Шарл Дил
Романтичните похождения на Андроник Комнин (7)

VI

Трябва да се признае, че благодарение на високите си качества, той бил достоен за заграбения от него трон. Ако не беше толкова жесток, пише за него един съвременник, той не би бил последният от династията на Комниновците или по-добре казано, той би могъл да бъде причислен към най-видните от тях. Той добре съзнавал длъжностите, които му налагало високото положение. „Няма беда, или изобщо нещо, което един владетел да не може да поправи или което да не бъде по силите му.“ И Андроник си постави за цел да възстанови реда в държавата си. Поданиците му били притеснявани и мачкани от чиновниците и феодалните владетели и той се заел с всички сили да ги брани от притеснителите им. Администрацията била преобразувана. Управителите на отделните провинции се назначавали вече с внимателен подбор, получавали добри заплати, не били заставяни да откупуват длъжностите си и да товарят поданиците си с данъци, за да си върнат похарчените за тая цел пари. Бирниците били поставяни под строг надзор. Всички били уверени, че ще намерят правосъдие, дори срещу най-силните, при което делата трябвало бързо да се разглеждат. Андроник бил особено строг към представителите на благородниците, обикновените врагове на абсолютизма. Колкото се отнася до него, то той, който се надсмивал над всичко, не обичал да се шегува. Властен, строг, настойчив, той искал да му се подчиняват без противоречие. На приближените си той веднъж казал: „Аз никога не приказвам на вятъра. Ако след известно време заповедите ми не бъдат изпълнени, пазете се от гнева ми. Аз ще бъда суров и неумолим към ония, които отидат против волята ми и не следват царските ми разпореждания“. „Императорът — прибавял той — ненапразно носи меча със себе си.“ А на чиновниците си направо казвал: „Вие трябва да си изберете едно от двете: или да бъдете справедливи, или да не живеете“.

Под властта на този енергичен човек редът се възстановил и държавата започнала да цъфти. Опустошените провинции отново се населили, земеделието било в подем. Според думите на пророка, пише историкът Никита, всеки си отдъхвал под сенките на своите дървета: събирал плодовете от лозята си и скривал храните в хамбара си, спокойно обядвал и спял, без да се бои от държавните чиновници и бирници, взискателни и алчни, защото знаел, че той е длъжен да даде само онова, което следва на кесаря. По тоя начин мнозина, които държавната некадърност доведе до пълно падение, сякаш по гласа на ангелска тръба излизаха от продължителното вцепеняване и започваха нов живот.

Но това не било всичко. Този предвидлив монарх, жесток в други случаи, унищожил в XII в. отвратителното брегово право, насърчавал обществените работи и държал много столицата да бъде добре снабдявана с вода. Освен това той покровителствувал литературата и изкуствата. Интересувал се от писателите, особено от юристите, из средите на които разчитал да си намери най-добрите чиновници. Много обичал архитектурата и заповядал да се украси великолепно църквата „Св. Четиридесет мъченици“, а в едно построено от него здание по негово нареждане трябвало да се изпишат цял ред много интересни фрески, които да изобразяват главните моменти от миналите му приключения. И като си помислим, че всичко това било изпълнено за не повече от две години, трябва да признаем, че Андроник би могъл да върне на разклатената Византийска империя нейния предишен блясък и могъществото й, ако бе имал повече свободно време, повече последователност, а също така и по-малко пороци.

За нещастие, възкачил се на престола, той ни най-малко не се променил. У него си останали все същите слабости, страсти и пороци, които през целия му живот помрачавали най-високите му качества. Благодарение на настойчивостта и престъпленията, с които си служел, му се отдало да постигне честолюбивото си желание — да обсеби най-после властта. Той не се спрял пред нищо, за да я овладее и бил готов на всичко само да я задържи в ръцете си. Но още с възкачването си на престола се натъкнал на силна опозиция от страна на видни благороднически семейства и на непрекъснати заговори от страна на феодалната партия и дори на намерението да повдигнат срещу него открито въстание във Витиния. Както Тиберий, на когото той твърде много приличал и който също много добре се отнасял към провинциите, той бил безмилостен към знатните, които се опитвали да се борят с него. Той погубвал всички, които се опитвали да му окажат съпротива или устройвали заговори. В такива случаи той не жалил даже роднините си. Неговата природна жестокост, която след продължителното му пребиваване сред дивите народи още повече се увеличила, сега не познавала граници.

