Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (4)

Случайност или жертвоприношение?

Сивите очи на жертвата така си и оставаха вперени в Ататюрк. Изглеждаше около петдесетте — с навити ръкави, с притиснати една към друга длани, с вързани с найлоново въже китки. Разкрачените му крака гледаха към морето. Дългите му и прави коси се бяха разпилели върху мраморната основа. Сиви като сребро. Яката на тютюневото му кожено яке и бежовата риза бяха почернели от засъхналата кръв. Лицето му с красивата тънка посребрена брада беше опряло в гърдите, иначе съвсем лесно можех да видя дълбокия прорез на гърлото му — вероятната причина за смъртта на мъжа. Макар подобни гледки да бяха едва ли не ежедневни за мен, дали заради ранния утринен час, дали защото вече започнах да поостарявам, но сега ми стана някак си чоглаво да гледам трупа. Обърнах се към изсветляващото с всеки изминал миг море.

Току пред мен минаха две измъчени корабчета на градските линии, тези усърдни морски труженици, оставяйки бели ивици пяна върху лениво потрепващата водна синева. Тук, на Сарайбурну^[1], беше излязъл лек ветрец. Светлината бе някак си млечносиня. Наоколо морето ухаеше омайно. Зад нас дърветата в подножието на двореца, покрай разделящия ги асфалтов път, отдавна бяха цъфнали. Опитах се да си спомня Истанбул от прекрасните дни на моето детство. Изплуваха някакви гледки, откъслечни гласове, накъсаната лента на далечни събития… но уви, ни един цял спомен не оживя в паметта ми. Внезапно почувствах тежестта на нечий поглед върху себе си. Вдигнах глава и очите ни се срещнаха. От небето ме наблюдаваше избледняващият полумесец. Уж чезнеше, но сякаш всъщност се раждаше — с всеки миг очертанията му се виждаха все по-отчетливо и ясно. Стана ми студено, потреперих, отместих поглед от него към яката на палтото си.

— Случайно ли е това? — прокънтя гласът на вятърничавия ми помощник Али и заглъхна насред малкия площад, погълнат от плясъка на морето.

Всички гледахме към бронзовата статуя на Ататюрк. Не беше ясно кого от нас двамата пита, но Зейнеб ме изпревари:

— Кое да е случайно?

На красивото й лице се изписа тревога, да не би да е пропуснала някоя важна подробност. Али посочи към паметника с бръмчащата си радиостанция в ръка.

— Мислех си дали е случайно, че са оставили трупа на жертвата пред статуята на Ататюрк? — Обърна изпълнения си с въпросителни поглед към мен и рече: — Какво ще кажете, инспекторе? Случайно ли е, или…?

Не знаех отговора. Приближих се към паметника. Мустафа Кемал, в цивилни дрехи, с ръце на кръста, вперил поглед в сините води, беше потънал в дълбок размисъл. След като не му отговорих, Зейнеб продължи да размишлява на глас:

— Какво искаш да кажеш — че са принесли човека в жертва на Ататюрк?

— Не е ли възможно? — Гласът на Али прозвуча съвсем спокойно, сякаш говореше за нещо съвсем обичайно: — Какви ли не маниаци има в тая страна…

Прав беше, но досега не бях чувал да се принасят човешки жертви на Мустафа Кемал.

— Не мисля — промърмори Зейнеб, отново изследвайки мъртвия. — Според мен е пълна случайност. Ако е бил принесен в жертва, тук щяха да го убият — каза тя, посочвайки с дясната си ръка в гумена ръкавица към мястото под главата на мъртвия, и продължи: — Но няма никакви петна кръв. Това означава, че са го пренесли тук, след като са го убили някъде другаде. Не мисля, че това убийство има нещо общо с Ататюрк.

— Не знам — рече Али, решен да продължи спора.

Сирената на минаващия ферибот с колите заглуши думите му. Писъкът на сирената, напомнящ дивия рев на праисторически звяр, бързо заглъхна в тишината на утрото.

— Тук има нещо — чу се и гласът на Зейнеб, която се опитваше да измъкне някакъв предмет измежду дланите на вързаните ръце на жертвата. — Нещо метално… Готово, ето го!

Всички вперихме очи в малкото метално кръгче, което тя държеше между палеца и показалеца си.

— Това е някаква паричка — тихо продума Зейнеб. — Прилича на стара монета.

Али се опита да разчете надписите върху монетата.

— По краищата има някакъв надпис, а в средата — фигурки… Какви ли са?

Нямаше начин аз без очилата си да мога да видя изображенията върху монетата, които дори известният с орловия си поглед Али едва различаваше. Готвех се да ги извадя, но не стана нужда — Зейнеб вече изброяваше фигурките върху монетата.

— Това не е ли звезда? А другото е полумесец! — Обърна широко отворените си от учудване очи към мен. — Да, инспекторе, има полумесец, а в средата — звезда. — Позамисли се малко и със странен глас тихо изрече: — Също като на знамето ни!