Шарл Дил
Византия и Западът в епохата на кръстоносните походи (4)

IV

При все това, въпреки безспорно общите интереси на двете цивилизации и на връзките, появили се като следствие от Кръстоносните походи, не може да се каже, че дълбокото, коренно несъгласие, за което споменахме по-рано, е изчезнало или се е намалило. Отначало само висшето общество се проникнало от западните нрави, но народната маса и гръцката църква останали недокоснати. Докато политиците, дипломатите и болярите по сметка или по влечение се сближавали с латинците, народът, който страдал от грубото нахлуване на чужденците и от безсъвестната експлоатация на италианските търговци и духовенството, което се страхувало и възмущавало от възможността да се постигне едно сближение с Рим, увеличили своето недоброжелателство. Постоянното безпокойство, причинявано от политическите работи, съперничеството в търговията, разните религиозни затруднения, всичко това способствувало за засилване на вековните недоразумения и правело старата вражда още по-фанатична и безразсъдна. Това става очевидно, стига да обърнем внимание на неочакваните пламвания на ненавистта, избухванията на разярени страсти, които са причина простият народ на византийската столица неведнъж да се нахвърля на ненавистните латинци; особено в трагичния ден на 2 май 1182 г., когато латинският квартал в Константинопол бил разграбен и опожарен от обезумялата тълпа, когато духовни и светски лица, жени и деца, старци и даже болни в болниците бивали пребивани без всяко съжаление от разярената маса, доволна, че в един ден може да си отмъсти за толкова години скрита злоба, спотаена завист и неумолима ненавист.

Такива чувства се проявявали и по религиозните въпроси. Когато през 1439 г. на Флорентинския събор по заповед на Йоан VIII епископите подписали унията с Рим и се завърнали в Константинопол, народът ги посрещнал с оскърбления и подигравателни викове. Обвинили ги открито, че са се оставили да ги подкупят с нищожна сума злато и че са продали църквата и държавата. Когато царят, верен на обещанията си, поискал да изпълни потвърдения с клетва договор, въстаналият народ изгонил патриарха — приятел на Рим и разбунтувани тълпи народ вилнели под сводовете на „Св. София“. Тази ненавист обхващала византийците предвид опасността от страна на турците и, колкото необуздана и силна да е била, тя не може да се смята за неоснователна, тъй като, когато за Византия настъпвал последният й час, западните владетели не мислели толкова за защитата, колкото за покоряването й.

В обществения живот у мнозина гърци може да се забележи едно неразбиране на обичаите, пренесени от Запад. Тук може би най-ясно се проявява различието в понятията на двата народа. Когато например предводителят на една армия, обръщайки се към своите противници, кани някого на двубой, византиецът със своя здрав разум отговаря, че „той би считал за идиот ковача, който вместо с щипци, взема с ръка нажеженото до червено желязо; също така смешен би бил пълководецът, ако, поставен начело на една голяма и силна армия, сам би се явил на двубой“. Същото е и когато става дума за изпитване виновността на някого чрез огън. Михаил VIII Палеолог, на когото предлагат да прибегне за същата цел до огъня, отговаря с ирония: „Какво, вие искате да направя чудо? Не, аз нямам сили да правя чудеса. Ако нажежено до червено желязо се допре до ръката на жив човек, аз не разбирам, как може да не го обгори, освен ако той е мраморно изваяние на Фидий или Праксител, или пък е излят от бронз!“. И Акрополит, като повтаря думите му, прибавя от себе си: „Ето що казва той! И, ради Темида, кажете, нима той не е бил съвършено прав?“. А ето и едно извънредно характерно продължение на тоя разказ: „Филаделфийският митрополит, на когото Палеолог на шега предлага да се подложи вместо него на това изпитание, тъй като той по своето духовно положение може щастливо да излезе от опасността, отговорил така: «Такъв обичай няма нито в Свода на нашите римски закони, нито в духовните предания; той не е установен нито от гражданския закон, нито от светите и божествените устави — това е варварски обичай». И за да подчертае, още по-силно разликата между двата народа, Михаил на свой ред прибавя: «Ако аз бих бил по своето произхождение варварин, възпитан съгласно техните обичаи и правила може би бих се съгласил да се оправдавам по начина, който ми предлагат. Но бидейки същински ромей, аз съм длъжен да се съдя по византийските закони и делото ми трябва да се реши писмено».“

Мъчно би се намерил по-характерен анекдот. Той показва безусловния скептицизъм, който гръцкият здрав смисъл хранел към тези наивни и груби способи за съдебно делопроизводство, както и безпределната гордост, която изпитвали византийците, чувствувайки зад себе си древната цивилизация, или казано по-просто — чувствувайки, че те не са варвари. С тая решителна дума се изразява всичко. Между същинските ромеи и дивите латинци не може да има никакво съгласие. Законите, които задоволявали грубостта на едните, не можели да задоволяват високата култура на другите. Не можело да се сравни шарлатанството на съдопроизводството им със законодателната система, изработена от учените законоведи на Константинопол. Гърците можели по силата на необходимостта да се сближат с жителите на Запада, можели по прищявка да възприемат едни или други техни обичаи. Но под краткотрайното сближение, под всичко онова, което си заимствували не за дълго, винаги се криело едно дълбоко презрение, едно ясно съзнание за високото превъзходство на ромееца над варварина. По някои външни признаци можело да се заключи, че Византия се е изменила, влизайки в контакти с латинците. Всъщност тя си оставала все такава със своята традиционна гордост, неспособна и нежелаеща да разбере новото движение, което веело от Запад.