Шарл Дил
Византия и Западът в епохата на кръстоносните походи (2)

II

Както е известно, след всеки Кръстоносен поход на Изток се основавало някакво латинско княжество. Така в Сирия, завоювана в края на XI в., като по чудо се появиха цяла редица феодални владения. Йерусалимското кралство, Антиохийското княжество, Едеското и Триполийското графство, да не говорим за малките владения на бароните. В края на XII в. участниците в Третия кръстоносен поход пътьом завзели Кипър и Лузиняна и основали там кралство, което в продължение на два века било най-богатото, най-цветущото от всички завоювани на Изток владения. Четвъртият кръстоносен поход постигнал още повече: кръстоносците поставили на трона на царете латинец, покрили Гърция и всички острови на Архипелага с феодални владения. Докато граф Фландърски си поставял багреницата на царете, маркиз Монфератски бил провъзгласен за тесалийски крал, Бургундите за Атински херцози, владетелите на Шампан — за Морейски князе, венецианците — за велики Лемноски херцози, маркизите Сериго — Наксоски и Пароски херцози, генуезците — за Хиоски князе и Митилински владетели; Родос станал столица на рицарите Хоспиталиери, а Крит — венецианска колония. Във всички тия латински владения, изникнали на сирийски земи или в Елада, заедно с новите пришълци се появили и западните закони, обичаи и нрави. Това било нещо като кътче от Европа, пренесено на Изток. И сега още по планините на Сирия, Аркадия или Арголида, по склоновете на Тайгет и Ливан, и по-нататък сред пустините, забутани някъде зад Мъртво море, пред очите на учудения пътник изпъкват възхитителни феодални крепости, които красят с масивните си кули и зъбчати стени върховете на хълмовете. В Кипър и досега почти незасегнати здания, горди кули, уединени манастири, залутани сред пустинни долини, готически църкви свидетелстват за висотата на френското изкуство от XIII и XIV в. А Родос със своите страшни укрепления, старинни кули и къщи, улици на рицарите ни представя рядко, почти изключително зрелище на френски град от XV в., запазен с всички свои здания. Това според думите на един папа било една „Нова Франция“, поникнала изведнъж благодарение на Кръстоносния поход на Изток. И както винаги става при сблъскването на две цивилизации, различни по качество, по-слабо развитата от тях, в дадения случай Западната, се подложила на влиянието на по-висшите култури: арабската, сирийската, византийската, с които тя се сблъскала и от които много получила, но и много им дала.

От този нов феодален френски свят, разцъфтял в Кипър, в Сирия и в Морея, Изтокът заел нещо и от постоянния досег с него обществото му твърде много се преобразило, а новостите и обаянието на Византия и Исляма научили латинците да се замислят над такива неща, за които те по-рано и не подозирали.

Към това трябва да се прибави, че редом с честолюбивите барони, крале и князе, редом с по-младите синове на знатните фамилии, които идвали тук, за да получат феодални владения или изобщо да опитат щастието си, Кръстоносните походи довели на Изток още много други латинци. Веднага след пристигането на първите кръстоносци техните стоки изпълнили всички пристанища на сирийския бряг, а силното преселническо движение, а след него и търговското увлечение заместили скоро със своите материални сметки религиозното увлечение на първите кръстоносци. Скоро цялото източно крайбрежие на Средиземно море, всички по-големи градове на Византия се покрили с промишлените заведения на генуезците и венецианците. За да могат да ги управляват и да извличат от тях облаги, се образували големи компании, едновременно търговски и политически, както например по-късно Индийската компания. Венеция взела в своите ръце търговията на Архипелага, Генуа — тая на Черно море, като двете си оспорвали една на друга Константинопол, където всяка от съперничещите си републики имала свой квартал, свои привилегии, своя специална организация, призната и одобрена с грамоти от гръцките императори. Освен това благодарение на постоянните срещи на двата народа по пазарите, банките, сарафските кантори, търговските дюкяни някои от западните нрави по естествен път прониквали във Византия.

Но не е само това. Към чудния и богат Изток, където вече се били настанили и забогатели толкова латинци, към тая безподобна Византия, която въображението рисувало в някакво златно сияние, се стремели постоянно всички западни авантюристи. Скандинавци, англосаксонци, жители на северна Италия и Франция се стремели да постъпят в полковете на императорската гвардия или в редовете на славните варяги, чието любимо оръжие била тежката и двуостра секира. Всички останали без работа партизански предводители се стараели да минат на служба при царете, които им плащали добре.

А ето и една приличаща на роман история на славния каталонски отряд, който в началото на XIV в. обиколил цялата империя от бреговете на Хелеспонт до бреговете на Атика, като оставил след себе си кървави следи. Това били 6 хиляди каталонци и баски, хора на приключенията, които Андроник Палеолог повикал за борба с турците. Начело на тях бил рицарят Роже де Флор от ордена на тамплиерите, когото императорът направил велик византийски херцог и го оженил за една от принцесите на императорския двор. Но до каква степен измамници са били тези помощници, въпреки големите заплати, всевъзможните привилегии, с които били обсипвани, въпреки титлата кесар, дадена в края на краищата на предводителя им, — в това можем да се убедим, като прочетем картинния разказ на Рамон Мунтанер, едно от действащите лица и историограф на този поход! Този автор разказва, че каталонските тълпи се чувствали в империята като в завоювана страна: вземали от царя откуп, блокирали столицата, устройвали нещо като военна република от името на армията на франките, която управлявала Македонското кралство, главата на което се наричал „по Божия милост велик княз Романски, владетел на Анатолия и островите на империята“. В продължение на седем години те се движели от бреговете на Меандър до бреговете на Пропонтида, от Галиполи до Солун и Атон, от Тесалия до Атика, като опустошавали и унищожавали всичко по пътя си и свършили приключенията си с основаване на Каталонското херцогство в града на Перикъл. Тая странна история показва, че гръцкият Изток всякога бил магнит за жителите на Запада и че благодарение на богатствата, които могли да се напечелят там, той възбуждал алчността на авантюристите.

Както светските хора, така и църквата разпростирала своето влияние над Византия, действайки чрез своето духовенство. В новата Латинска империя, която се появила след Четвъртия кръстоносен поход, папа Инокентий III успял да назначи западен патриарх и епископи, да построи няколко манастира и въпреки отвращението и враждебността на гърците да се ласкае от надеждата, че ще подчини Изтока под върховенството на Римската църква. И дори когато тоя му опит не успял, Рим в продължение на 200 години поддържал постоянни контакти с Константинопол. По такъв начин при постоянната размяна на посолства и идеи невъзможно било Западът да не окаже влияние на Изтока.