Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (57)

Зад приятелското й държание може да се крият големи страхове

Красиви бяха думите, изречени от Намък, но тъжното в цялата работа беше, че ако някой бе избрал смъртта за спътница, то това бяхме точно ние. Убийствата чертаеха пътищата и пътеките ни. Побъркани убийци, отчаяни типове, търсещи надежда в отнемането на животи, души, запленени от тайната на зверствата. Ние ги гонехме, следвайки кървавите следи от жертвите им… Опитвахме се да разберем как и защо убиват. Там, където стигахме, цареше не справедливостта, а отчаянието. Не намирахме покой, само болка. Дори да заловяхме убийците, знаехме, че в същия този момент други престъпници посягат на други животи. Всеки ден лицата на убийците и на техните жертви се сменяха, само едно нещо си оставаше неизменно — човекът продължаваше да убива себеподобните си! Тогава каква полза имаше да ги ловим и да ги наказваме? Но в това разследване още не бяхме стигнали дотам, да си задаваме тези въпроси…

След като изпратих Намък до килията в ареста, потърсих Лейля Баркън.

— Ало, Невзат бей?

— Извинете, че ви безпокоя…

Напрегнатостта й прерасна в безпокойство.

— Случило ли се е нещо?

— Ами… Намък е задържан…

Млъкнах и зачаках каква ще е реакцията й. И тя мълчеше. Или беше изпаднала в шок и не можеше да говори, или очакваше обяснение от мен. Не издържа обаче и ме попита:

— Какво става, Невзат? Моля ви, кажете ми, да не е нещо лошо?

— Може би знаете — започнах спокойно аз, — вашите хора тръгнали в акция, да окачат плакат пред офиса на Адем Йездан. След като охраната се намесила, станало сбиване.

— Сбиване ли? — Не успя да прикрие тревогата в гласа си: — Намък, как е Намък?

— Добре е, в добро настроение е.

— Невзат бей, нали няма да се отнасят лошо с него? — попита тя притеснено.

— Няма, няма, аз ще се погрижа — отвърнах й успокояващо.

— Кога ще го освободят?

— Ако нещо не се случи, утре ще ги изпратим при прокурора. След това той трябва да реши.

Откровените ми отговори, изглежда, я поуспокоиха, но все пак не се сдържа да ме попита:

— Той има ли нужда от нещо — за ядене, за пиене?

— Не се тревожете, ние ще се погрижим за всичко.

Казах й да не се безпокои и затворих телефона, макар че имаше много причини Лейля да се притеснява. Защото полицаят, на когото толкова много се доверяваше Лейля, си мислеше, че трябва да направи всичко възможно да намери някаква пукнатина в позицията на доктора. Всъщност нейното положение не беше по-различно от моето. Стори ми се, че като чу гласа ми по телефона, изпадна в шок. Дали се беше разтревожила, като й казах, че любимият й Намък е при нас, или по-скоро се беше уплашила до смърт, че сме го прибрали като заподозрян за убийствата?

Едва бях затворил телефона и в стаята влезе Али. Беше приключил с разпита на охраната. Първо и двамата се бяха опитали да извъртат нещата. Нямаше как да не твърдят, че когато са били в сградата на „Дерсаадет“, хората от Дружеството за защита на Истанбул са се опитали да влязат вътре и че те само са се защитавали. Но Али с неговите характерни методи за разпит беше изкопчил истината за случилото от тия двама грубовати младежи. А тя беше следната — лисицата Ерджан вмъкнал свой агент в Дружеството за защита на Истанбул (значи, Адем Йездан му отдаваше доста по-голямо значение, отколкото ние си мислехме) и така предварително са узнали, че същата вечер то ще предприеме акция. Изтеглили джипа в еднопосочния булевард, спускащ се към квартал „Джанкуртаран“, и зачакали Намък и хората му. Целта им била да ступат яко активистите от дружеството, на които отдавна им били набрали. Толкова били нахъсани, че не забелязали как ги следим.

