Шарл Дил
Революционни дни във Византия (2)

II

Солун бил твърде важен град в империята и затова узурпаторът е имал голям интерес да го завладее. Кантакузин влязъл във връзка с губернатора на града Синадинос, негов приятел, и с надежда да смути населението, през пролетта на 1342 г. доближил града заедно със своите войски. В града претендентът е можел да разчита на подкрепата на твърде многобройния гарнизон, на преданите на каузата му аристократи и всички си мислели, че тези сили са достатъчни, за да могат с малко повече енергия да смажат Народната партия. Обаче Синадинос се страхувал от зилотите, колебаел се и неговото колебание погубило всичко. Освен това настъпването на кантакузиновите войници прогонило към Солун много селяни, които се прибрали в града със своите стада. В препълнения с хора град скоро настъпил глад. Липсвала храна за хората и за животните, чиито трупове, пръснати по улиците, отравяли въздуха и предизвикали епидемия. Разбира се, всички тия разорени селяни били страшно недоволни от аристократите, които смятали отговорни за всичките си нещастия. Водачите на Народната партия се възползували ловко от обстоятелствата. В началото на лятото на 1342 г., окуражени от слабостта на губернатора, те разбунтували народа. След като взели за знаме един кръст, задигнат от църква, бунтовниците се нахвърлили върху къщите на богатите, загрижени най-вече, заявява Кантакузин, да удовлетворят своите лични омрази. Няколко слуги на губернатора се опитали да бранят двореца му, но мнозина били ранени в битката, и скоро в целия град се разразили грабежи, побоища, разрушения на аристократически къщи, кланета, „всичко онова, което могат да извършват хора, потиснати от мизерията и изтезавани от чуждите богатства“. От града били изгонени около 1000 аристократи, прогонен бил също така и губернаторът, понеже го подозирали, че е партизанин на Кантакузин, а ония аристократи, които не могли да избягат, били изтезавани. Два-три дена Солун приличал на град, превзет с пристъп. Победителите изпълвали денонощно улиците с радостни викове, а победените се криели и били щастливи, ако можели да се отърват от смъртта. „И когато бурята утихна, пише Кантакузин, зилотите от бедни и незначителни хора, каквито бяха по-рано, внезапно станаха богати и уважавани.“ Гражданите по принуждение или от страх — защото умерените веднага ставали подозрителни — взели изобщо страната на зилотите. Това е бил първият революционен ден в Солун, а такива дни след това не един път са окървавявали града.

Зилотите станали господари на Солун. Те избрали едно демократическо правителство, най-важна личност в което, както изглежда, е бил някой си Михаил VIII Палеолог. Безсъмнено още в първия момент са били взети мерки за социални реформи, на които ще се върнем по-късно. И сигурно тогава се е получил тоя противорелигиозен характер, който е една от най-интересните черти на солунското движение. Обаче победителите преди всичко и най-много е трябвало да бдят за спасението на града. Кантакузин наистина приел изгонените и заплашвал от близо града. Макар че пристигнали подкрепления от Константинопол, положението му било много несигурно. Очевидно някои аристократи, разтревожени за съдбата на своите семейства, останали в Солун и надявайки се, че чрез подчинение ще завладеят богатствата си, изоставили Кантакузин и се върнали в града, признавайки новото правителство. Въпреки този относителен успех на Народната партия, в града съществувала глуха и опасна агитация. Кантакузин имал там много тайни партизани. За да запазят властта, зилотите употребили срещу победените страшно насилие. Те разбрали, че единственото средство, за да си запазят властта, е владеене с терор.

Двама аристократи от Солун, останали верни на Кантакузин, Константин Палеолог и Арсений Цамплакон, били изпратени от претендента като посланици при сръбския крал Стефан Душан. Но поради измяна попаднали в ръцете на въстаниците и били страшно изтезавани. След като ги обругали жестоко, им конфискували имотите и ги затворили. Но преди това за забава на народа единият от тях бил предаден на моряците, които си уредили с него твърде неприлична забава. Облекли го като монах, сложили на главата му фес и в ръцете му поставили запалени свещи. И докато една част от моряците го ритали отзад, други отпред се престрували, че му се покланят твърде почтително и викали иронично: „Ето патриархът на Кантакузин“. И тълпата, струпана на пристанището, се веселяла страшно при вида на този странен маскарад.

