Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (23)

Разследването на престъпления е същото като историческото дирене

Лейля Баркън все още не се бе появила, но прохладният вечерен полумрак вече беше започнал да пада над площад „Султан Ахмед“. Докато групите туристи бавно го напускаха, скорците, тези постоянни гости на огромните кестени и чинари, долитаха на ята, кацаха и излитаха, и пак кацаха, и пак излитаха, наслаждавайки се на последните лъчи на залязващото слънце, преди да се унесат в дългата си нощна дрямка. Преминах през тълпата от двайсетина англичани на средна възраст, стиснал здраво дръжката на кожената си чанта, в която бяха монетите от времето на Визас и тези на Константин, и стигнах до Чемберлиташ, или както го наричаха още — Теодосиевия обелиск. Макар още от детските си години да го бях посещавал много пъти, изправех ли се пред него — и ме изпълваше някакво особено чувство, сякаш за пръв път виждах изписаните върху колоната йероглифи, и се впусках да изследвам странните форми на буквите на един от най-древните езици на света, както и великолепно изсечените върху масивното му тяло от розов гранит фигури на орли, лъвове, очи, слънца, речни вълни, безкрайни пустини, тайнствените символи на още по-тайнствен език.

— Величествена е, нали?

Обърнах глава и срещнах пъстроокия поглед на Лейля Баркън, спряла зад мен. Не гледаше мен, а с възхита се взираше в образите върху Теодосиевата колона^[1].

— Била на три хиляди и петстотин години, казват… но изглежда съвършено нова… сякаш е произведение на някой модерен автор, изложено за биеналето^[2] — замислено и бавно произнесе тя.

Чак толкова не знаех, но че е изключително произведение — това беше сигурно.

— Константин ли я е издигнал? — попитах отново аз, с поглед, вперен в колоната.

— Не, Теодосий І. Но има и нещо вярно в това, което казахте — пръв е забелязал колоната Константин, по онова време обелискът се е намирал в Египет, в град Ану.

Говореше назидателно, все едно изнасяше урок на ученици, но това не можеше да ме засегне, така че я попитах:

— Защо е бил издигнат там?

— Защото не е бил в чест на успехите на римските императори, а в чест на победите на фараон Тутмос Трети. Вижте, тук е написано — приведе се тя към северозападната част на колоната и с лекота зачете надписите, които само допреди малко се опитвах и аз да разгадая:

— „Тази колона е направена и издигната в чест на тържествата за трийсетгодишното царстване на Тутмос ІІІ, владетел на Горен и Долен Египет от осемнайсетата династия^[3], който, след като принесе жертва на бог Амон и с помощта на Хор^[4], покори всички морета и реки, и в името на всички празници, които ще се празнуват от сега нататък“. — Очите й, тъмнеещи с настъпването на мрака, се спряха върху лицето ми. — Макар че много императори са видели обелиска, след като римляните завладяват Египет, никой не му е обърнал достатъчно внимание. Чак до Константин. Когато пренася столицата на Римската империя тук, в този град, който години след това ще бъде наречен с неговото име, той пожелал да събере в него забележителни паметници, статуи, произведения на изкуството от цял свят, за да го разхубави. И не само — искал е Византион да бъде най-красивият град на земята. Затова и написал до египтяните едно любезно, но строго писмо: „Когато корабите ви тръгнат към Черно море, ще е много подходящо да изпратите този уникален обелиск, за да допринесете за красотата на този град, който смело ви посрещна и за прехраната на който вие толкова помагате“.

— А египтяните изпратили ли са го? — попитах я с нескрито любопитство.

— Това не е много ясно. Не се знае кога точно е пристигнал обелискът в този град. Знае се само, че след като е бил докаран, доста дълго време е престоял в пристанището Кадърга. Трябвало е Теодосий І да поеме властта, за да бъде изграден пиедесталът, на който е поставен обелискът^[5]. Той пожелал в чест на победите си да го докара на Хиподрума^[6], но това му желание не се оказало чак толкова лесно за изпълнение. Наложило се да направят специален път от пристанището Кадърга до Хиподрума, по който да бъде пренесен. Успели да го докарат до там след три дни мъчителни усилия. А за да се постави върху пиедестала, са били нужни според някои 30, според други — 32 дни! — обясни ми тя, сочейки към основата на обелиска.

