Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (22)

Толкова е умен, че превръща убийствата в послание

След тази пламенна реч на Али не можехме да останем дълго в просторната, изпълнена с книги стая. Тръгнахме си, така и без да разберем със сигурност колко ще са близо до нас Ефсун и Йомер и доколко ще ни помогнат. Но преди това пожелахме да се видим и с госпожа Мелек. Чудно, но Ефсун изобщо не възрази на това ни желание. Минахме по възтесничкия коридор и влязохме в стаята, където в обкръжението на още двайсетина жени Мелек се молеше тихичко, вдигнала ръце към тавана. Не изглеждаше нито толкова силна като дъщеря си, нито разгневена, както всяка друга зарязана съпруга. Щом ни забеляза, започна да намества черния муселинов воал, опитвайки се да скрие изкривеното си надясно от удара лице. Но не успя да скрие сълзите си, стичащи се от сините й очи. Дали плачеше за смъртта на изоставилия я бивш съпруг, причина за сегашното й състояние, или за злочестата си съдба?

И смъртта е като брака — винаги променя живота ни, кара ни да се замислим отново за смисъла на живота ни, както и за раждането. Особено ако смъртта е насилствена, винаги те кара да си задаваш въпроса — защо? Не е въпрос на повърхностно любопитство — да разбереш каква е причината престъпникът да убие жертвата си, а най-вече да намериш отговор защо човек убива човека, как е възможно човек да извърши подобно нещо? Но любопитството те тласка и още по-далеч — да се запиташ за характера на убиеца, да размишляваш дали е добър човек, или чудовище, или пък някой душевноболен, психопат? Какъв е обаче — няма значение, всички въпроси те карат да се замислиш за самата природа на човека, да я анализираш. Онези, които приемат, че човекът е добро създание, винаги изпадат в недоумение, сблъсквайки се с убийството, и се жалват, че видите ли, „човещината е свършила“! По-простичко е за онези, които са приели, че човекът е лош по природа — за тях убийството не е нещо странно и необичайно. И според тях единственото, което може да се направи, е да се накажат безмилостно престъпниците и убийците. Още по-жестоко, още по-сурово от начина, по който са го сторили. Без да осъзнават, че всъщност предлагат да се приложат същите методи, които използват и самите убийци, мислейки си, че това е решението на проблема. Но за мен като човек, виждащ нещата от живота като смесица между милосърдието и жестокостта, между нежността и яростта, между съзиданието и разрушението, убийството, дори да не будеше недоумение, ме караше да се разочаровам от живота. Може би защото винаги съм се надявал доброто да победи във вечната битка със злото.

Затова, напускайки къщата на Мукаддер Кънаджъ, ме беше обхванало някакво обезверяване. Али обаче не се замисляше като мен над тия неща. Бързо запали колата и я подкара. Гневът, който го беше завладял на влизане в дома на убития, беше отстъпил мястото си на радостното вълнение на следовател, разкрил голяма загадка. Първото място в списъка на заподозрените, на което беше поставил бившия левичар и сегашен еколог Намък Караман и любимата му Лейля Баркън, сега бе заето от Ефсун и Йомер, за които не изпитваше и грам съмнение, че бяха от „Ал Кайда“ или най-малкото от „Хизбула“. И по пътя непрестанно ме убеждаваше, че именно те са убийците, които търсехме. Може би беше прав. Двамата младежи имаха важни причини да убият Мукаддер Кънаджъ, но защо ще искат същото и за Недждет Денизел? И защо щяха да слагат старинни монети в ръцете на труповете и да ги оставят пред исторически забележителности на Истанбул, нагласяйки телата им във вид на лък със стрела? И Али нямаше задоволителни отговори на всички тия въпроси. Затова, вместо да се задълбочавам в безсмислен спор с него, предпочетох да си почина. Потънах в палтото си, затворих очи… и съм заспал. Гласът на Али ме събуди чак когато бяхме стигнали до улицата, където се намираше полицейското управление:

— Шефе, шефе!

Трафикът по нашата тясна улица беше пълен хаос и надпревара. Нямаше смисъл да го набутвам в тая преса. Пък и той доста бързаше — трябваше да стигне в общината преди края на работното време, за да се срещне с колегите на Мукаддер Кънаджъ. Да видим дали наистина вчера е отишъл рано сутринта на работа, както ни беше казала дъщеря му? И ако е отишъл, кога е излязъл от там? В този ден имал ли е някакви посетители? Но освен всичко това Али трябваше да научи и още нещо, може би дори по-важно от останалите подробности — кои други вещи лица, освен Мукаддер Кънаджъ и Недждет Денизел, бяха в експертната комисия?