Ако тези показания се потвърдяха, Намък и другарите му утре щяха да бъдат освободени от прокуратурата. Но това нас не ни устройваше. Трябваха ни поне двайсет и четири часа, за да можем да изследваме белия микробус за някакви улики — било конец от дрехите на убитите, било следа от подметка или пръстов отпечатък, кръв, каквото и да е, най-малкото доказателство дори, което да ни свърши работа. Освен това искахме да видим дали, докато двете най-заподозрени групи са при нас, ще бъдат извършени други убийства. Тоест и тия от „Дерсаадет“, и ония от Дружеството за защита на Истанбул трябваше да останат в ареста поне още двайсет и четири часа. Можех да уредя това, ако говоря с прокуратурата — не вярвах да ни създаде трудности при разследването на едно толкова важно дело.

Изпратих Али да си почине в неговата стая, а аз придърпах още едно кресло и си направих импровизирано легло, метнах сакото върху себе си и се изтегнах. Унесох се в дрямка и засънувах… Намък беше дошъл в механата на Евгения. Беше се настанил на масата, на която сядах от години, и с възхита гледаше жената, която обичах. Значи, нещастникът бил влюбен в моята Евгения, а не в Лейля Баркън! След това засънувах нещо друго. Лейля влиза в градината на нашия Демир, а до нея върви едно детенце. Викам им, но не ме чуват. Бързо ги настигам и се провиквам: „Лейля ханъм! Лейля ханъм“, но само детето се обръща и ме поглежда. Веднага го познах — Умут, синът на Йекта! Докато съвсем сащисан спирам, Лейля се обръща и ме поглежда. Като вижда, че съм аз — и ми се усмихва. „Здравейте, Невзат бей! Елате да ви запозная със сина ви!“ Починалият преди три години Умут със странно изражение на лицето ми подава ръка. Искам да я стисна, но не мога да го направя — ръката ми само се опитва да стисне празнотата. Вдигам поглед и виждам, че от лицето на Лейля ме гледат очите на Хандан. „Как си, Невзат? Забрави ли ни, ние умряхме преди три години!“

Стреснах се и се събудих. Навън беше изгряло слънцето. Май гърбът отново ме бе заболял. Изгълтах със застоялата в чашата вода обезболяващото хапче, което Зейнеб ми беше дала за резерва. Отидох до мивката и си измих лицето. Нещо ме стягаше отвътре. Дали от недоспиването, насъбрало ми се от цял месец насам? Свежият въздух щеше да ми дойде добре. Прииска ми се да изляза от този кабинет, в който се усещаше тежестта на дългата нощ, от тези коридори, от сградата на полицейското управление — исках да съм навън! Слязох в стаята на Али. Нямаше го. Къде ли е отишло това хлапе? Попитах дежурния на долния етаж.

— Слезе долу в ареста, господин главен инспектор — отвърна ми той.

Да не би отново да е започнал да ги разпитва, и то без да ме попита?

— Какво прави там?

— Спи — светна закачливо лицето му. — Не можал да заспи, а в килията отляво до входа имаше празно легло, та се е поизпънал там.

На мен обаче не ми беше до смях.

— Господ да те поживи, Али! — само леко се усмихнах аз.

Слязох долу и дежурният веднага скочи на крака. Сигурно си помисли, че съм се ядосал, и веднага натопи помощника ми:

— Не съм виновен, господин главен инспектор! Аз му казах, че тук не може, че е арест, но инспектор Али не ме послуша.

— Къде спи?

— В килията отляво.

Вратата беше открехната и аз се вмъкнах вътре. Нашият си спеше като бебе в пухени завивки! Сякаш под него не бяха твърдите дъски на затворническия креват, а царска постеля! Не ми даде сърце да го събудя. Само извадих ключовете на колата от джоба на коженото му яке, с което се беше наметнал, и излязох.

Метнах се на колата му и потеглих по околовръстния път, който само след половин час щеше да се задръсти от прииждащите откъм Едирнекапъ, най-високият от седемте хълма, коли. Исках да видя на място цивилните ни екипи. Влязох в стария град през Едирнекапъ, през градските стени, сякаш вчера разрушени от огромните топове на султан Мехмед Фатих. Насочих се към „Везнеджилер“ заедно с пъплещия поток от коли.

Телефонът ми звънна, докато минавах покрай сградата на Истанбулската община. Търсеше ме директорката на музея „Топкапъ“. Изглежда, още не се беше успокоила след снощния ни разговор.

— Добро утро, Лейля ханъм!

— Добро утро, Невзат бей… Извинявам се, че ви безпокоя толкова рано сутринта… Но се безпокоя за Намък.

