седнете си! Това, за което ще говорим, е по-важно от гледката.

— Добре, но до час трябва да изляза. Нашият ветеринар ми е намерил нова двойка папагали! — обясни ми той с радостно блеснали очи. — Трябва да отида да си ги взема!

— Не се притеснявайте, няма да е дълго, трябва да ви задам само няколко въпроса — отвърнах му аз, а погледът ми се плъзна към металната основа на бастуна му.

Дали следите по тялото на Недждет, както твърдеше Лейля, не бяха точно от този бастун?

Не погледът ми обаче, а думите, които казах, го накараха да стане изведнъж много сериозен.

— Моите момчета май вчера са направили някаква беля — рече той, опитвайки се да омаловажи случката, все едно че ставаше дума за някакво приятелско спречкване по време на мач. — Поступали са се с тези от Дружеството за защита на Истанбул, дошли да окачат плакати тук.

— Не е толкова просто — отговорих му аз, откъсвайки поглед от синевата на морето, за да се взра в землистите очи на Адем. — Ерджан и двама от вашите охранители са ги нападнали с бейзболни бухалки.

Адем, изглежда, схвана, че говори с един по-различен от вчерашния любезен полицейски инспектор Невзат. Поне така ми се стори. Притеснено премести бастуна в лявата си ръка и се опита да защити хората си:

— Ама какво да направят? Ония дошли да окачват плакати на вратата ни. Може би са щели да разбият нещо. Хората от охраната ми са се защитавали.

— Съжалявам, но не е така, Адем бей.

Лицето му стана много сериозно, но аз продължих, все едно не съм забелязал тази промяна.

— Хората ви много преднамерено и планирано са следили микробуса на Дружеството за защита на Истанбул. И то доста преди той да стигне до „Дерсаадет“. Щели са да ги нападнат, дори да не са дошли пред офиса ви.

Меденият ни месец беше свършил. Той сбърчи червеникавите си вежди и попита:

— А вие откъде знаете всичко това? — Гледаше ме някак си обвинително: — Надявам се, не сте достигнали до това убеждение само на основата на клеветите на оня левичар Намък?

Личеше си, че за разлика от вчера, днес Адем беше доста изнервен. Бурни ветрове бяха отвели непоклатимото му спокойствие. Макар да се опитваше да не го покаже, виждаше се, че снощната случка му се беше отразила.

— Няма никаква връзка с Намък — отвърнах му аз, спокойно облягайки се на стола. — Всъщност благодарение на вас достигнах до тази информация.

Погледна ме неразбиращо, с широко отворени от учудване очи.

— Така ли?

— Точно така. От това, което ми разказахте за Намък Караман. След това поставих лидерите на Дружеството за защита на Истанбул на първо място в списъка на заподозрените. И от снощи започнахме да следим всяка тяхна стъпка. Но се случи нещо странно — докато следяхме колата на дружеството, попаднахме на джипа с вашите хора…

— Ама…

— В тази работа няма „ама“, Адем бей. Всичко се случи точно пред очите ни. Внедрили сте свой агент в Дружеството за защита на Истанбул. Накарали сте го да следи Намък и екипа му — започнах да изброявам аз, ядосано поклащайки глава. — И да ви обърна внимание — престъпление е да се поставяте в ролята на полицията.

Челюстта му, обрамчена от фината брадичка, леко потрепери.

— Не мога да разбера за какво говорите? Какъв агент, кой къде го е вкарал?

Погледнах го право в очите.

— Човекът ви си има и име, и адрес. Ако искате — ще ви го дам. Лично Ерджан го е изпратил този човек. Възможно ли е да направи нещо подобно, без изобщо да се допита до вас?

На лицето му се появи израз на разочарование.

