Шарл Дил
Романтичните похождения на Андроник Комнин (6)

V

Такъв повод била смъртта на Мануил Комнин през 1180 г., когато престолът минал в ръцете на детето и жена му. Младият император бил едва 12-годишен. Той бил лекомислено момче, което прекарвало цели дни в игри, езда и лов. Естествено, че нямал нито опитност, нито понятие от живота. Майка му, прелестната Мария Антиохийска, тази красива и изящна жена, която станала регентка, също нищо не разбирала от държавно управление — но най-важното е, че тя била много привлекателна, за да не даде повод за клевети в тоя развратен дворец. Още в самото начало на царуването й започнали да я ухажват хора, които се стараели да спечелят благосклонността й и които открито изказвали своите намерения, съперничили си едни на други в изящност и ласкателства, за да успеят да привлекат и спечелят нейното внимание. Чувствувайки се самотна сред чужди хора, заобиколена с интриги и ненавист, тя направила грешка, като дала предпочитание на един от ония, които я ухажвали и още по-голяма, че този избор бил несполучлив. Протосеваст Алексей, племенник на Мануил, който й харесал повече от другите, бил красив мъж, малко изнежен, бляскав ездач, който денем спял, а нощем устройвал оргии. Той бил напълно лишен от енергията, необходима на човек, който трябва да бъде здрава опора някому. Достатъчно било само това предпочитане, оказано от регентката, за да се обидят много други, които се почувствували отритнати и това дало повод за всевъзможни неблагоприятни тълкувания. Скоро започнали да обвиняват протосеваста в намерение да завладее престола, като се ожени за императрицата, а нея обвинявали, че напълно съчувствува на плановете му.

И друга една причина опозорила съвършено новите управители. Според думите на Вилхелм Тирски, богоугодният император Мануил достойно оценил верността и другите качества на латинците. Като човек с рядко мъжество и великодушие той не обичал гърците заради тяхната мекушавост и изнеженост и най-трудните си дела възлагал на латинците, като разчитал на предаността и твърдостта им. Тъй като той се отнасял много добре с тях и богато ги възнаграждавал за направените услуги, те всички, бедни и богати, знатни и прости, от всички краища на света се стичали при своя благодетел. В двора, в администрацията, в министерството на външните работи, в гвардията, навсякъде било пълно със западноевропейци. А търговските колонии на Венеция, Генуа, Пиза изпълвали с латинци цели квартали на столицата. Мария Антиохийска по природно влечение, а протосевастът — по политически съображения мислели, че те ще постъпят правилно, ако по примера на Мануил потърсят поддръжката на латинците. Това обаче представлявало голяма непредпазливост. Буйната константинополска проста маса и духовенството, което я ръководело, близо цял век таели в душата си страшна ненавист към латинците, която безочливостта на бароните и алчността за печалби на западните търговци все повече раздухвали. Естествено е, че към регентката започнали да изпитват същите чувства, както и към съюзниците й, и скоро императрица Мария, която по-рано се ползувала с такава известност и любов сред народа, станала за простия народ нещо повече от „чужденка“. По същия начин във Франция бяха започнали да наричат Мария Антоанета „Австрийка“.

Скоро чувствата започнали да се превръщат в дела. Мария, дъщерята на император Мануил от първия му брак, дълбоко ненавиждала своята мащеха. Тя била много енергична жена, смела и жестока и успяла да устрои заговор, но последният бил разкрит. Тогава със своя млад мъж кесаря Рене Монфератски и близки свои привърженици тя заела църквата „Св. София“, без много да му мисли, превърнала я в крепост, събрала около себе си войниците си, приготвила се за отбрана и поставила на правителството истински ултиматум. Това станало през 1182 г. А нещата се влошили още повече с това, че народът минал на страната на заговорниците, а духовенството начело с патриарха открито заработило заедно с тях. За да се сложи веднъж завинаги край на това, църквата трябвало да се превземе с пристъп. Започнали сражения дори под портиците на храма и в крайна сметка самият патриарх трябвало да се намеси, за да раздели сражаващите се. Това, разбира се, вдигнало много шум в набожната столица и оскверняването на толкова почитаната църква още повече навредило на правителството, под чието нареждане станало всичко това. Освен това цялото това безобразие било напразно, в края на краищата регентката и първият й министър били принудени да простят на бунтовниците и с това още повече подчертали своята слабост. Направена била още една грешка — протосевастът показал пълно неразбиране на политическите работи, като заточил в манастир патриарха за участието му във въстанието. И скоро бляскавите манифестации в чест на патриарха показали колко голяма била грешката на първия министър. Населението на града тържествено върнало патриарха обратно в „Св. София“, при което улиците се пълнели с благоухания на тамян и други миризми, а тълпата радостно поздравявала своя пастир. Това било ново поражение на правителството.