Пуснати били в ход шпиони, доноси, терор в столицата и в империята. Пострадали жестоко най-знатните фамилии Комниновци, Ангеловци, Кантакузиновци, Контостефановци. В наказанията си и отмъщенията Андроник проявил нечувана жестокост. При потушаване на въстанието във Витиния била пролята толкова кръв, че Бруса и Никея се удавили в нея. По думите на един съвременник в местността, където се намирал Бруса, той заповядал да окичат цяло лозе с труповете на обесени и забранил да ги погребват, защото искал да изсъхнат на слънце и полюлявани от вятъра, да напомнят плашилата, които се поставят в градините за птиците. Огньовете в хиподрума горели и за да внуши ужас на враговете си, разпаленото въображение на Андроник се мъчело да измисли мъчения още по-ужасни от досегашните. Така веднъж, за да накаже един нещастник, който си позволил да каже нещо лошо за императора, той поискал да се опече бавно на огъня и после да се поднесе тая необикновена гозба на жена му. Подозирал даже своите близки роднини и приближените си. Зетят и дъщеря му паднали жертва на безграничния му абсолютизъм. Той вдъхнал у всички такъв ужас, че всеки треперел за живота си. Андроник, опиянен от своите злодеяния, казвал, че той смята за изгубен всеки ден, през който не успее да ослепи или накаже някой болярин или поне жестоко не измъчи някого от враговете си. Безмилостен съдия, непримирим враг на буйните феодални владетели, дразнещ се от явната или тайната съпротива, той продължавал да облива с кръв царския си път.

Заедно с честолюбието и всичките му последици той запазил и друга своя страст — любовта към жените. Той бил още твърде младолик, макар че темето му започвало да се оголва, и косата при слепите му очи побеляла. Както и преди, той бил здрав, силен и строен. Все същата горда напетост и безстрашен вид. Въпреки възрастта си, той не се предавал. Обичал да прекарва времето си сред куртизанките и свирачките на флейта и заедно с тях устройвал тайнствени разходки вън от града, които силно дразнели порядъчните хора на Константинопол. Като петел с кокошките си или козел с козите си, или пък като Дионисий с цял ред дриади, менади и вакханки, той влачел със себе си своите любовници. Докато и за най-близките му хора било трудно да го видят, за своите мили приятелки той, недоверчивият обикновено Андроник, винаги бил достъпен, мил и приветлив. Всичко това било, защото и на 63-годишната си възраст не можел без любов, както и през целия си живот. Винаги здрав, той се хвалел, че подновявал любовните подвизи на Херкулес. И трябва човек да прочете историка Никита, за да си състави понятие, колко много се стараел в случая да се сравни с древните полубогове. Той имал една главна любовница, Мараптика, свирачка на флейта и много красива жена, с която се гордеел, но освен нея Андроник имал още много други временни връзки в двореца и града. Той, както се знае, бил всякога присмехулник и за забава окачил под портика на Форума рогата на най-красивите елени, убити от него на лов. На пръв поглед, казва Никита, това бяха само трофеи от неговите ловджийски подвизи, но всъщност той ги излагаше, за да се надсмее над добрите жители на столицата и да намекне за похожденията на жените им.

По такъв начин Андроник дразнел всички много със своята жестокост и предизвиквал негодувание с пороците си. Враговете му го обсипвали с най-ужасни оскърбления — касапин, кръвожадно куче, изветрял старец, бич за човечеството, развратник, Приап — такива били имената, с които го наричали. Но Андроник не обръщал ни най-малко внимание на това и съвсем не се безпокоял, твърдо уверен, че той дълго още ще живее и спокойно ще умре на своя одър.