— А, Ерджан ли? Мога да ви уверя, господин главен инспектор, че нямам никаква представа за това. Ерджан сам да си отговаря за стореното… — Най-сетне заряза лустрото си! — Повярвайте ми, ако знаех, никога нямаше да разреша. Да не сме в джунглата? Ако беше така, каква щеше да е разликата между нас и Намък Караман? — Подмолничко продължаваше с обвиненията си срещу хирурга. — Ще ги изгоня! Да знаете, ще изгоня и Ерджан, и ония двамата шутове от охраната! — размаха нервно бастуна си той. — Сбъркал съм, господин главен инспектор! Виждате, без причина си отворих беля на главата! Хич да не се бях захващал с тази охранителна фирма! Аз работя в туризма, какво разбирам от охрана и пазене? Ето на̀ — сега трябва да се занимавам с хора като Ерджан и тям подобни!

Явно искаше да прехвърли вината изцяло върху Ерджан и да отърве себе си от отговорност. Но това не беше толкова лесно.

— Ами петната върху тялото на Недждет Денизел? — попитах го аз, хвърляйки многозначителен поглед върху бастуна в ръцете му. — Според доклада от аутопсията по гърдите и корема на жертвата са открити насинявания като от металната основа на бастуна ви.

Пребледня като платно, сега в тази блестяща и крещяща от разкош стая нямаше нищо по-безцветно от пепелявосивото лице на Адем.

— Какви ги говорите, господин инспектор? — промълви той със същото отчаяние в гласа, каквото се четеше и в погледа му. — Според вас аз ли съм го… това, Недждет?

— Не ме разбирайте погрешно — поправих го аз, предупредително вдигайки ръка. — Не казвам, че вие сте го убили. Да не би Ерджан, нарушавайки правомощията си…

Адем скокна като ужилен от мястото си:

— В никакъв случай! Не, не и не! Вярно, Ерджан се опитва да се изтъкне, когато трябва и когато не трябва, но чак дотам! Не би се осмелил! Тук не става въпрос за сплашване на някого или за злоупотреба с пълномощията, а за престъпление! Това не е шега работа, да отнемеш живота на някого… Не, Ерджан прекрасно знае, че не бих одобрил подобно нещо!

Адем вече беше много близо до ключовия момент в разпита.

— Добре, ами при онази случка отпреди три години…

Преди още да съм изрекъл думичката „три“, той разбра за какво говоря.

— Това беше нещастен случай — отвърна той и преглътна. — Злополучен инцидент. На всеки един от загиналите изплатихме щедро обезщетение. И никой не се оплака от нас. Само Дружеството за защита на Истанбул…

— Щяло да поднови делото?

Безпокойството му отстъпи място на гнева.

— Да го подновят! — Голата му глава беше почервеняла до темето. — Пак ще спечелим. Това са мръсотиите на дружеството. Хората просто мразят богатството и богатите. Целта им е да не се направи нищо полезно за тази държава. Това е то страстта към разрушението! Нямат капка съвест! От три години милиарди долари така си стоят, заровени в това парче земя…

Изведнъж мястото, за което вчера ни разказваше как пази в себе си римското и османското културно наследство, се превърна в незначително парче земя, в което е загробил паричките си.

— Всъщност да си призная, мен не ме интересува подновяването на делото — прекъснах го аз с безизразен поглед. — Да решавам кой е прав, кой — не, е извън пълномощията ми по това разследване. Но ако убитите жертви имат някаква връзка с това дело… Например ако са били вещи лица по вашето дело…

— Кой ви ги разправя на вас тия? — отново избухна той. — Оня негодник Намък ли? Или оная пишман учена Лейля Баркън? Нямам си друга работа, освен да поръчвам да убиват вещите лица по делото… Ако го бях направил, първо би трябвало да накарам да го убият оня долен хирург…

Ето че сам падна в капана! Затова повторих многозначително:

— Щяхте да накарате да го убият…

— Така е думата — усети се той, но вече беше късно.

В този момент се почука на вратата. Влезе Салих с кафетата ни върху таблата. Това беше уникален шанс за Адем да смени темата.