От всички тези събития най-добре се възползувал Андроник. Всички искали да се избавят от омразния режим и погледите им се обръщали към братовчеда на покойния император. При това отдавна вече се носел слух, че той трябва да стане император и всички, както и самият Комнин, вярвали на тоя слух. Особено разположени били към него затова че в борбата с „чужденката“ той представлявал династията и народните традиции. В тая разгорещена и страстна столица, в която допирът с латинците бил много продължителен, мисълта за нанасяните от тях обиди, преглъщани мълчаливо, злобата от всички ония, чието самолюбие било засегнато и особено недоволството от причинените икономически загуби все повече и повече подготвяли страшното пробуждане на византийското народно чувство. Даже принцеса Мария по време на въстанието се обръщала към Андроник за помощ. Оттогава всички го уверявали, че стига той да пожелае, и всички ще бъдат на негова страна. При тия известия и при тия толкова настоятелни молби той чувствувал как честолюбието в него започва да се пробужда. За да подготви пътя си към отдавна набелязаната цел, той започнал изкусно да се преструва, че го безпокои съдбата, която заплашва младия император, както и намеренията, които се приписват на протосеваста. Особено го възмущавали лошите слухове, пускани за регентката. Той позволил на двамата си синове да вземат участие във въстанието, вдигнато от принцеса Мария, като с това искал да каже на недоволните, че не трябва да губят надежда. Колкото до него самия, той чакал само удобния миг. Той дошъл към средата на 1182 г. Дъщеря му Мария се промъкнала в Енеон, за да му съобщи, че е дошло време да започне борбата. Андроник най-после решил да тръгне към Константинопол.

Със свойствената му ловкост, „многоликият Протей“, както го нарича един съвременник, съумял да придаде най-подходящата окраска на постъпките си и да оправдае колкото може по-добре оказваната от него съпротива. Като уверявал всички в чистотата на своите намерения и като напомнял постоянно за дадената от него клетва на император Мануил, той обявил, че няма друго желание, освен да избави младия император от влиянието на неприятните му съветници. Освен това при едно такова неспособно правителство, поддържано от чужденците, той изглеждал единственият човек, който се грижи за интересите на империята, единственият „приятел на ромеите“, а по своята възраст и опитност — единственият човек, който може да задържи империята по наклонената плоскост, по която тя се търкаляла към пропастта. И възхитеното население го изпращало с радостни викове из целия му път. Напразно управителите на азиатските области, които оставали верни на регентката, се стараели отначало да спрат движението му. Напразно Андроник Ангел, изпратен с отрядите си срещу него, се опитвал да се срещне с него. Зле поддържан от войниците си, той бил победен и от страх да не заплати това си поражение с цената на живота си напуснал своята партия и решил да увеличи числото на бунтовниците. Междувременно Андроник, като приемал новия си последовател, му казал с насмешка: „Ето, как се сбъдват думите на Евангелието: Аз ще ти пратя своя ангел, който ще подготви пътя ти“. И наистина, Андроник Ангел имал много последователи. Когато войските на Комнин наближили Константинопол и спрели на азиатския бряг на Босфора, флотата, която била отредена да пази проливите, без най-малка съпротива минала на страната на неприятеля и от лагера си в Халкедон^[23] Андроник изпратил в двореца високомерен ултиматум, с който искал смяна на протосеваста, изпращане на регентката в манастир и възвръщане властта на младия император. В това време всички в столицата полагали клетва за вярност на новия повелител и падали в краката му. Всеки ден при него в Халкедонския лагер се явявали представители на народа и мнозина придворни. Те се любували на неговото красиво и силно телосложение, на красноречието му и се връщали така радостни, че, както казва историкът Никита, сякаш са посетили „приказни острови, или пък сядали на софрата на слънцето“.

