Шарл Дил
Византия и Западът в епохата на кръстоносните походи (1)

I

Когато в края на XI в. Първият кръстоносен поход за пръв път сближил пряко и косвено Византийския Изток с Латинския Запад, се оказало, че разликата между тези две цивилизации или по-точно — два свята, била много голяма.

Когато недисциплинираните тълпи на кръстоносците завоеватели нахлули като същински поток върху Гръцката империя, Константинопол бил все още един от най-възхитителните градове на света. На неговите пазари, които представлявали от само себе си същински център на цивилизования свят, се трупали и разменяли произведенията на всички части на света. От ръцете на майсторите му излизало всичко, което средните векове познавали като предмет на изтънчен и съвършен разкош. По улиците му се движела пъстра и шумна тълпа в разкошни живописни облекла, толкова красива, че по думите на един съвременник сякаш всички тези хора били царски деца. По площадите му, обградени с дворци и портики, се редели едни след други образцовите произведения на класическите изкуства. В църквите му с грамадни куполи мозайката блестяла като злато сред изобилните порфири и мрамори. В големите императорски дворци Буколеонски и Влахернски, толкова обширни, че представлявали сами за себе си цели градове, имало редици отделения, препълнени с нечуван разкош. Пътешествениците, които са посещавали през XII в. Константинопол, кръстоносците поклонници, които се опитали със своя наивен език да запишат впечатленията си — Вениамин Тюдел и Едризи, Роберт Клари и Вилардуен, — не могат да сдържат възторга си, когато описват този несравним град. Западните трубадури, до които достигнала вестта за неговото великолепие, говорят за Константинопол като за приказна земя, която те неясно си представяли в някакъв златен блясък. Други писатели с удоволствие изброяват скъпите реликви, които пълнели византийските храмове. Но всички еднакво оставали поразени от чудовищното и неизмеримо богатство на този град, който, по думите на Вилардуен, бил цар над всички градове.

Но това все още не е всичко. В XI в. Константинопол бил първият по изящност град в Европа. Докато единствените занятия и развлечения на грубите западни рицари били ловът и войната, византийският живот бил много по-изтънчен и разкошен. Прекрасните маниери, изтънчените удоволствия, любовта към литературата и изкуствата били широко разпространени. Бароните кръстоносци били учудени не толкова от материалното благосъстояние на тая прекрасна столица, колкото от необикновеното великолепие на церемониите, с които императорът се обкръжавал, благодарение на което между византийския император и останалото човечество съществувала цяла пропаст — почестите се отдавали по такъв театрален начин на царете, че те се явявали нещо като представители или по-скоро олицетворение на Божеството.

Сред това изящно общество и дворци с такива сложни етикеции, където най-строго се спазвала и най-малката степен на старшинство, западните кръстоносци в очите на всички изглеждали груби, невъзпитани и нежелани гости. При това изпълнени с дълбоко презрение към тези гърци вероотстъпници, неспособни в своето грубо самодоволство да разберат тая изтънчена и пълна с толкова много отсенки вежливост, чувствувайки своето самолюбие накърнено поради липсата на всякакво уважение към тях, силно дразнени от излагания на показ чудовищен разкош, латинците не направили нищо, за да смекчат малко от своите маниери и се държали, както казва един от предводителите им, самият Петър Пустинника, „като крадци и разбойници“. По думите на писателите от това време неочакваното нахлуване на това огромно количество въоръжени хора, които се разпръснали по гръцките земи, предизвикало у тях силно учудване и безпокойство. Един очевидец пише: „Дохождането на франките така ни порази, че просто не разбирахме какво става с нас“. При вида на тия тъй многочислени тълпи, както звездите на небето и пясъка на морския бряг, казва Ана Комнина, при вида на тия властолюбиви боляри, които мечтаеха за Византийската империя, дъщерята на Алексий Комнин ни представя императора, своя баща, изпълнен с дълбоки грижи.

Така още при първото сблъскване латинци и гърци погледнали едни на други с недоверие и враждата залегнала в основите на отношенията им, и, разделяща тия две цивилизации, се изразила във взаимни подозрения, в постоянни затруднения във вечни спречквания и обвинения в жестокост и измяна и от двете страни. Императорът силно се безпокоял не без основание от прииждането на кръстоносците, които за него били съвсем нежелани гости. Не разбирайки смисъла на това велико, пълно с въодушевление движение, което позивът на римския папа Урбан II предизвика, като тласна Запада към освобождението на Гроба Господен, той виждал в Кръстоносния поход един изключителен исторически акт. Той познавал латинците благодарение на честолюбивите замисли, които някога Роберт Гискар имал към Гръцката империя. Особено когато видял сред предводителите на Кръстоносния поход Боемунд, сина на някогашния си противник, Алексий Комнин не можел да се освободи от мисълта, че се замисля неочаквано нападение на Константинопол и се страхувал от алчните желания на пришълците, които той подозирал или отгатвал. От своя страна кръстоносците съвсем не се стараели да намалят тия безпокойства у императора. Твърде скоро мнозина от бароните забравили религиозните цели на своето начинание и мислели само за материалните облаги. Така сред приближените на Готфрид Булонски по едно време се появила мисълта да превземат чрез пристъп Константинопол. Във всеки случай предводителите на кръстоносния поход проявили към Алексий Комнин доброжелателност, взискателност, високомерие и нахалство.