— Какъв аромат, мили боже! — каза той, опитвайки се да придаде доброта в гласа си и топлота в чертите на лицето си, но беше толкова напрегнат, че не успя. Въпреки това продължи в същия дух: — Няма нищо по-хубаво от ароматно турско кафе сутрин!

— Така е, и аз умирам за сутрешно кафе — усмихнах се с ледено изражение.

С неочаквана за възрастта му пъргавина, Адем скокна от мястото си, грабна малката седефена масичка иззад атлазените завеси и я сложи помежду ни.

— Салих, ела да сложиш кафетата тук!

Русият младеж изпълни каквото му бяха наредили, а Адем го гледаше с одобрение.

— Салих ми е племенник. Аз имам много племенници, но Салих е уникален! Тази година завършва право. Ще стане юрисконсулт в „Дерсаадет“. Ще се отърва от разните му боклуци.

Обърна се към младежа, на когото възлагаше толкова надежди, и притеснено го попита:

— От оня Хакан още ли нямаме вести?

Трябва да говореше за набрилянтинения адвокат, с когото Ерджан беше дошъл в управлението.

— Не, чичо — отвърна стеснително роднинското момче на Адем, притеснено от похвалите му. — Трябва да е извън града. И на мобилния си не отговаря.

— Нали виждате, господин главен инспектор, плащаме им цяло състояние, но когато ни потрябват — ги няма никакви.

Без да обръщам внимание на думите му, посегнах към кафето си, а той отново се обърна към племенника:

— Не го оставяй на мира, звъни му през половин час. Нямам никакво доверие на останалите трима адвокати. Непременно трябва да намерим Хакан. Каквото и да му се е случило — чакам го веднага в офиса.

— Дадено, чичо — отвърна уважително хубавичкият му племенник и излезе от стаята.

— Не успяхте ли да изпратите адвокат в управлението? — запитах го аз още докато момчето беше на вратата.

Адем прие въпроса ми като знак за помирение и побърза да отвърне любезно:

— Изпратихме, разбира се, слава богу, имаме цяла сюрия адвокати. Но този Хакан е много кадърен, не го гледайте, че е млад, винаги е подготвен за всичко. Много е умен, както има една приказка — ще отърве от въжето когото си поиска. Но днес някъде се е запилял. Има една любовница рускиня, не знам да не е отпрашил нанякъде с нея?

Да си призная, много повече ме интересуваше вкусът на кафето, което отпивах с удоволствие, отколкото изчезването на адвоката Хакан.

— Много е добро кафето! Да е жив и здрав, който го е направил!

Щастливо изражение се разля по лицето на Адем. Изглежда, ледовете помежду ни отново се стопяваха. Плешивата му глава пак светна като крушка.

— Назифе ханъм го е правила, страхотно го прави. Ако не беше го варила тя, нямаше и да ви го предложа. — Бързо отпи от чашката си, но не усети нито вкуса му, нито че е кафе. — Та за какво говорехме?

— Бяхте казали, че сте щели да накарате да го убият… — отвърнах аз отново с ледена усмивка на устните си. — Онзи левичар, хирурга…

Струваше си да се види как настроението му за секунди се изпари — от израза на светлокафявите му очи до отчаяната поза на тялото му, всичко говореше за обхваналото го разочарование.

— Ами… аз се изразих неправилно — взе да пелтечи той. Опита се да се усмихне, но не му се удаде. — Нали знаете, господин главен инспектор.

— Не — поклатих отрицателно глава. — Как мога да знам какво сте искали да кажете? Вие си го казахте направо — „щях да накарам да го убият“.

Май разбра, че е натясно и че няма полза от всичките сладки приказки и мили усмивки. Колкото и да се стараеше да изглежда симпатичен, това нямаше да му свърши работа. Хвана се здраво за бастуна си, сякаш щеше да му даде сила.

