Ахмед Юмит
Паметта на Истанбул (18)

Престъпленията в този град нямат край

Докарах моята раздрънкана старица на празното място под сливовото дърво в двора на полицейското управление, точно срещу банката, съвсем пуста в тези часове на ранното утро. Дали малките бяха дошли вече? Изключих мотора и тъкмо слизах от колата, когато телефонът ми се раззвъня. Беше единственият човек на цялата земя, когото го беше грижа за мен — Евгения.

— Как си, Невзат? — попита тя. Гласът й звучеше доста приглушено. Още я държеше сутрешната сънливост, но си личеше, че е разтревожена. — Какво стана със случая от снощи?

— Какво да стане? Някакъв маниак пак е отнел живот — отвърнах й аз, минавайки през двора на полицейското управление. — В този град престъпленията нямат край, мила Евгения.

— Гласът ти ми изглежда уморен. Късно ли се прибра?

Я имаше, я нямаше няколко часа да съм спал, но не исках да я тревожа.

— Не, не, спах си добре, не се притеснявай… Ти какво правиш?

— Ами какво да правя? Станах, след малко тръгвам към ресторанта. Нали довечера ще ходим при приятелите ти и ще трябва да си подготвя работата, след като ще отсъствам. — Гласът й изведнъж се развесели: — Приятелите ти са свестни момчета, но май са малко тъжни и угрижени, сякаш нещо ги човърка отвътре…

Тази дума ми се видя малко неточна. Представих си лицето на Хандан — винаги усмихнато, с блестящи очи… Но не беше разговор за по телефона, пък и бързах.

— Трудно им е, но някой друг път ще ти разправям…

Без да настоява повече, Евгения побърза да смени темата:

— Как да направим тази вечер? Първо ще се срещнем и после ще отидем заедно, или?

Преследвахме убиеца на двама души и нямах представа какви изненади ще ни поднесат следващите часове.

— Аз не знам кога ще свърша, Евгения. Да се срещнем направо в дома на Демир.

— Добре — прие тя. — Но ти не закъснявай много…

По всяка вероятност щях да закъснея, но никой не е умрял от лъжа досега, затова обещах:

— Не се притеснявай, няма да закъснявам. Ще намериш ли къщата сама?

— Разбира се! Не ме подценявай само защото не съм от „Балат“… — Изведнъж се сети за нещо и разтревожено попита: — Невзат, а ти говори ли с приятелите си за Бахтияр? Разбра ли как е?

Бахтияр беше добре, бях звъннал на Демир от къщи и го бях питал. Щял да се изправи на крака дори по-бързо, отколкото очаквахме. Евгения се зарадва на тази новина. Гласът й вече звучеше нормално, явно се беше разсънила, и преди да затвори телефона, пак ми напомни:

— И не закъснявай много довечера! Моля те!

Затворих джиесема и тръгнах към стаята на Али. Чудно, но и Зейнеб беше там! И даже нямаха сърдит вид! Двамата гледаха радостно в екрана на компютъра. Надеждата ми се върна отново — значи, не бяха чак толкова глупави тези дечковци! Нямаше да се разделят! Колкото и да се караха като кучето и котката, накрая щяха да си станат най-близки!

— Добро утро! — поздравих ги радостно. — Какво гледате така?

Като ме видяха, се стреснаха като ученици, хванати да преписват.

— Добро утро, инспекторе! — отвърна Али, видимо сдържайки напушващия го смях и сочейки в екрана. — Разглеждаме статуята на Константин!

— Че какво толкова й има на статуята му?

— По-добре да не я гледате! — рече Зейнеб, едва сдържайки се да не избухне в смях.

Естествено, това още повече разпали любопитството ми и бързо отидох до тях. Кикотейки се, ми направиха място пред компютъра. Върху него имаше огромна снимка. Присвих очи и се опитах да различа изображението. Първо видях някаква жена. Извадила на показ едрите си разголени гърди, с боядисани в зелено, жълто и оранжево коси, за по-атрактивно, и само по жартиери в кърваворубинен цвят.

— Коя е тази жена? — попитах ги аз, още преди да съм разгледал останалото от снимката. — Май е седнала в скута на някакъв мъж?

— Не е жена, господин инспектор, травестит е — отговори ми Али и престана да се кикоти. — И мъжът, на чиито колене седи, не е човек, а статуя. Статуята на нашия Константин.

— Константин ли? Основателят на Константинопол ли?

— Самият той! — захили се Али.

