Шарл Дил
Романтичните похождения на Андроник Комнин (5)

IV

Както в 1152 год., когато бил натоварен да усмири Торос Арменеца, така и сега той небрежно изпълнил дадената му задача и бил напълно разбит, — независимо че по време на сражението не жалил себе си.

Причината за това се криела в обстоятелството, че той бил зает съвсем с друго. В това време на Кипър, в Киликия се говорело само за необикновената красота на принцеса Филипа Антиохийска. Всички така хвалели прелестите й, че Комнин се влюбил в нея, преди още да я види и си поставил за цел да покори сърцето й. Трябва да добавим, че Филипа била сестра на императрица Мария и в това увлечение на Андроник имало и малко желание да отмъсти на Мануил и ненавистната му жена, като съблазни младото момиче.

Той пристигнал в Антиохия и започнал да парадира като млад човек пред прозорците на принцесата, облечен в разкошно облекло, придружаван от светлоруси пажове, които носели пред него сребърни лъкове. Сам красив и здрав, както винаги, въпреки своите 46 години, той бил облечен необикновено изящно — тесни панталони прилепвали на краката му, къс мундир пристягал кръста му, с една дума, всичко, което един артист само може да измисли в облеклото си, за да увеличи красотата си. Той бил така доволен от себе си, така се радвал на успеха си, в който не се съмнявал, че лицето му просто сияело и като че ли бръчките по него били изчезнали. Филипа тогава била на 20 или 21 години. Не било трудно за един такъв блестящ мъж да я съблазни и тя се отдала на Андроник, който й обещал, че ще се ожени за нея.

Когато новината, за това достигнала Константинопол, Мануил изпаднал в ярост и веднага изпратил в Киликия нов губернатор, на когото било поръчано да замести Андроник в длъжността му, а ако е възможно — и в сърцето на Филипа. Но младата жена не искала и да чуе за него. Когато царският чиновник се явил в Антиохия, тя не пожелала и да погледне новия си поклонник, а когато най-после благоволила да обърне внимание на него, то било, за да му се надсмее на малкия му ръст. Тя подигравателно го попитала, дали императорът я смята за толкова глупава да допуска, че тя ще остави Андроник, героя, човека със знатно произхождение, славата на когото гърмяла по цял свят, за да се омъжи за някакъв си обиден от съдбата човек с неясен произход и с нищо незабележителен. По този начин след нейния отказ на него не оставало друго, освен да се отдалечи, което и сторил. А Филипа все повече и повече се увличала и не искала никого друг да вижда, освен Андроник. Тази любовна история обаче му омръзнала първо на него. Дали се уплашил от отмъщението на Мануил, или самата Филипа му омръзнала, няма значение, той я зарязал по много подъл начин и заминал за Йерусалим, като отмъкнал със себе си и всички събрани в Киликия и Кипър пари от данъци на императора. Изоставена по такъв начин, Филипа трябвало печално да свърши живота си.

Десет години по-късно тя се омъжила за Готфруа Торонски, конетабъл йерусалимски, много по-стар от нея, а освен това и болен. Тя скоро умряла едва 30-годишна като залиняла и не можела да забрави печалната история с Андроник Комнин.

А в това време той продължавал със същия успех любовните си приключения. Бил добре посрещнат от латинците в Йерусалим, които много се зарадвали на помощта, която им предлага такъв един храбър рицар в отсъствието на краля им Амори. И все пак той не закъснял да прояви своята благодарност за оказаното му гостоприемство като змия, която иска да клъвне благодетеля си. В кралството живеела една от византийските принцеси, Теодора, братовчедка и племенница на Мануил. Омъжена 13-годишна за йерусалимския крал Балдуин III, тя овдовяла в 1162 г. и живеела в град Акр, който съставлявал вдовишкото й наследство. Тогава тя била 22-годишна и доста хубавичка и Андроник веднага се влюбил в нея, макар че тя, както Евдокия и Филипа, му била роднина, и то от такава степен, при която бракът не се разрешава. Но той като че ли намирал някакво удоволствие в това, да пренебрегва в любовните си приключения гражданските и църковните закони.