Въпреки всичките преимущества на бунтовниците, енергичният и смел министър можел да се защитава. Протосеваст Алексей имал и пари, и силна поддръжка от страна на латинците. Но той и не мислел да се бори, а се оставил да бъде арестуван в двореца си и да бъде предаден в ръцете на Андроник, който заповядал да му извадят очите.

Андроник много добре разбирал, че нищо не е направено, докато наемните латински войски и западните пришълци държат в ръцете си столицата. За да се избави от тях, той използувал отдавна набраната народна омраза. Из града бил разпространен слухът, на който, разбира се, никой не вярвал, че чужденците имат намерение да нападнат гърците и по този повод изправили срещу тях простия народ и утайката на столичното население. Латинският квартал бил превзет с пристъп и разярената тълпа се впуснала да граби и гори всичко. Жени, деца, старци и дори болните в болниците били избити. В един ден гръцкият национален фанатизъм си отмъстил за набираната сто години злоба. Малцината латинци, които се избавили от смъртта, веднага избягали от Константинопол и се скрили. Сега Андроник свободно можел да влезе в столицата. И той пристигнал, заобиколен от възторжената тълпа и поздравяван от всички „като кандило, светещо в мрака, или блестяща звезда“. Малцина разбирали, какво се крие под любовта и предаността, с които той обсипвал царя и чиито прояви все повече се засилвали. В числото на тия малцина бил и патриарх Теодосий. Веднъж, когато Андроник започнал да се оплаква пред него, че той сам трябва да се грижи за свободата на императора, че няма помощници в това трудно дело, владиката, на когото не липсвало мъжество, отговорил, че за него собствено от деня, в който Андроник влязъл в Константинопол и завладял властта, все едно че императорът не е вече между живите.

Патриарх Теодосий бил прав. Честолюбието заговорило в душата на Комнин и за да го удовлетвори, той бил готов на всичко.

Преди да влезе в столицата, той взел особени предохранителни мерки. По негово нареждане регентката и синът й били отстранени от двореца и заведени като пленници в императорската вила Филапацион. Андроник ги посетил там и начинът, по който се държал, вдъхвал известно безпокойство. Той се отнесъл с голяма почит към младия император, но едва-едва се поклонил на императрицата и казал твърде високо, че го учудва нейното присъствие тук. После отишъл в църквата „Свети Апостоли“, за да се поклони на гроба на своя братовчед Мануил. Добър актьор, както винаги, той горчиво плакал над гроба и неговата престорена жалост убедила всички присъствуващи в искреността на намеренията му. После той помолил всички да се отдалечат, за да му дадат възможност да побеседва насаме с покойника. Някои зли присмехулници се подигравали после на тая беседа, в която Андроник вероятно е казал приблизително следното: „Най-после ти си в моите ръце, след като много ме преследва и тъй дълго ме принуди да скитам по света. Тежкият камък, под който лежиш, е твоята тъмница и само тръбите на Страшния съд могат да те разбудят от сладкия сън. А аз дотогава ще си отмъстя на твоите потомци и те ще ми заплатят за всички злини, които ти ми причини“.