А аз трябваше да се срещна с Лейля Баркън, след като разберях какво ново е изровила Зейнеб. Но първо трябваше да й звънна и да си уговоря среща с нея. Слязох от колата на Али в началото на улицата и след като влязох в двора на управлението, започнах да й звъня. Лейля Баркън не отговори веднага, но тъкмо да се откажа и да затворя телефона, от другия край прозвуча властният й глас:

— Ало, ало, кажете?

— Здравейте, госпожо Баркън! Аз съм инспектор Невзат. Удобно ли е да говорим?

— Здравейте, Невзат! — отговори ми след кратко мълчание тя. — Слушам ви!

В гласа й вече не звучеше предишната отчужденост.

— Бяхме се уговорили да се срещнем след обедната ви почивка, затова ви безпокоя.

— Да, разбира се. Изглежда, днес ще свърша по-рано. Да се срещнем след около два часа?

— Къде?

— На „Султан Ахмед“, какво ще кажете, да се видим пред Константиновата колона?

— Дадено.

— Нали ще донесете и Константиновата монета?

— Да, ще я донеса. Доскоро.

Нямах много време и с бързи крачки се отправих към сградата на управлението.

Зейнеб беше пак пред компютъра. Работеше с пълна пара, макар да бе спала само няколко часа. Докато я наблюдавах, усетих, че това, което изпитвам към нея, не беше точно началническа гордост от умната и интелигентна служителка, а по-скоро някаква бащинска нежност. Макар в никакъв случай да не я поставях на мястото на дъщеричката ми. Само веднъж сънувах Айсун като Зейнеб. Тя говореше с гласа на дъщеря ми, мимиките й, жестовете й, движенията й бяха същите като на Айсун, но лицето й беше на Зейнеб. Значи, това, което съзнанието ми не приемаше и отхвърляше, подсъзнанието ми беше решило, че така трябва да бъде, че това е правилното нещо.

— Ааа, здравейте, шефе! — най-сетне ме забеляза тя. — Кога дойдохте?

— Току-що. Как е?

Погледна ме, триейки зачервените си от безсънието очи.

— Не е зле. Търсех отпечатъците на Лейля Баркън — посочи тя към екрана на компютъра.

Беше ме разбрала погрешно, питах я за самата нея, а не как върви разследването.

— Да, ама изглеждаш уморена — отвърнах аз, за да разбере какво искам да кажа. — Да беше си починала малко.

Благодарна усмивка озари изтощеното й лице.

— Благодаря, шефе, обаче не съм чак толкова зле — помъчи се да отклони въпроса тя.

— Яла ли си поне?

— Да, да, хапнах една кифличка преди малко — глезено каза тя, сякаш не отговаряше на началника си, а се опитваше да успокои тревогите на собствения си баща.

Харесваше ми, че се държеше така, но не й повярвах. Като видя неразсеялата се тревога в очите ми, вдигна провисналите си рамене и с твърд и решителен глас каза:

— Наистина съм добре, началство! И ще съм още по-добре, като оправя този въпрос с пръстовите отпечатъци.

— Трябва да си добре, защото винаги си ми нужна. И не само за това дело, а винаги… Както и да е. Тоя Адем Йездан… предприемачът, нещо успя ли да проучиш за него?

— За съжаление, не успях — засрамено ми отговори тя. — Не ми стигна времето. — Посочи към струпаните до компютъра бумаги и поясни: — Дойдоха докладите от аутопсиите на Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ и ги проучвах, та затова.

Това беше добра новина, но не се сдържах да й напомня:

— И Адем Йездан е важен, не го подценявай, Зейнеб, става ли?

— Както заповядате! — отвърна тя, а руменината заля цялото й лице.

— А в тези доклади за аутопсиите… Има ли нещо, което да ни върши работа? — попитах я, стоейки все още прав.

