Шарл Дил
Революционни дни във Византия (1)

I

Към средата на XIV в. Солун е бил най-големият град на Византийската империя след Константинопол. Той бил голям индустриален център с цветущо и дейно пристанище, град на парите и на търговските сделки. Лошите езици навремето говорели, че гражданите на Солун приказвали за търговски сделки дори и в църквите, без да ги е грижа и без да зачитат примирението, което са дължали на църковната служба. Панаирите в Солун, които ставали всяка година през последната седмица на месец октомври, са били прочути по целия Изток, а дори и на Запад; там са отивали хора от Константинопол, от славянските държави на Балканите, от Италия и Испания, от страната на „келтите, които живеят отвъд Алпите“ — т.е. Франция — и от областите покрай далечните брегове на Океана. При това неспирно движение на търговията се трупали огромни богатства, но те могли и да се разпиляват със същата бързина. Банкерите и лихварите са заемали важно място на пазара в Солун и те експлоатирали безжалостно и без свян ония, които им падали в ръцете. По тоя начин в града покрай родовата аристокрация се създала и една аристокрация на парите, която е била не по-малко богата, а може би и по-угнетителна. Всички тия благородници, горди с произхода или с парите си, се отнасяли към народа с голямо пренебрежение, давали пари с лихва, която твърде често надминавала 12% и преследвали длъжниците си най-жестоко, което карало народът да ги сравнява с истински диви животни. Църквата също така е имала своето място между тия „всесилни хора“, както са ги наричали тогава, които според думите на един съвременник, „забогатяват от разорението на своите съграждани“. Твърде многобройните манастири в Солун притежавали грамадни богатства и те също не избегнали — това трябва да се запомни, за да се обясни характерът на събитията, които следват — страшната омраза, която народът изпитвал към аристокрацията.

В големия индустриален и търговски град, какъвто е бил Солун, работниците и всички ония, които аристократите наричали презрително „тълпа, хора от пазара, нищожни личности“ или пък „глупци“, са били твърде многобройни. Между тях пристанищните моряци, групирани в солидно организирана корпорация, са образували един особено опасен елемент. Те са били, ако вярваме на противниците им, много буйни хора, винаги готови да се уловят за оръжието, да насъскат народа и да го водят към бунт, способни да извършат насилия и убийства. Благородниците, които се бояли малко от тях, с право виждали в лицето им „силата на народа“. И от това крайно неравенство на богатствата, засилвано от лошото поведение и нетактичното предизвикателство от страна на богатите, произлизала една класова борба, необикновено гореща и остра, която се проявявала в борби, в буйни движения и в непрекъсната агитация. Понеже били експлоатирани от богатите, народните маси постоянно мислели за бунт, как да се реваншират, като ограбят своите потисници. И всичко това ставало с много голяма жар, защото самите те нямало какво да изгубят.

Така че един вятър на социална революция духал в тоя момент върху цялата Византийска империя. Един съвременник, историкът Никифор Григора, пише: „Във всеки град, във всяка област ромейският народ беше тогава разделен на две партии: на разумни хора и на глупци; партия на тези, които имат превъзходство поради богатствата си или по рождение, и партия на бедните. Партия на хората, които имат добро възпитание и на тия, които нямат никакво образование“. Навред избухвали въстания. В Адрианопол, където от дълго време се натрупвала силна омраза срещу богатите и „дързостта на всемогъщите“, се засилило желанието за завладяване на техните имоти, засилила се и надеждата, че народът в борбата ще удовлетвори личните си омрази и ще се отърве от кредиторите си. Всичко това предизвикало през 1341 г. народно въстание. Понеже благородните се опитали да се противопоставят, те били арестувани, затворени, имотите им конфискувани и народът взел в ръцете си управлението на обществените работи.

„Много бързо, съобщава Йоан Кантакузин, подобно на смъртна болест, движението завладя цялата империя. Всички градове въстанаха срещу аристократите и ония, които от начало се колебаеха при новината за онова, което става другаде, също така въстанаха и излизайки вън от всякаква мярка, стигнаха до най-нечовешки действия.“ Да се интригува, да се убива — всичко това се смятало за достоен подвиг. Предаването на близки хора се считало за поведение, достойно за похвала. Умереността е изглеждала подозрителна и по това време върху градовете „се понесе една страшна лошавина, родена вследствие на тия бунтове“.