— Гръцкият надпис тук ни казва следното: „Император Теодосий се осмели да издигне този обелиск, който винаги е стоял на земята, и в това му помогна Проклос^[7]. Камъкът бе издигнат за 32 дни“.

Латинският надпис беше почти в основата на обелиска и гласеше следното:

DIFFICILIS QVONDAM DOMINIS PARERE SERENIS

IVSSVS ET EXTINCTIS PALMAM PORTARE TYRANNIS

OMNIA THEODOSIO CEDVNT SVBOLIQVE PERENNI

TER DENIS SIC VICTVS EGO DOMITVSQVE DIEBVS

IVDICE SVB PROCLO SVPERAS ELATVS AD AVRAS

Или:

Макар първоначално да се възпротивих, беше ми заповядано да пренеса този венец на победата на нашия велик владетел над тираните. Всички се подчиняват на Теодосий и неговата династия, която ще съществува вечно, както и аз се подчиних на волята му. Под ръководството на Проклос, управител на Константинопол, успях да го издигна за десет по три дни.

Усмихнах се. Сетне посочих към барелефите на човешките фигури и отново я попитах:

— А тези хора кои са?

— Теодосий със семейството си. От тази страна на обелиска издяланите надписи разказват за историята на издигането му.

Известно време продължих да разглеждам барелефите. Но мен ме интересуваше не толкова Теодосий, колкото един друг император.

— Този площад Константин ли го е направил?

— За Хиподрума ли питате? — поправи ме тя. — Да, тук е имало хиподрум. Но не го е изградил Константин, а много преди него го е започнал Септимий Север^[8]. Когато Константин решава да превърне Византион в столица, той го разширява и достроява. — Очерта невидим кръг с ръка и продължи: — Тук са се провеждали конни надбягвания, смъртоносни гладиаторски битки, вдигали са се въстания. Представете си една огромна арена, обкръжена с мраморни и дървени седалки. Точно в средата били поставени донесените от различните краища на империята произведения — този обелиск от Египет, Змийската колона и малко по-напред — ажурната Константинова колона. Можете ли да си го представите как е било, Невзат бей? Не е трудно, цялата картина ще изникне пред очите ви само с малко въображение.

За малко да й кажа: „Знам, че е лесно, та нали снощи в съня ми щяха да ме убият на същата тази арена!“, но си премълчах и само попитах:

— Сигурно е била величествена постройка. За колко души е била предназначена да побере?

— Смята се, че е била за сто хиляди души. Надбягващите се колесници са го обикаляли по седем пъти. Ажурната Константинова колона е служела като знак къде трябва да обърнат — рече тя, сочейки към колоната.

Пред очите ми изникна гледката на лудо препускащите дорести, бели, черни коне, впрегнати в колесниците, чиито лъскави гърбове блестяха под жарките лъчи на лятното слънце. В ушите ми отекнаха нервните викове на потъналите в пот колесничари, дърпащи юздите на конете, за да обърнат посоката. Но гласът на Лейля изтри тази картина за миг:

— Победителите в седмия тур били награждавани лично от императора и се превръщали в народни герои.

— Защо седем пъти са обикаляли арената при състезанията?

— Римляните смятали числото седем за свещено и щастливо. Вероятно са наследили това от Питагор Йонийски. То символизира седем важни събития. А също и тайнственото и силата. Седем дни, седем месеца, седем години… Вероятно по тази причина и Константин е изградил новата столица, подобно на Рим, върху седемте хълма. Нарекъл е най-голямата зала в двореца си „Седемте свещи“. Имал е охрана от седем души. Както знаете, и в исляма числото седем е много важно. В сурата „Мюлк“ — „Властта“, на Корана се говори за това, че небето се състои от седем слоя^[9]. По време на хаджилъка се обикаля седем пъти около Каабето. Като погледнете — всички култури са продължение една на друга, Невзат бей. Нито една култура не може да е напълно автономна спрямо останалите. Погледнете само колко са изящни минаретата на джамията „Султан Ахмед“!