Сега по-добре можех да видя — да, точно така беше, както каза. Константин седеше на нещо като пейка и в едната си ръка държеше меч, докосващ земята, а другата беше отпуснал настрани върху облегалката с разтворени пръсти. Травеститът беше седнал в скута на Константин и лижеше топчето на дръжката на сабята в ръката му. Виждаше се, че е пиян. Трябва да се е отбил до статуята след някой бурен купон и да се е метнал отгоре й. Али и Зейнеб още се кикотеха, но на мен тази снимка изобщо не ми се виждаше смешна. Напротив, даже ми изглеждаше много тъжна. Само да не бъда разбран неправилно — нямах намерение да унижавам гейовете. В професионалния си живот бях срещал толкова много от тях, които бяха далеч по-честни и достойни от мнозина, които считаха себе си за нормални. Но как да се изразя, не знам — в тази снимка имаше нещо тъжно и нараняващо човека. Обаче не казах нищо и за да не прекъсна веселбата на младите, само ги попитах:

— Къде се намира тази статуя? В Археологическия музей на Истанбул ли?

Гласът ми прозвуча хладно и веселото настроение на Зейнеб, усетила мислите ми, мигновено се изпари.

— Не, господин инспектор, в Йорк е, в Англия, значи…

Това вече беше странно.

— В Англия ли? Че каква работа има там статуята на Константин?

— Ами защото, преди да стане император, се е бил заедно с баща си в Галия и Британия…

Али явно се заинтригува от темата и попита:

— Ама и баща му ли е бил император?

— Така е било. Но не е бил единственият император. По онова време Рим е бил управляван от четирима. Един от тях е бил бащата на Константин, Константиниус. След като внезапно умрял, войниците избрали на негово място сина му Константин. Той цели 18 години делял с останалите императорската власт в Рим. Но накрая победил всеки един от съперниците си и станал владетел на цялата страна. И като станал император, преместил столицата й във Византион^[1].

— Добре е направил! — изрекох на глас, но в мислите ми се въртяха други въпроси.

Защо нямаше една негова статуя в Истанбул? Защо никой не беше помислил за това? Дори да е бил от друга религия, от друга народност, Константин е сред онези велики хора, които са превърнали този град в един от най-важните световни центрове. Като султан Мехмед Фатих, като Сюлейман Великолепни. Без да знае за какво си мисля в момента, Зейнеб продължи да разказва.

— Всъщност той не живял много дълго, след като основал столицата тук. Още седем години продължило господството му, а след това си отишъл от този свят.

Стигаше ни обаче толкова история!

— Успяхте ли да съберете някакви данни за втората жертва? — прекъснах я аз с желанието всички от екипа ни да се концентрираме върху работата си. — Как му беше името?

— Мукаддер Кънаджъ, шефе!

— Да, Мукаддер Кънаджъ. Успяхме ли да разберем нещо за него?

— Бил кадастрален инженер — обясни Зейнеб, продължавайки да стърчи права. — Работел в някаква институция, свързана с общината. Бил собственик и на една четириетажна кооперация в „Чаршамба“^[2].

Поклатих многозначително глава.

— Кооперация, значи! Не е ли малко множко за един общински служител?

— Така е — съгласи се Али. — Както се разбра, и той бил от едно котило с Недждет Денизел, и изобщо не е вода ненапита!

— Но както установихме — не е криминално проявен — натърти Зейнеб, сякаш искаше да подчертае нещо важно. — Изглежда приличен човек, женен, с две деца, едното е в университет, другото — в гимназия.

— Семейството му знае ли за случилото се?

— Научили са — тъжно поклати глава Зейнеб. — Убийствата са първи в сутрешните новинарски емисии. А един вестник е излязъл със заглавие за археолога, че е „курбан за Ататюрк“.

— Негодници! — изруга Али, винаги готов да избухне. — Подлеци! Готови са да използват всичко, всяко нещастие!

— Защо се ядосваш, Али? Не говореше ли и ти още вчера сутринта за такава вероятност?

— Аз размишлявам, за да разкрия престъпление, шефе, а те фабрикуват само спекулации…

— А и само плашат хората — подкрепи го Зейнеб. — По един от новинарските канали някакъв коментатор крещял, че убийството нямало да е последно, а напротив, щяло да бъде последвано от още цяла серия такива.

Беше дошъл моментът да им кажа истината.

— Истината е казал, убиецът или убийците ще го направят отново…

И двамата впериха очи в мен, но въпроса изстреля вечно съмняващата се във всичко криминоложка:

— Защо мислите така, господин инспектор?