Два анекдота, разказани от Ана Комнина, показват нагледно какво е било душевното състояние на двете страни.

Когато Боемунд Тарентски пристигнал в Константинопол в двореца, в който императорът заповядал да му приготвят жилище, намерил сложена и богато наредена с всякакви ястия трапеза. Но предпазливият нормандец добре помнел, че някога той е бил неприятел на царя и запазил в душата си известно недоверие към него. И не само не хапнал, но дори не се докоснал до сложените ястия, а заповядал на готвачите си да му приготвят обяд от ястия като тези в родината му. Но макар да се боял за себе си, все пак искал да узнае намеренията на императора и ето какво измислил: „Раздал с щедрост на спътниците си изпратените от Алексий ястия и на другия ден с голяма загриженост разпитвал за здравето на хората си. И когато му отговорили, че се чувствуват много добре, Боемунд искрено си признал. «Толкоз по-добре! За мене си обаче аз помнех нашите предишни разпри и се страхувах, че са сложили в яденето някаква отрова, за да ме отровят».“

От това може да се заключи, че гръцкото гостоприемство не внушавало голямо доверие на кръстоносците. Впрочем, трябва да се признае, че латинците са били много неприятни гости. Трябва да се види как византийските летописци се изказват за френските барони, които те намират по природа дръзки и груби, жадни за пари, неспособни да се противопоставят на прищевките си и извънредно много бъбриви. Те разказват, как от ранно утро тези нескромни посетители изпълвали двореца, без да държат сметка за етикециите, досаждали на императора с безкрайните си разговори, влизали при него без доклад, безразборно беседвали с него, като не го оставяли даже да обядва, а вечер го преследвали до спалнята му, като искали от него ту пари, ту някакви милости, ту съвети, ту пък просто, за да побъбрят. Придворните се възмущавали от това незачитане на етикецията, но добрият цар Алексий, като познавал избухливия характер на гостите си, прощавал им всичките постъпки, като се стараел да избягва всякакви недоразумения. Така в двореца понякога се разигравали странни сцени.

Веднъж през време на един тържествен прием в присъствието на всички придворни един от бароните дръзко седнал на царския престол. Когато граф Балдуин се приближил до него и го дръпнал за ръкава, за да го накара да стане, му казал, че във Византия не е прието да се седи в присъствието на императора и тъй като се намират в чужда страна, по-добре е да се подчиняват на местните обичаи. Баронът погледнал изпод вежди Алексий и процедил през зъби: „Виж ти грубиян! А той смее да седи, когато толкова рицари стоят прави!“. Алексий, който отдавна познавал гордостта на латинците, си дал вид, че нищо не забелязва, но все пак поискал да му преведат отговора на рицаря и обявил, че аудиенцията е свършила. После го повикал при себе си и започнал да го разпитва кой е и откъде е. „Аз съм истински французин и дворянин, казал той, и ето какво ще ви кажа: В моето родно място има един кръстопът и до него един параклис. Всеки, който иска да опита силите си на двубой, идва тук и помолва Бога за помощ, като чака дали ще посмее да премери силите си с него. Аз често ходя там, но никой никога не е идвал при мене.“ По това може да се съди колко благосклонност и умение трябвало да проявява императорът, за да се спогоди с хора с такъв войнствен нрав. И ако в края на краищата той сключил с тях договор, последният не можел при такива условия да бъде нито искрен, нито продължителен, както от едната, така и от другата страна.

По-късно латинците твърде много се оплаквали от неблагодарността, коварството и измяната на гръцкия император и поданиците му, и всички сетнешни неуспехи на кръстоносния поход приписвали на Алексий I Комнин. Всъщност това е само една легенда, която упорито се поддържала от всички врагове на Византийската империя и мълвата за нея, предавана от поколение на поколение, създала толкова несправедливости и толкова с нищо неизкореними предразсъдъци, че последните са се запазили и до днес. В действителност, след като сключил договор с кръстоносците, Алексий останал верен на думата си и ако между тях се стигнало до скъсване на отношенията, причината за това трябва да се търси главно в недоброжелателството на латинските князе. Но трябва също да се признае, че скъсването на отношенията между тия хора с толкова различни разбирания било почти неизбежно. Алексий Комнин действувал като цар, който се грижи преди всичко за интересите на империята си. Кръстоносците, тия истински неканени гости, за него били само едни користолюбци, от чиито услуги бил готов винаги да се възползува и добре да заплати за тях, надявайки се, че с това ще ги обвърже да бъдат верни на дадената му клетва и да ги застави да върнат на Византия всичките бивши нейни земи, които те могат да завладеят. От друга страна, латинските князе, които се съгласявали с исканията на императора, защото чувствували, че гръцката помощ им е необходима, били също така властолюбиви и страстно желаели да се домогнат до властта и да спечелят в Азия земи лично за себе си.