Други наказателни мерки били още по-страшни. Всеки, който бил подозиран, че е от партията на Кантакузин, бил арестуван, затварян, изтезаван, ослепяван или убиван, а тия, които не се възхищавали достатъчно от тия жестокости, били смятани за държавни изменници и спрямо тях се отнасяли не по-малко жестоко. Доносите валяли. Всички хора били подозирани и предавани. И понеже през 1343 г. Кантакузин заедно със своите съюзници турците, които опустошавали всичко по пътя си, обсадил за няколко дни Солун, зилотите, от страх да не се вдигне въстание в града от партизаните на претендента, засилили строгостите, за да изплашат своите противници. Един благородник от семейството на Палеолозите бил арестуван в собствената му къща, завлечен на градския площад и екзекутиран. Главата му била отрязана и носена на върха на едно копие през улиците на града, а тялото му било разсечено на четири части и изложено на четирите главни врати. На един гражданин на име Габалас били отрязани ушите и носа и го подхвърлили и на други мъчения, преди да го убият. Други граждани също така изгубили носа и ушите си, преди да бъдат изгонени от града и осъдени на вечно заточение. А когато нещастниците питали за какво са осъдени, зилотите се задоволявали да отговарят, че всички знаят, че принадлежат на Кантакузиновата партия. Това е било достатъчно, за да се оправдае всичко — и най-големите жестокости, както и противорелигиозните подигравки — в това има известни характерни черти, които трябва да посочим. Тези жестокости народът насочвал срещу противниците си. По улиците на града вървели хора с гърнета, пълни с вода и със запалени свещи в ръце, и колчем срещнели някой гражданин, когото подозирали като партизанин на Кантакузин, спирали го и го прекръщавали под предлог, че при своето общуване с претендента той е осквернил качеството си на християнин. След това събирали помощи от минувачите и всеки, който отказвал да даде, се излагал на голям риск да се отнесат към него така, както към жертвата. Като свършвали всичко, отивали да се почерпят в кръчмата, където се подигравали с най-светите тайнства на християнството, а „божественото правосъдие, казва Кантакузин, търпеше и сдържаше своите гръмотевици“.

В продължение на повече от две години Солун е живял така под властта на едно демократическо, почти независимо правителство. Сигурно в града е продължавало да има императорски губернатор, който теоретически е бил колега на Михаил VIII Палеолог и разделял с него властта. Но всъщност Михаил VIII Палеолог бил неограниченият господар на града и той го е управлявал с терор, употребявайки срещу противника си конфискацията, затвора, заточението, като налагал при най-малко подозрение, за най-малка вина най-тежки наказания, защото, казва един от неговите противници, „по природа той беше наклонен към злото“.

