Шарл Дил
Византия и Западът в епохата на кръстоносните походи (3)

III

Благодарение на всички тия елементи, така различни едни от други по своето положение — феодални барони, генуезки и венециански търговци, папски посредници, авантюристи от цял свят — възгледите и нравите на латинците наистина прониквали на Изток и незабелязано го преобразявали.

Ние споменахме вече, че при тази среща на двете цивилизации франките възприели много неща от новия свят, в който попаднали и отпечатъкът, който Византия оставила върху латинските княжества на Изток, може би е важно доказателство за оная способност да претопява, която все още била запазила Гръцката империя през XII в. От своя страна и Западът оказал влияние върху Източния свят и това влияние се проявило в религията, в политиката, особено в общественото устройство и дори в литературните произведения.

От времето, когато през 800 г. Карл Велики възстановил Западната Римска империя и дори по-рано, Византия постепенно преставала да бъда европейска държава и все повече ставала източна. Но от XII в. тя отново започва да играе голяма роля в европейските работи и християнския свят. Мануил Комнин, както някога Юстиниан, мечтаел да възстанови единната обща империя. Неговата честолюбива и дейна политика минала тесните граници на Балканския полуостров, простряла влиянието си върху Унгария, източните брегове на Адриатика, домогвала се да владее Италия и оспорвала и на самия Фридрих Барбароса неговия императорски титул. Неговите дипломати работели в Генуа, Пиза, Анкона и Венеция; агентите му интригували в Германия, а пратениците му водели преговори с френския и папския двор. И макар че тези широки планове не се увенчали с успех, не по-малко вярно е, че в течение на целия XII в. Константинопол бил един от главните центрове на голямата европейска политика.

Мисълта за съединяването на църквите, постоянна мечта и желание на папската власт, нерядко е ставала причина за намесването на Византия в западните работи. Колкото и слаба да била през това време Гръцката империя, всеки ценял съюза си с нея. Враговете на Рим, като например Фридрих II, търсели поддръжката й срещу папите, а тези последните от своя страна прибягвали до нея, за да обуздаят честолюбивите замисли на неаполитанските крале. Византия през времето на Палеолозите, както и през времето на Комнините, е била винаги предмет на алчните желания на латинските князе и користните намерения на папите — нещо, което постоянно следял не без тревога Западът.

Но влиянието на латинците върху Гръцката империя се е проявило особено в обществените работи. През това време гръцките царе много по-често търсят съпруги от западните домове: в Италия, Франция и Германия. Мануил I Комнин се оженил за германската графиня Берта Зюлцбахска, роднина на крал Кондрат III, а след смъртта й той си избрал втора жена пак измежду латинските принцеси: отначало той мислел да се жени за Мелизанда Триполитанска, но в края на краищата изборът му паднал върху Мария Антиохийска, известната навремето си красавица на френска Сирия. Синът на Мануил, Алексей II, се оженил за Агнеса Французка, сестра на Филип Август. След това Йоан Ватаци се оженил за Констанция Хохенщауфен, Андроник II — за Йоланта Монфератска, Андроник III — отначало за Агнеса Брауншвейгска, а после за Ана Савойска. Първа съпруга на Йоан VIII била една от италианските принцеси. Също така и френските, владетели на Сирия и Елада охотно се женели за принцеси от дома на Комнините и Палеолозите. Следвайки техния пример, най-незначителните князе, рицари или просто буржоа се старали да им подражават и по тоя начин по целия латински Изток се образува раса от метиси (мелези), полугърци, полулатинци, които наричат хасмули и които образуват нещо като съединителна брънка между двете цивилизации.

Освен това латинците постоянно пътували във Византия, а гръцките царе посещавали Запада. В края на XIV в. Йоан V посетил Италия и Франция, а неговият син Мануил II малко по-късно отишъл във Венеция, Париж и Лондон. През XV в. Йоан VIII прекарал известно време във Венеция и Флоренция. Но от тези постоянни контакти се изменил особено много византийският двор. Появили се други нрави, други удоволствия и празненства, нещо повече рицарско, което превърнало гърците в съперници на западните воини. За пример може да се вземе император Мануил I Комнин. Той бил безумно храбър, безразсъдно смел като латинските барони; като тях и той обичал силните физически упражнения, лова, турнирите, увличал се в чупене на копия с най-добрите френски рицари.