Солун дава най-бележития пример за тия революционни движения. От дълго време тоя бунтовен град бил разяждан от глуха агитация. Един интересен пасаж от Тома Магистрос, който по това време е живял в Солун, показва много добре моралното състояние на града, липсата на сигурност и на ред, които личали там: „Да бъде човек жесток към другиго, пише той, да живее като диво животно, да готви непрекъснато и да вдига въстания, да ограбва богатите, да се кълне открито, да блъска хората, да ги удря, да ги смазва от бой, да ругае едни и да заплашва страшно други, да участвува в нощни боеве и в борби между гражданите, да води въоръжени банди от пропаднали хора, да разграбва и разрушава къщи и всичко останало, да причинява пожари, да наранява, да сее смърт навред, да вижда в ръцете на хора от всякаква възраст меч, да гали кинжала дори и сред удоволствията — ето кое ни харесва“.

Напразно разумните хора са проповядвали съгласие. Литературата от тая епоха е пълна с творби, предназначени да успокоят бунтовния характер на солунци. Напразно разумните хора от аристократическата партия се опитвали да внушат на своята класа, че обстоятелствата изискват повече внимателност. Напразно някои от тях съобщавали в Константинопол за безпримерното лихварство, за нечовешкото и срамно поведение на богатите хора: „Да заколиш бедния — казвали те, — да го смажеш с глад, да го ограбиш, това вече не значи да му вземаш лихва, това е равно на престъпление. Да откраднеш, когато ограбеният е беден, значи да извършиш по-тежко престъпление, защото крадците са богати хора“. Но в замяна на малкото хора, които са чувствували опасността, колцина между аристократите продължавали да упорствуват и да бъдат безчувствени? И все повече и повече духът на бунта се носел над Солун.

Началото му е още от 1322 г. Деспотът Константин Палеолог, който управлявал града, получил от Константинопол заповед да арестува 25 души водители на Народната партия и да ги изпрати в столицата. Веднага щом се пръснала новината, народът започнал да се вълнува. Камбаните започнали да звънят във всички църкви — такъв е бил според Никифор Григора обикновеният сигнал за бунт — и въстаналата тълпа се нахвърлила върху двореца на губернатора. Последният успял да се скрие в крепостта, обаче отчаяният народ изклал всички, които му попаднали под ръка, разграбил и разрушил къщите на аристократите и накрая нападнал Акропола. Изплашен силно, деспотът скочил на един кон, избягал през полето и се скрил в един съседен манастир. Обаче бунтовниците го настигнали, заставили го под страх от смърт да облече калугерски дрехи и го предали на младия император Андроник, чиито войници за малко щели да бъдат посечени. Други неприятели на народа били още по-зле малтретирани. Вече личи жестокостта на социалните борби с всичкия неин ужас.

След няколко години, положението станало още по-лошо. През 1393 г. една народна революция избухнала в Генуа и аристократическото правителство било съборено. Отзвукът от това събитие между византийците е бил много голям. Той бил особено силен в Солун, където имало значителна генуезка колония. Този пример не останал напразно. Когато през 1341 г., след смъртта на император Андроник III, Йоан Кантакузин се провъзгласил за император и когато навред аристократите взели неговата страна, Народната партия бързо използувала случая с тази политическа криза, за да удовлетвори омразата си против благородниците, и под предлог, че защитава срещу узурпатора каузата на законния император, младия Йоан V Палеолог, почнала решителна класова война срещу своите потисници. В продължение на седем години, от 1342 до 1349 год., народното демократическо движение превръща Солун в истинска република, чиято история, изпълнена с убийства, с терор и кръв, с революционни дни и с противорелигиозни страсти, с обширни проекти за социални реформи, е един от най-живописните, но също така и най-непредвидени епизоди, каквито могат да се срещнат в летописите на Византийската империя. Този бунт се нарича революция на зилотите, т.е. на „хората, които обичали общественото благо“, на „приятелите на народа“, или казано по-просто — с това ласкателно име били наричани водителите на народното движение и техните партизани.