Погледнах към величествената джамия, чиито светлини току-що бяха започнали да просветват измежду огромните кестени. В падащия нощен мрак шестте й минарета се извисяваха към дълбините на небосвода, сякаш надпреварвайки се кое по-напред ще достигне до тайните на света.

— Неин архитект е Мехмед ага Седефкяр. Създал е това невероятно произведение благодарение на наученото от учителя му Мимар Синан и на собствения си талант. А сега погледнете и „Ая София“ отсреща й. Два великолепни храма, две забележителни светини. Ако не съществуваше „Ая София“, и джамията „Султан Ахмед“ нямаше да бъде създадена. Тоест, ако го нямаше християнството, нямаше да го има и исляма, ако го нямаше юдейството — нямаше да съществува и християнството. Можем да кажем също и че ако ги нямаше шумерите, нямаше да ги има хетите^[10], ако ги нямаше тях пък — нямаше да я има и Древна Елада, ако я нямаше нея — нямаше да съществува и Римската империя, а без нея нямаше да я има и Османската империя. Това са различните периоди, през които е преминала и великата човешка цивилизация. Ако решиш да извадиш нещо, ще остане безсмислена празнота; без всяка своя отделна част и историята не би била пълна и завършена.

Постепенно разговорът излизаше извън моята професионална сфера и ако продължеше така, щях да отстъпя контрола на Лейля Баркън и от немай-къде да приема ролята на безмълвен неин слушател. Обичах историята, но не и когато бях по средата на едно толкова объркано разследване.

— Също както при разследването на престъпленията — казах аз с желанието да върна темата върху работата си. — Да, то прилича досущ на историческото изследване. Всяко събитие, всяка подробност, всяко сведение са взаимно свързани. И ако прекъснеш съществуващата помежду им последователност, никога не ще откриеш извършителя на престъплението. Ние възприемаме криминалното разследване по същия начин, по който вие — историческите дирения — като едно неразделно цяло.

Лейля се засмя.

— Забавен човек сте, господин Невзат! Искате да кажете, че е време вече да минем на въпроса за убийството?

— Всъщност всичко, което ми разказахте, е свързано с разследването ни. Както ви е известно, убиецът е човек, който иска да ни предаде своето послание, използвайки най-древните символи на този град. Все едно че ни преподава урок по история.

Лейля изведнъж стана сериозна.

— Значи, казвате, че и убиецът може да е историк?

Гласът й стана напрегнат, както и чертите на лицето й. Да не би да си беше помислила, че обвинявам нея?

— Някой ваш колега ли? Не, ни най-малко не мисля така. Според мен убиецът използва историята, за да ни отправи послание. И вие бяхте казали същото, нали така? — помъчих се да си спомня аз.

Тя изпадна в паника, мислейки си, че е казала нещо погрешно.

— Как така? Какво съм била казала?

— Чакайте, чакайте! Не се тревожете, моля ви. Не сте казали нищо лошо.

Въпреки че изглеждаше, че все едно я успокоявам, всъщност бях доволен, че дълбоко в нея се бе загнездила някаква несигурност.

— Не съм се разтревожила — ни най-малко! — отвърна тя, поокопитвайки се полека-лека. — Само полюбопитствах какво съм казала?

— Ако си спомняте, в управлението, в кабинета ми, преди няколко часа… чакайте, да си спомня, да, вие казахте точно това: „Изглежда, убиецът иска да отправи някакво послание“. А аз ви подкрепих с думите: „Да, абсолютно сте права, убиецът или убийците искат да ни пратят послание“.