Като истински рицар, той с геройски подвизи се стараел да заслужи любовта на дамата на сърцето си и според думите на един гръцки летописец и тя самата охотно признавала, макар че е родена в страна, в която познават добре храбростта, то тя никога не е срещала такъв рицар в пълния смисъл на думата като мъжа й. Когато през 1159 г. Мануил се явил в Антиохия, той просто пленил намиращите се там латински рицари с високия си ръст, херкулесовската си сила, с ловкостта да си служи с оръжието и с разкоша на броните си. На бреговете на Оронта в продължение на 8 дни се устройвали турнири, на които френските и византийските дворяни си съперничели по храброст и военна ловкост. Сам императорът на великолепен кон със златен чул се появил на арената и с един удар свалил от седлата им двама видни латински рицари, при блясъка на копията и шума на байраците, развявани от бързото движение на конете, сред игрите, където по думите на летописеца имало толкова разнообразие и изящност, сякаш Венера се е съединила с Марс или Белона с Грация. Турнирите заместили вече надбягванията на хиподрума, по който толкова много се увличал някога Константинопол. Също така западната дреха заменила облеклото на византийската армия. Запазили са се няколко описания, които дължим на перото на самия император Мануил I Комнин, където се описват състезанията с копия, които ставали в присъствието на придворните дами.

Сам Мануил I Комнин приличал на същински франкски монарх. Той бил винаги заобиколен с латински съветници и воини, избрани на Запад, имал дворец, в който всички угощения и развлечения носели латински характер. Латинските летописци на Сирия, като не намират думи да изкажат възторга си от него, просто го смятат за истински свой човек. Ето например една прекрасна черта на рицарския характер, която ни показва всичко онова, което този византийски император придобил при постоянното си общуване със западното общество: По време на пътешествието си из Сирия веднъж на един лов крал Балдуин Йерусалимски, като препускал с коня си, паднал от седлото и си навехнал ръката. Тогава Мануил I слязъл от коня си, седнал на колене пред латинския крал и понеже имал малко познания по хирургия, го превързал с бинт и после през цялото време на боледуването на краля всеки ден собственоръчно му сменял превръзките за голямо изумление на всички придворни, които не можели да се помирят с такова нарушение на етикета. За да можем да оценим постъпката му, трябва да си спомним, какъв бил всъщност тоя етикет, който ограничавал и най-малките действия на императора.

Би могло да се споменат и много други западни обичаи, които по същия начин влезли в привичките и дори в съдебните нрави на Византия. В тая страна, където от векове съденето ставало само по писани закони и в своето делопроизводство допускало само свидетели, през XII в., както било прието и у латинците, били въведени словесните дебати, благодарение на които обвинението се потвърждава или опровергава, а на обвиняемия предлагали да се подложи на изпитание чрез огън, за да се оправдае от приписваното му частно или публично престъпление. Ревнивият мъж, който желаел да се увери дали жена му е нарушила съпружеската вярност, се обръщал към Божия съд, а не към Свода на законите на Юстиниан. По същия начин на Михаил Палеолог предлагат да мине през огън, за да се очисти от приписваното му обвинение в държавна измяна, след като неговият човек, отреден да води словесния двубой заради него, бил сразен от обвинителя му. Към Божи съд прибягвали и началниците на стоящите една срещу друга войски, като избирали най-големите си смелчаци и предлагали спорът да се разреши чрез двубой. Народната литература също ни дава точни доказателства за това, доколко дълбоко било влиянието на рицарските нрави във Византия.

Византийците от XIII и XIV в. много обичали романите и приключенията. И много от тия произведения са написани на теми, заети от западната литература, а дори и ония, за които може да се смята, че са от източен произход, от контактите с франките придобили съвсем латински характер.

При изучаването на някои от тия произведения ние ще намерим несъмнени следи на това влияние, като например в „Белтандър и Хризанца“, „Либитра и Родамиса“. В тях обикновено се говори за странствуващи рицари, прекрасни принцеси, турнири и разни подвизи на рицарите. Както у трубадурите и минезингерите, феодално-поданическият дълг се смята за опора на обществото, а служенето на дамата на сърцето — главна длъжност на рицаря. Никъде, както в тия романи, не се среща такова съчетание на разни моди, нрави и обичаи, каквото е съществувало тогава на Изток и е придавало на това смесено общество такъв странен и интересен характер. Но ето и нещо по-забележително. — Под латинско влияние в Гърция, пропита с древни традиции, дори героите на Илиадата се превръщат в рицари. Ахил, подобно на героите на френските исторически песни, се превръща в рицар, който странствува със своите 12 спътници по света, за да търси приключения, или в герой на турнирите, влюбен в прекрасни принцеси; в християнски юнак, умиращ от предателската ръка на Парис в Троянската църква.