Злите присмехулници почти отгатнали думите на Андроник. Един след друг всички роднини на Мануил Комнин трябвало да изчезнат, станали жертва на страшното честолюбие на Андроник. Всъщност той управлявал вече империята като същински монарх. Политическите му противници, особено представителите на знатните благородници, трябвало или да избягат, или жестоко да платят. Всички държавни длъжности били заети от хора, които той създал. Но за да стане същински император, трябвало да отстрани от пътя си тия лица, които му пречели да заеме престола, т.е. вдовицата на покойния император и двете й деца. По-голямата дъщеря на Мануил първа изчезнала — тя неочаквано умряла заедно с мъжа си, кесар Рене, и никой не се съмнявал, че те са отровени. Но не така просто постъпил той при погубването на императрицата регентка. На всички е известно, че той отдавна я ненавиждал и за да й отмъсти, трябвало да измисли нещо по-префинено. Започнал да се оплаква от нея, че му прави тайна опозиция, вредна за интересите на страната. Той заявил, че ако тая опасна жена не се отстрани, той ще се откаже от властта, защото не желае да носи отговорностите за нея. С тия оплаквания не било трудно да се разбуни народът, който и без това бил зле настроен срещу „чужденката“. Шумни тълпи се отправили при патриарха, за да искат той да използува властта си, като принуди императрицата да напусне двореца. По такъв начин почвата била подготвена. Въпреки съпротивата на някои честни хора, срещу Мария било повдигнато жестоко съдебно преследване. Андроник започнал формално да я обвинява във връзки с чужденците. По повод на това обвинение тя била арестувана, хвърлена в тъмница и подложена на оскърбленията и лошите обноски на тъмничарите. Но и това не стигало. Изправена била пред съд, който я осъдил на смърт. Младият Алексей потвърдил тая присъда, като сложил под постановлението, което решавало съдбата на майка му, своя собственоръчен подпис с червено мастило и тоя подпис изглеждал като капка кръв. Мария Антиохийска била удушена в тъмницата си. Тогава тя едва навършвала 35 години. Но ненавистта на Андроник не се задоволявала с това законно убийство. Той започнал да преследва дори портретите, които изобразявали нещастната императрица. И заповядал да ги унищожат или да ги обезобразят, като се боял, че споменът за нейната светеща от щастие красота може да извика съжаление за трагичната й участ.

„Царската градина, по думите на Никита, изгубвала дърветата си.“ Скоро през септември 1183 г. тържественият държавен съвет, чиито членове, разбира се, предварително били подготвени, обявил, че би било полезно, дори следвало Андроник да бъде присъединен официално към управлението на империята. Това решение предизвикало обща радост в столицата. При известието за скорошното възкачване на любимеца му народът изпаднал в луда радост. По улиците пеели, танцували, ръкопляскали. Влахернският дворец бил заобиколен с народ и под заплахите на бунтовниците младият император трябвало да отстъпи. Но тук станало нещо любопитно и неочаквано. Андроник, който сам подготвил всичко това, започнал да се преструва, че не се решава да поеме властта и че се отказва от нея. Трябвало насила да го поставят на трона, да му облекат царската дреха и да му поставят червена корона на главата. В края на краищата той отстъпил пред народното желание и няколко дни след коронясването му в „Света София“ той вече с удоволствие слушал как неговото име се споменавало преди името на императора. Тогава, по думите на летописеца, той станал по-весел, суровият му поглед се посмекчил и той обещал, че когато стане император, всичко ще се уреди. Да отстрани от властта своя слаб съратник било работа за един миг. Той тържествено се заклел в църквата, че поема властта само за да помогне на племенника си Алексей. Но не минало месец и Сенатът решил по негово внушение, че начело на империята трябва да има само един господар и че Алексей трябва да се отстрани. Няколко дни по-късно, през ноември 1183 г., младият император бил удушен в своите апартаменти. Трупът му бил хвърлен в краката на Андроник, който го ритнал и казал: „Баща ти беше вероломен, а твоята майка беше развратница“, и заповядал да хвърлят трупа в Босфора.

След това, въпреки общественото мнение, той се оженил за годеницата на убития император Ана Французка, дъщеря на крал Луи VII, която нямала още 11 години, а на послушното духовенство заповядал да го освободи от клетвата, дадена някога на Мануил. Шестдесет и три годишен Андроник Комнин станал император.