— Недейте, Лейля ханъм! Не се притеснявайте напразно! Нали ви казах, че е добре.

Но не можех да я убедя.

— Ако ви помоля, може ли да ме срещнете с него?

Точно това не можех да направя.

— Невъзможно е, такива са законите, не е разрешено. Може да се среща единствено с адвоката си.

— Значи, може да се срещне с адвоката си, нали така? Добре тогава, поне да изпратя адвокати приятели.

Но и това й беше недостатъчно. Помислих си, че зад приятелското държание се криеха големи страхове. Може би заради предишните проблеми на Намък с полицията. А може и поради още по-сериозна причина — ако, да кажем, споделяха една и съща вина — като тази да убият петима души например, — задържането на любимия й човек сега за нещо незначително може би я държеше в непрекъснато напрежение.

— Ами добре тогава, Невзат бей. А мога ли да се видя с вас?

Щеше да е доста грубо да я попитам за какво толкова да се виждаме и затова не й казах нищо друго, освен едно „разбира се“, макар да се познавахме едва от няколко дни.

— Добре, но аз съм извън управлението, в „Сюлейманийе“ съм.

— Чудесно! И аз сега излизам от къщи. До десетина минути мога да бъда при вас.

Затворих телефона и си погледнах часовника — беше седем и десет. Да, имах време. Можеше дори да се окаже полезно да се видя лично с Лейля, беше възможност да преценя душевното й състояние в момента. Кой знае, може пък да добави нещо ново и интересно за разследването? Макар че откъде би могла да узнае каквото и да било посред нощите? Нямаше смисъл обаче да си напъвам мозъка. Вместо това бавно се придвижвах към „Шехзадебашъ“, едно от развлекателните места в Истан-бул, посещавано навремето от средна ръка истанбулци и за което баща ми винаги с възторг ни разказваше. Насочих се право към „Диреклерарасъ“^[1]. Името му идваше от единствения път с мраморни колони отстрани, останал от византийско време. Сега на мястото на колоните се разхождаха само ветровете. Точно оттам тръгнах към площад „Баязид“.

За екипа ни там отговаряше инспектор Неджати. С него се срещнахме в едно рано отворило кафене. Беше малко твърдоглав, но работлив. През нощта беше спрял пет боклукчийски камиона и един бял микробус. Единият от боклукчиите се оказал избягал от военната си служба младеж, а пък в буса попаднал на някакъв бизнесмен, издирван за фалшиви чекове. Всички останали били невинни. Казах им да стоят на позициите си, докато дойде сутрешната смяна, и си тръгнах оттам.

Обърнах паркирания пред полицейския участък на „Баязид“ автомобил към „Сюлейманийе“ и го подкарах по историческите улички. Стигнах до дългия и светъл площад зад университета, минавайки покрай почти разпадащите се дървени къщи. Паркирах пред чешмата с островръх покрив, но никой, нито нашите цивилни полицаи, нито друг някой служител ме спря да пита защо си оставям колата тук. Никой не се интересуваше от мен. Магазините от отсрещната страна на джамията отдавна бяха отворили, но все още ги нямаше тълпите любопитни туристи, обикновено изпълващи площада. Стигнах до вратата на джамията, отваряща се към тюрбето на Хюррем султан, голямата любов на султан Сюлейман Великолепни, и тъкмо щях да питам за шефа на екипа Екрем, когато го видях да си похапва на една от масите в известния с вкусния си фасул ресторант на ъгъла.

— Да ти е сладко! — поздравих го аз, настанявайки се на масата. — Защо ме гледаш толкова учудено, вземи ми поръчай една чорба и на мен!

Преди да се съвземе от неочакваното ми появяване, той остави лъжицата и хляба си на масата и започна да ми докладва устно. Нощта около „Сюлейманийе“ минала спокойно. Към осем спрели един боклукчийски камион, но нямало нищо съмнително. Нашите сънародници, повечето от които цигани, изкарващи прехраната си от боклуците, надали имаха някаква друга цел, освен да го съберат, както се и полагаше. Що се отнасяло до издирваната кола, наоколо не бил се мяркал никакъв микробус, за цяр дори — ни бял, ни черен, ни син, ни червен.

Нямаше какво друго да правим, освен да загребем с лъжиците си и да засърбаме топлата чорба.