Тоя режим създал в града много неприятели на Народната партия. Благородниците, които пострадали жестоко, хранели страшна омраза срещу Михаил VIII Палеолог, но от предпазливост скривали тайните си, защото се страхували да не бъдат предадени и не се доверявали дори на най-близките си. Независимо от това очаквали нетърпеливо случай и час на отмъщение. От друга страна, народът, който в себе си твърде много почитал свещените неща, понякога се безпокоял и възмущавал от противорелигиозното държане на зилотите. В една църква вече били изклани няколко богохулници. При друг случай на градския площад бил пребит още един богохулник. Очевидно тълпата започнала да изстива към своите водители. Освен това императорският губернатор Йоан Апокавкос, син на любимеца на регентката императрица, започнал да се уморява да бъде играчка в ръцете на зилотите и прост инструмент за властната воля на Михаил VIII Палеолог. В резултат на всичко това се появила реакция и тя избухнала през 1345 г. Апокавкос се сближил тайно с аристократите и им дал да разберат, че е от тяхната партия. Скоро започнало да се говори открито, че Палеолог трябва да бъде убит и заговорът бил подготвен. Решено било губернаторът да отиде с добре въоръжена свита, която грижливо трябвало да крие оръжието си в някой по-краен квартал на града (наистина имало опасност, да не би атентатът да предизвика негодувание у народа), и да покани Палеолог да се срещне с него, за да поговорят по държавните работи. Така било сторено. Зилотският водител, който не подозирал нищо, отишъл на срещата придружен само от няколко души. Разговорът започнал. Много скоро Палеолог според навика си започнал да говори грубо и заповеднически. Другите му отговорили по същия начин, разчитайки, че неговата ярост ще даде предлог за сбиване. Но Михаил изведнъж разбрал всичко и направил опит за отстъпление, като в същото време заплашил страшно своите неприятели. Тогава един от благородниците, който го мразел повече и заради това поискал на него да се падне честта да го убие, се хвърлил отгоре му и със силен удар на сабята в корема го прострял мъртъв. При новината за убийството народът не мръднал. Най-компрометираните между зилотите побързали да изчезнат. Техните водители били заточени, а населението изглежда се радвало на тяхното отстраняване. Реакцията тържествувала дотолкова, че помислили да дадат Солун на Кантакузин. В къщата на губернатора станало голямо събрание между началниците на гарнизона и водачите на аристокрацията, на което се решило да се почнат преговори с претендента.

Между другите на това събрание са присъствували и двама души — Георги Кокалас, малко неясна фигура, чието държане през предишните години било доста двусмислено и променливо и Андрей Палеолог, който по това време заемал важно положение в Солун. Той бил водач на силната корпорация на моряците и бил твърде популярен между тях. Той играл в партията на зилотите голяма роля, но бил все пак по-умерен от другите демократически водачи и ярко се противопоставял на политиката на насилие, на конфискации и убийства. Затова той избегнал катастрофата, когато изчезнали неговите политически другари. Докато другите партийни водачи били изгонени, той могъл да остане в града и да запази влиянието си. По признание дори на неговите противници той е бил много интелигентен човек и с кротък характер. Кокалас и той гласували също така за взетото решение на събранието на благородниците, но все пак Палеолог не сторил това с голям ентусиазъм. Ето защо, след като размислил, той се отказал и било поради вярност към политическите си убеждения, било, както подхвърля Кантакузин, че не се сметнал достатъчно възнаграден, при едно второ събрание той се противопоставил на взетото по-рано решение. Това предполагало голям риск. Палеолог разбрал положението и понеже се боял за живота си, решил да предотврати събитията. От своя страна Кокалас, който ненавиждал губернатора и мечтаел да му вземе мястото, интригувал хитро и не преставал да раздухва огъня. Скоро при апела на Андрей Палеолог в града се появили всички ония зилоти, които били останали и народът, без да се произнася открито за една от двете партии, почнал да се вълнува, обзет от старата си омраза към благородниците. В тоя момент е била достатъчна много малка сила, за да се спре бунтът. Апокавкос имал на разположение повече от 800 души, готови да се бият. За нещастие, вместо да действа, губернаторът загубил време в преговори, желаейки да избегне проливането на кръв, и се оставил Кокалас да го убеди, че лесно може да се споразумее с Палеолог. Това станало причина за катастрофата.