Когато съгласно тия желания и въпреки задълженията си оставили Антиохия напълно под властта на Боемунд, императорът имал основание да се чувства обиден и излъган. От това скъсването станало свършен факт. Освен това трябва да се добави, че макар и да воювал с Боемунд, Алексий все пак докрай запазил добрите си отношения с останалите предводители на Кръстоносния поход. И това, разбира се, било един вид заслуга от негова страна. Заслуга било също и това, че той, както и преди, избягвал сблъскванията, готови да избухнат под стените на Константинопол.

Можело да се предполага, че контактите между Изтока и Запада ще се разширят и ще се подобрят. Станало обаче тъкмо обратното. През XII в., когато Вторият, а после и Третият кръстоносен поход отново сблъскали византийци с латинци, се появило предишното съперничество, което все повече се увеличавало и рязко се проявявало при всяка нова среща. У двете страни имало едно и също недоверие, едни и същи обвинения, едни и същи раздори легнали в основата на отношенията им. Недисциплинираните кръстоносци грабили както преди, вършили жестокости и предявявали настойчиви искания. Гърците от своя страна си служели със същите средства, често дори безсъвестни, което византийските летописци формално признават и даже го препоръчват, за да се избавят от неприятните посетители и да убият у тях желанието да се върнат отново. Между императора и латинските крале отново изникнали недоразумения заради етикета. Все по-често на западните пришълци идвала мисълта, че за да свършат веднъж завинаги с тези малко надеждни съюзници, със самата Гръцка империя, която нанасяла, повече вреда, отколкото полза на Кръстоносния поход, остава само едно средство — да се прибегне до силата. В лагера на френския крал Луи VII, както и в лагера на германския император Фридрих I Барбароса, съществувало сериозно намерение Константинопол да бъде превзет. В средата на XII в. дори бил съставен план за един кръстоносен поход, но не срещу неверниците, а срещу византийците. Когато после, благодарение на непрекъснатите нещастия, които постигали свещените походи, полека-лека враждебното отношение към Византия се вкоренило и към предишната злоба се прибавило все по-ясното съзнание за богатствата и слабостта на Византия, латинците престанали да се противят на това изкушение. Бароните на Четвъртия кръстоносен поход, тръгнали да освобождават Гроба Господен, свършили с това, че превзели Константинопол и свалили императора от престола с мълчаливото съучастие на папата и одобрението на целия западнохристиянски свят.

Основаването на Латинската империя върху развалините на Константиновата монархия твърде силно засегнало патриотизма на византийците и това грубо разрешение на въпроса не можело да успокои старата злоба и да унищожи враждата между двата свята. Пропадането на това слабо и краткотрайно царство, просъществувало едва 50 години, изкопало още по-дълбока пропаст между Византия и покорителите й. От това време западните князе — били те от династията на Хохенщауфените, като Манфред, или французи, като Карл Анжуйски — винаги се стремели към това — да възстановят на всяка цена, и то насила, разрушената Латинска империя. Духовният глава на християнския свят, папата, също хранел само една мисъл — да се възползува от затруднителното положение и от нещастието на царете, за да ги застави да се съединят с Рим и да подчинят гръцката църква на папската власт. И византийците, които били против съединението на църквите, почти не се лъжели, когато казвали, че Запада, когато е в открита вражда и когато се показва напълно безучастен, винаги преследва една и съща цел: „да унищожи града им, народа им и даже гръцкото име“. Ако в края на краищата, въпреки временното удовлетворение на гърците и слабата и несвоевременна помощ на латинците, западните християни от XV в. допуснали Константинопол да попадне под властта на турците, главната причина за това трябва да се търси в старата омраза, която чрез постоянното несъгласие направила невъзможно всяко помирение между Гръцкия Изток и Латинския Запад. Ако Западното християнство допуснало падането на Византия, сторило го е затова, защото в нейно лице то ненавиждало най-непримиримите си врагове, вероотстъпниците, предателите, които упреквали винаги, че са попречили на успеха на Кръстоносните походи и отказвали искрено да влязат в лоното на Католическата църква.

По тоя начин, още когато за пръв път Кръстоносните походи сближили латинците с гърците, била поставена една задача, която до края на XV в. преобладавала над повечето европейски работи и била същински Източен въпрос на средните векове. Намирането на един modus vivendi между Изтока и Запада оттогава в течение на три и половина века бил въпросът за живота на Византия и едно от най-големите затруднения на християнския свят. Въпреки всички средства, опитани за разрешаването на тази задача, тия усилия не дали никакви действителни резултати нито за политиката, нито за религията. Но от тоя продължителен досег на двете цивилизации и от контактите им, нерядко вредни, но затова пък чести и близки, за Византия последвали важни обществени промени. Византийското общество, което дотогава не се поддавало на латинско влияние, благодарение на последното дълбоко се променило през това време.

Как проникнали във Византия тези западни нрави и идеи? Как и доколко Гръцкият свят, толкова упорит в убежденията си, получил чрез тоя досег нов облик? Ето кое трябва да се обясни сега накратко.