Взе докладите в ръка и ги зачете:

— Причината за смъртта и на двамата е една и съща — починали са вследствие на хиповолемичен шок, резултат на прерязване на сънната артерия. Тоест починали са вследствие на бърза и много силна кръвозагуба. Интересното е, че онзи, който го е направил, е разбирал от тия неща. Оставил е много чисти и точни разрези, при това и при двамата са еднакви по размер — съвпадат почти до части от милиметъра.

— А часът на смъртта им изясни ли се вече?

— Знаете, не можем да определим категорично часа на смъртта. Но и на двата трупа има мъртвешки петна, а за образуването им са необходими поне 15 часа. Така че очевидно и двамата са били убити най-малкото 15 часа преди да ги открием. Недждет Денизел е намерен във вторник в пет часа сутринта. Ако се върнем назад, значи, трябва да е бил убит някъде след два часа следобед в понеделник. А Мукаддер Кънаджъ е намерен в сряда около един часа през нощта, което означава, че той е бил убит във вторник, преди десет сутринта. Разбира се, това можем да кажем само приблизително.

— Жертвите не са ли се съпротивлявали на убиеца?

Пак погледна в докладите от аутопсията.

— Не, няма никакъв белег на борба между жертвите и убиеца. Само върху лявата част на слабините на Недждет Денизел има петна с големината на едра монета. Все едно някой го е мушкал с яка тояга. Но петната са доста стари.

— Нищо по-конкретно ли не може да се каже за времето, откогато са тези петна?

— Не може да се определи точно, но трябва да са най-малко отпреди седмица. Ако бяха от удари през последните два дни — щеше да си проличи. Едно може да се каже със сигурност — че жертвите не са се съпротивлявали или не са били в състояние да се съпротивляват на убийците си.

— В такъв случай жертвите трябва да са били упоени и отвлечени…

— И аз така мисля, инспекторе! Ако не са стигнали на собствен ход до мястото на смъртта си, то трябва да са били упоени и отвлечени. Да! Даже си мисля, че в момента на смъртта си все още са били упоени и не са и разбрали, че ги убиват…

Това вече беше доста интересно. Убиецът или убийците са били достатъчно жестоки да заколят двама души в разстояние на два дни, но са били и толкова състрадателни, че да не желаят да причинят болка на жертвите си?!

— Сигурна ли си, че жертвите са били упоени в момента на смъртта си?

Изгледа ме с уморените си и зачервени очи.

— Не съм сигурна, но както казах и преди малко, няма никакво доказателство, че жертвите са били жестоко третирани или измъчвани. Все пак, за да съм сигурна, ще поискам от съдебната медицина да потърсят дали в труповете има пропофол.

— Пропо… какво?

— Пропофол — повтори тя. — Основна съставка на най-често използваните при анестезия препарати. Но на пазара е позната като диприван^[1]. Използва се при операции. Вкарва се венозно и се пренася с кръвоносната система, стига до черния дроб и тук се включва в детоксикацията и елиминацията. Щом се включи в метаболизма чрез черния дроб…

— Достатъчно, Зейнеб! — вече не можех да следя думите й. — Разбрах. Ако това вещество бъде открито в труповете, ще установим, че преди да бъдат убити, жертвите са били упоени с общи анестетици. Нали така?

— Да, точно така, шефе.

Умората сякаш се беше изтрила от очите й.

— И ако е така, значи, трябва да търсим лекар сред заподозрените…

Без съмнение, и на двамата ни мина през ума едно и също име. Но преди да го спомена открито, реших да смекча думите си и добавих:

— И очевидно — хуманен… Човек, който не харесва убийствата, но все пак е извършил престъплението…

— Прав сте, някой, който е убил, понеже не е имал друг изход… Някой идеалист, който се опитва да привлече вниманието на обществото към справедливите си каузи чрез извършваните от него убийства…

За да съм напълно сигурен, продължих да допълвам профила на заподозрения:

— Освен това е смел, толкова смел, че да убие човек, и толкова умен и хладнокръвен, че да съумее да превърне убийствата в послание.

Зейнеб продължи с анализ и на хората, които са му помагали:

— Същевременно е имал организация или сдружение от хора, които да му помагат в извършването на престъпленията.

Вече можехме да назовем открито името на заподозрения.

— Намък Караман — тихичко изрекох аз. — Искаш да кажеш, че това е Намък Караман, нали така?

Зейнеб леко поклати глава.

— Може би и любовницата му Лейля Баркън, която му е помагала в подготовката на цялата тази историческа ритуализация.