— Вижте, Невзат бей — изрече той с вдигнати вежди и посърнал вид. — Аз произхождам от голям племенен род. Род, свикнал да убива. Наричали прадядо ми Кървавия Сейфо. Може да е преувеличено, но се говори, че е вземал абдест с кръвта на убитите от него хора. Бил страшен човек. Канел мъжа, когото искал да убие, заедно със семейството му в своето село уж на гощавка. Избивал всичките — и млади, и стари, вземал жената на човека и неговата земя. Така завладял сума ти имоти, десетки села. То не е за хвалене, а за срам. Чиста проба варварство! Говоря ви толкова открито, за да ме разберете по-добре. След Кървавия Сейфо моят дядо Топал Бекир застанал начело на племето. Той бил миролюбив, но за да го защити след всичко, което извършил баща му, се научил да бъде жесток. И не се поколебал да убива — и за себе си, и за рода. Моят баща, който заел мястото му, беше умен човек, разбрал, че светът се променя и че доникъде вече не се стига само с оръжие и насилие. Трябва да се отървем от тези земи, синко — казваше ми той. — Да избягаме от селската земя и да слезем в града. Щом започнаха сблъсъците в района, веднага взе страната на държавата и с това осигури големи придобивки за племето. И ние дадохме много жертви. За една нощ, в една атака само, загубихме двама от чичовците ми, трима от вуйчовците ми, едната ми леля, двама племенници и големия ми брат Рашид. Но нали ви казвам, баща ми беше умен човек и пожела да ме държи настрана от тия работи. Искаше да ме спаси и ако не цялото племе, то поне семейството ни да премести в града. Като завърших началното училище — и ме изпроводи в Истанбул. „Всичките ми надежди са в теб, Адем. Ти ще трябва да отведеш цялото семейство в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“, каза ми той, качвайки ме в автобуса. Тогава не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. В Истан-бул отидох при чичо Самуил Мидятлията^[7], с когото баща ми беше служил войник. Той му беше не само приятел, но и ортак в някои тъмни дела. Като казвам „мръсни дела“, няма как да скрия от вас и веднага ще ви кажа, че става дума за дребна контрабанда отпреди четирийсет години. Както и да е, пристигнах в голямата къща на чичо Самуил в „Коджамустафапаша“, двуетажна, дървена, между две улички. Жена му Зелга ме посрещна като собствен син. По-късно разбрах защо — повечето от децата, които родила, не доживявали и до годинка и може би ме беше приела като дар от Бога. Клетката на Теодора, която видяхте долу, е от бащината й къща. И любовта ми към папагалите е от това семейство. Аз израснах с най-добродушните хора на земята — чичо Самуил и жена му Зелга Ана, живях у тях, ходих на училище, научих нещата от живота и заедно с тях станах това, което съм — Адем Йездан. Те се грижеха за мен повече от истинските ми родители. Лятото, когато не ходех на училище, работех в златарския дюкян на чичо Самуил на Капалъчаршъ. Там научих всичко онова, което нито едно икономическо училище не би могло да ми даде. Разбира се, не прекъснах и връзката си с родното Хаккяри. Макар да бях възпитан в различна култура, винаги съм бил горещо привързан и към семейството си. Отворих първия си магазин в Капалъчаршъ. Получих го от един арменец, който искаше да напусне Турция. Втория — в „Султан Ахмед“. Оттам тръгна и всичко останало. Вложих спестяванията на семейството ми в търговия и туризъм. И днес по-голямата част от племето е в Истанбул. Вече сме натрупали и доста голямо богатство. Дъщеря ми учи в лондонски университет, синът ми прави магистратура в Бостън. А аз днес много по-добре разбирам казаното от баща ми на качване в автобуса за Истанбул: „Ти си, който ще отведе семейството в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“. С тези думи той е искал да каже, че аз трябва да бъда човекът, който ще държи семейството далеч от насилието, от кръвопролитията, от престъпленията и убийствата! — Замълча и впи землистите си очи в мен: — Кажете ми сега, господин главен инспектор, бих ли застрашил този свят, който съм изградил с толкова много труд, с толкова много усилия, с толкова много грижи и изпитания? Бих ли предал завета на баща си? Би ли използвал насилие човек, избягал от насилието, а?