Поуспокои се.

— Да, да, помня. И сега смятам, че е било така. Помислете си, господин Невзат, убивате двама души. Оставяте първия труп на мястото, на което е бил основан този град, отгоре на това пъхвате в ръката му монета на крал Визас. Втората жертва оставяте под Колоната на Константин, превърнал града в столица на Римската империя, а в ръката й поставяте монета на Константин. Ясно е като бял ден, че тези хора искат да оставят послание, нали така?

— Точно така. Но какво е посланието им?

Почаках малко да ми отговори. Но тя не издаваше и звук, затова се видях принуден да започна да излагам своята версия:

— Дали не искат да заявят, че хората, навредили на този град, заслужават смърт? Не ме разбирайте погрешно, но според онова, което казахте, а и от нашите проучвания остава впечатлението, че бившият ви съпруг Недждет Денизел в известен смисъл е предал историята на нашия град…

Погледнах я, за да разбера дали думите ми са я засегнали.

— Не е жестоко, че се изразих така, надявам се…

— Не — твърдо отговори Лейля, кимайки утвърдително. — Така е, Недждет наистина предаде този град, по-точно — предаде собствените си идеали.

Замълча. После заинтригувано се обърна към мен:

— А втората жертва… Този Мукаддер Кънаджъ… него разследвахте ли го?

— Да, днес следобед се срещнах с дъщеря му. С госпожица Ефсун. И тя потвърди, че баща й е бил замесен в тъмни сделки. И ни каза нещо още по-интересно — че Недждет и Мукаддер са се познавали.

Нито се учуди, нито й се стори странно.

— Знаехте ли това? — настоях да разбера аз.

— Не знаех, но е възможно да са се познавали. Единият е инженер в градското планиране, другият е историк на изкуството. Много вероятно е да са били вещи лица в една и съща комисия.

— А и двамата са познавали Адем Йездан.

Това твърде важно за мен сведение не я развълнува ни най-малко.

— И това ли ви каза дъщеря му?

Всъщност държеше се точно като заподозряна. Криеше чувствата си, мислите си, опитваше се да разбере с кого съм разговарял и какво знам.

— Да — отвърнах аз, за да не си помисли, че се съмнявам в нея и нейния любим. — Да, Ефсун ми каза това.

— И тя ли мисли, че Адем Йездан е виновен?

Усетих някаква радостна нотка в гласа й, сякаш беше много доволна, че разговорът се плъзна в тази посока.

— Чак това не ми каза. Но го познава тоя Адем Йездан. Донякъде думите ви са верни по отношение и на него. Но ни трябват някои подробности. Например дали наистина е бил замесен в някакви незаконни дела? Или е само ловък и хитър бизнесмен, опитващ се да се възползва от непълнотите в закона?

Вместо да ми отговори, посочи историческата сграда, върху чиято каменна стена светеше червен надпис: „Музей на турско-ислямското изкуство“.

— Ако искате, да отидем до двореца на Ибрахим паша… Там ще можем по-спокойно да приказваме.

— Това там е музей, нали?

Върху лицето й отново се появи самоувереният израз на човек, който знае цената си.

— Сега е музей, но преди повече от четири века е бил построен за дворец на Ибрахим паша, приятел от детството, а после и велик везир на султан Сюлейман Великолепни.

Тръгна към музея, без дори да дочака да я попитам нещо друго. Няма да крия — за миг си спомних за майка ми и се почувствах като малко дете. Стана ми неприятно — нито аз бях хлапе, нито Лейля ми беше майка. От друга страна, тя беше специалист по тази тема — историята, и това бе една от причините за срещата ми с нея. Но не бе само това — тя беше и една от заподозрените. Колкото и да не ми беше приятно, трябваше да я изслушам, за да разбера накъде иска да ме насочи с разказите си, а и какво се опитва да скрие от мен. Затова нямах друг изход, освен да се затътря подир Лейля, също както навремето обикалях музей след музей с майка ми за ръка.