— Не мисля, мила ми Зейнеб, а съм сигурен. Убийствата ще продължат. Погледнете монетите. До първата жертва намерихме такава, датираща от времето на Визас и Византион. Във втората жертва монетата е от периода на Константин и Константинопол. Но още не сме стигнали до Истанбул…

— Каквоооо! — ококори се Али. — Да не би да убиват по някой за всеки император, живял в този град?

— Е, не, чак дотам няма да стигнат, така си мисля аз, а по-скоро ще убиват за всеки крал, император или падишах, който е извършил нещо важно за града. Визас го е основал. А Константин го е превърнал в столица. Колко години има между двамата, Зейнеб?

Гладкото й чело се сбърчи, красиво извитите й вежди се събраха, докато пресмяташе.

— Амиии, шефе, приема се, че Визас е основал Византион около 660 г. пр.н.е., а Константин е обявил града за столица през 330 г. от новата ера, или това са 990 години, които ги делят…

— Кажи ги хиляда години…

— В такъв случай нашата е лесна — вмъкна Али с неприкрита радост в гласа си. — Вижте, шефе, Византион, Константинополис и Истанбул, или султан Мехмед Фатих.

— Как свърза Истанбул с Фатих? — съвсем на място го попита Зейнеб. — При завладяването на Константинопол Фатих не му сменя името…

Али я погледна накриво:

— Как така не го е сменил?

— Ами ето така. Вчера сутринта четох, че при Османците името на града е останало същото — Константинопол.

— Константинийе^[3] — поправих я аз. — Но Зейнеб е права — Константинийе на арабски означава „страната на Константин“ или „градът на Константин“. Тоест едно и също е с Константинопол.

Нашият хайта се попритесни:

— Добре де, ами откога са го нарекли Истанбул?

— По-късно, доста по-късно, скъпи ми Али! Чак при основаването на Републиката!^[4] — намесих се аз, защото онова, което исках да откроя, беше много по-важно. — Но по принцип предположението ти може и да е вярно. За Мехмед Фатих, имам предвид. Ако убиецът с жертвите си прави препратки към основателите на града, към онези, които са го направили столица, или владетелите, които са го благоустроили, то следващата монета може да е на Фатих. Защото в хилядолетната история на града той е един от ония, които са го ценели най-много и най-много са допринесли за развитието му. Ако е така — обърнах се към Зейнеб, — може да предположим, че джамията „Фатих“ ще бъде следващото място, на което ще е оставена третата жертва.

Отначало не разбра за какво говорех.

— Помислете за посоката, в която сочеха ръцете на втората жертва.

Зейнеб скептично прие думите ми.

— Добре, шефе, ама ръцете на жертвата сочеха към „Чемберлиташ“. Не съм много сигурна, че ако следваме колоната, ще стигнем до джамията „Фатих“.

То и аз всъщност не бях сигурен, само продължавах да разсъждавам на глас. Но нашият Али по силата на простичката си и праволинейна логика беше дори по-убеден от мен в това:

— Шефът е прав — възрази той на Зейнеб. — Да не губим време и да се установим на позиция около джамията „Фатих“.

Гласът му прозвуча толкова тревожно, сякаш убийците ей сега щяха да оставят трупа там.

— Ще вземем мерки, Али — рече Зейнеб съвсем кротко, опитвайки се да обясни защо се притеснява. — Веднага да го направим, но защо не се срещнем и със семейството на втората жертва? Може да ни кажат нещо, което ще ни е от полза.

— Зейнеб е права, Али. Тъкмо ще научим дали двете жертви са се познавали.

Думите ми бяха прекъснати от рязкото иззвъняване на телефона върху масата. Заместникът ми го вдигна.

— Ало? Какво? Да, инспекторът е тук… Една жена ли? Ъъъ… Добре, само за момент! — Закри микрофона на слушалката с ръка и се обърна към мен: — Лейля Баркън е дошла, шефе, искала да говори с вас.

Това беше интересно! Горделивата директорка на музея „Топкапъ“ е благоволила да ни дойде на крака! Трябва да се е случило нещо наистина сериозно, че да го направи.

— Добре, да я доведат в кабинета ми.

Докато Али предаваше на служителя нареждането ми, аз се обърнах към Зейнеб:

— Ти имаш ли някаква работа?

— Чакам резултатите от аутопсията, шефе.

— Добре! Проучи още малко двете жертви. Колкото по̀ успееш да задълбаеш, толкова по-добре.

Погледнах и към Али, който оставяше телефонната слушалка.

— А ти вземи адреса на Мукаддер Кънаджъ. След като свърша разговора си с Лейля Баркън, да отидем и до къщата му. Да видим какво ще излезе от това!