Настъпила нощта. В горната част на града, пред стените на Акропола се настанил Апокавкос със своите войници. Той заел добре укрепена позиция, която позволявала на кавалерията да обстрелва и осигурява в случай на неуспех линия за отстъпление зад крепостните стени. Палеолог събрал своите моряци и зилоти в долната част на града, близо до пристанището. И през цялата нощ в Солун се провеждала голяма агитация сред запалени факли, сред викове, тракане на оръжия и сигнали на тръби, които канели народа на бой. Все пак Апокавкос се надявал. Той мислел, че ще спечели за своята кауза една част от народа и очаквал помощта, която поискал от Кантакузин. Затова, след като настъпил денят, той започнал сражението. Но още при първите изстрели на стрелите, войниците на губернатора, подготвени грижливо през нощта от Кокалас, заявили, че не искат да се бият срещу своите съграждани и започнали да се оттеглят към крепостта. Увлечен от отстъплението, губернаторът се опитал напразно да събере войските си пред стените на Акропола; войниците не се подчинявали, навлезли във вътрешността на крепостта, но отказали да се качат на укреплението и да го бранят. Апокавкос и аристократите, които го придружавали, след като разбрали, че са предадени, се опитали да се спасят през вратата на Акропола, която водела към полето. Те я намерили затворена, защото ключарят бил от Демократическата партия и побързал да изчезне. Но и хората, които живеели в крепостта (във вътрешността на Акропола имало нещо като малък град) молели управителя и приятелите му да не ги изоставят на народната ярост и ги задържали почти насила.

През това време откъм града въстаниците насилили вратите на крепостта и след като влезли вътре, започнали да убиват и да ограбват. Отначало не пожалили дори и ония войници, които изменили на началството си. Не постъпили по-добре и с жителите на крепостта и Андрей Палеолог с мъка успял да успокои бунтовниците и да ги изведе вън от Акропола. Колкото се отнася до Апокавкос и до стотината благородници, които го придружавали и които се опитвали да се скрият, те били скоро открити и след като ги обрали, ги затворили в затвора на крепостта под засилената охрана на сигурна стража, докато се реши съдбата им.

Но на другия ден се пръснал из града слух, че затворените аристократи избягали, че заели Акропола и се готвели да го предадат на Кантакузиновите войници. Веднага народът се въоръжил и една разярена тълпа, възбудена силно от изпитото вино, се спуснала към крепостта. Изплашени, помнещи вчерашните сцени, жителите на крепостта затворили набързо вратите, качили се на укрепленията и започнали да се молят, да не им се прави нищо зло, като обещавали да извършат всичко, което им се заповяда. Тогава настъпила трагедията. Бунтовниците заповядали пленниците да бъдат предадени и хвърлени отгоре. Нещастниците веднага били изведени съвсем голи и мъченията започнали. Пръв Апокавкос бил хвърлен на тълпата, но случайно като паднал, той не се ударил. Като го видели, че стои прав на краката си, учудените бунтовници за момент се разколебали, но един зилот се хвърлил върху него и със саблен удар му отсякъл главата. След това останалите се хвърлили върху неговия труп. Опиянена от вида на кръвта, нечовешката и страшна тълпа започнала да иска други жертви. Отдолу зилотите съобщавали имената на осъдените и при всяко споменато име едно тяло бивало хвърляно долу на земята. Облаци стрели летели върху нещастниците, главите им бивали отсичани със саблени удари. Като се изключат няколко души, скрити от жителите на Акропола, всички аристократи били избити. Присъствуващите Палеолог и Кокалас оставили народът да действува, понеже чувствували, че е невъзможно да спрат яростта му. Те не могли също така да спрат опиянения от кръвта народ, да не се пръсне веднага из града, да не напада къщите на благородниците и да не коли безпощадно. Настъпили страшни сцени. Жертвите били изтърбушвани, а някои от въстаниците занесли вкъщи, както се говори, късчета човешко месо, опекли го и го изяли. Разяреният народ не слушал вече никого. Самият Кокалас не могъл да спаси своя зет, аристократ, приятел на губернатора, който много се борил някога срещу зилотите. Той го прибрал в къщата си, но въоръженият народ поискал неговото предаване. Понеже Кокалас разбрал, че всяка съпротива ще предизвика неговата собствена гибел, изпълнил желанието им и предал нещастника, който веднага бил заклан. И цял окървавен Солун попаднал отново под властта на Демократическата партия.

Ужасните събития от 1345 г. имали страшен отзвук в цялата Византийска империя. В речта, която произнесъл „за тези, които са умрели в Солун“, Деметриус Кидонис, — аристократ, който напуснал града още пред 1342 г. и се оттеглил в Константинопол, описал с малко реторично вълнение ужасите на този „ден на нещастието“, епизодите на „безчовечната трагедия“. Той описал народа, „отдавна жаден за кръв“, със засилена омраза поради „злодейските агитации“ на неговите водачи, отдаден на безподобни жестокости: къщите били разграбени, разрушени, съборени над главите на собствениците. Бедните заграбили оръжията и богатствата и започнали да третират като роби вчерашните господари. Богатите били арестувани, затворени или принудени да плащат откупи, по-големи от „съкровищата на Креза“. Жените били недостойно изнасилвани и аристократите подгонени из целия град; „народът ги измъквал, казва ораторът, почти голи, едва покрити с леко облекло, и ония от тях, които толкова пъти се сражавали за свободата на тия хора и за независимостта им, били влачени с въже на врата като роби. Слугите биели господарите, робите си отмъщавали на тия, които някога ги купили, селяните измъчвали пълководците и войниците. Ония, които похарчили имотите си в служба на отечеството, били подхвърлени на изтезания от злодеите, станали разбойници поради собствения си мързел. И всички били завличани на мястото, където ги чакала смъртта“. Ония, които се оплаквали, които съжалявали за разорението си, бивали веднага избивани. Отвред се чували викове, ридания, с които се смесвали в ограбените къщи радостните възгласи на победителите — на всички ония хора, които един ден преди това се задоволявали само с чиста вода от чешмите и които сега си устройвали богати угощения.

Но преди всичко трябва да се цитира разказът, който Кидонис дава за страшната драма на Акропола: „Нещастниците бяха завлечени по кулите и градът сякаш си разделяше престъплението. Едни извършваха убийствата, а други се наслаждаваха от зрелището. Едни хвърляха жертвите отгоре, а тия, които стояха долу, посрещаха с върховете на сабите си въртящите се във въздуха тела. На някои смазваха главите, на други разпиляваха мозъка, а на трети прерязваха коремите. От друга страна, на едни отрязваха крак, на други счупваха гръбначния стълб, а на трети измъкваха вътрешностите с ръце. Всеки, който биваше хвърлен от стените и който, преди да стигне до земята, попадаше на издигнатите мечове, умираше веднага. Но още по-страшна беше съдбата на ония, които не бяха още хвърлени. Видът на тия ужаси беше по-страшен от смъртта, понеже жертвите виждаха по телата на своите приятели каква ще бъде тяхната съдба след хвърлянето. Ако някой оставаше полужив след падането и молеше убийците да го пощадят, той само си готвеше една по-бавна и по-жестока смърт. Никой не се тревожеше за ония, които умираха веднага, обаче тези, които продължаваха да дишат, вбесяваха тълпата. Умъртвяването им ставаше по най-сложни начини. За мнозина дори и смъртта не вдъхваше почит към труповете“.

Нека читателите не виждат в тази картина само банална реторика. Измежду солунските аристократи известна част се отървали от клането било като избягали при някои съседи, било като потърсили закрила в църквите, или пък се скрили в кладенци, а дори и в някои гробове на гробищата. Някои с риск да се убият скочили от височината на укрепленията. Мнозина успели да избягат в Константинопол, където занесли новината за кланетата в Солун, за които обвинявали „демагога и зловещия водач“ Андрей Палеолог. Чрез тях Кидонис узнал всичкия ужас на страшната драма.

И до днес в Солун, в горната част на града, се вижда грамадната крепост и трагичната стена, където се развили събитията от 1345 г. Това е една здрава, назъбена стена с четвъртити кули, висока 7–8 метра. И до днес се вижда голямата врата, през която влязъл народът в Акропола, същата, през която се опитали да избягат аристократите. И до днес, както и някога, при подножието на крепостта се намира широка площ, същата, която видяла страшните сцени от 1345 г. И не без вълнение, изправен върху тази нещастна и зловеща земя, човек си спомня някогашните истории за „деня на нещастието“, за „човешката трагедия“, когато Солун е бил арена на народната жестокост и ярост, и на разюзданата социална война.