Теодора приела родственика си в Акр и се отнесла с него много любезно. После му върнала посещението в Бейрут, който бил подарен от крал Амори на Андроник за оказани от него услуги и скоро завързала с последния най-добри отношения. Император Мануил продължавал страшно много да му се сърди заради историята с Филипа и пращал нареждания до своите чиновници васали да ослепят Андроник, където го намерят, за да го накажат за постоянните му бунтове срещу императора и за безнравственото поведение към семейството му. За щастие един екземпляр от това нареждане попаднал в ръцете на кралица Теодора. Тя предупредила Андроник за опасността и двамата влюбени решили по-скоро да избягат, отколкото да се разделят. Това отвличане на кралицата било и признателността на Комнин към франките за добрия прием, който той намерил у тях. То е и потвърждение на думите на Вилхелм Тирски, който говори, доколко справедлив ще си остане завинаги стихът на Вергилий: „Боя се от данайците, дори когато ми носят подаръци“. (Timeo Danaos et dona ferrentes.) Отвличането станало по всички правила — отначало Андроник обявил, че си тръгва, после Теодора поискала да го изпрати на известно разстояние от Бейрут, да му изкаже почитта си и да се прости с него. Но и тя не се върнала вече. С помощта на султан Нуредин бегълците стигнали Дамаск, после Горан, където останали за известно време, защото младата жена трябвало да се освободи от бременност. Оттук те се отправили за Багдад, където били добре приети от мюсюлманския владетел. Странното е, че въпреки неизвестността, свързана със скитническия му живот и нещастията, които се сипели върху него, Андроник, обикновено така непостоянен, не помислил да захвърли Теодора. Неговите връзки с йерусалимската кралица били неговата истинска любов. В продължение на много години тези две любящи се и верни едно на друго същества влачели по целия мюсюлмански Изток своето пълно с приключения съществувание заедно с малкия Йоан, законен син на Андроник, който тогава бил на около десет години и двете деца Алексей и Ирина, които му родила любовницата. Навсякъде ги приемали добре, но не ги оставяли задълго на едно и също място от страх пред гнева на императора. Изгонили ги от Мардин, но ги приели в Ерзерум; останали в Иверия за малко. След цяла поредица препятствия те се намерили при турския емир на Халдейската провинция на брега на Черно море. Салтуч, така се наричал този владетел, подарил на Андроник силната крепост в Колонея, близо до византийската граница. Комнин се заселил в нея заедно със семейството и тук си устроил рицарски живот, като се занимавал с грабежи. Със своите нахлувалия в императорската държава той я опустошавал, вземал жителите й в плен и ги продавал на турците. Отлъчили го от църквата за съжителство с братовчедка му и за стоенето му сред неверниците. Но той не обръщал голямо внимание на това.

Такова едно отношение и постъпките на Андроник довеждали Мануил до ярост. Той употребявал различни средства, за да го пипне, но Андроник винаги му се изплъзвал из ръцете. В това отношение по-щастлив излязъл трапезундският херцог Никифор Палеолог. Той сполучил да залови Теодора и двете й деца. Това сломило непокорния характер на Андроник. Той обожавал любовницата си и не можел да живее без нея. Освен това твърде много му било жал за децата. И решил да иска прошка. Мануил бил много доволен, че може да вземе пак на своя страна такъв опасен противник и със свойствената му снизходителност побързал да обещае на братовчед си пълна безопасност. При това поръчителство Андроник отново се появил в Константинопол.

Но тъй като бил голям актьор, той поискал завръщането и засвидетелствуване покорността му да станат с известна тържественост. Под дрехата му от шията до краката се спускала дълга желязна верига и обвивала тялото му. Когато се явил пред императора във Влахернския дворец, в присъствието на всички придворни той се проснал на земята, облян с горчиви сълзи, молейки прошка. Тая трогателна сцена силно подействувала на Мануил, той сам заплакал и помолил братовчед си да стане. Но Андроник си останал в същото положение. Най-после, като изтеглил желязната верига, заявил, че като наказание за всичките си престъпления, той желае да го довлекат като пленник до подножието на императорския трон. Трябвало да отстъпят на желанието му, след което великолепно го нагостили, „както подобава на такъв знатен човек след продължително отсъствие“. Но все пак опасно било да бъде оставен тоя блуден син в столицата. Освен това Андроник и Мануил чувствували, че ако останат да живеят заедно, прежните им вражди непременно ще се подновят. За място на благородно изгнание на Комнин определили град Енеон, на брега на Черно море. Това изгнание било устроено доста прилично и той живеел тук „далеч от Юпитер и от гръмотевиците му“, като се ползувал от щедростта на Мануил и си отдъхвал след многобройните приключения. Много вероятно е и Теодора да е била изпратена при него в тая му резиденция, тъй като се знае само, че няколко години по-късно техните връзки все още продължавали.

На пръв поглед Андроник съвсем се отказал от честолюбивите си замисли. Като засвидетелствувал покорността си към императора, той след това дал и тържествена клетва за вярност, както на него, така и на малолетния му син Алексей. Вразумен и успокоен, той като че ли съвсем забравил домогванията си до престола и укротил всичката жар на своя буен характер. Наближавало да изпълни 60-те години. В своето мирно и прекрасно прибежище той обичал да разказва за подвизите си и със свойствената си непочтителност към всичко свято с удоволствие сравнявал себе си с цар Давид, който също бил жертва на завистта и също бил принуден да се спасява с бягство от своите врагове, като прибавял при това с известна насмешка, че приключенията на светия цар и пророк са нищо в сравнение с онова, което той е преживял. Въпреки белите си коси, той бил все още здрав телом и младолик, както преди. Достатъчен бил и най-малкият повод, за да се събуди у него зле успокоеното честолюбие и да пламне стремежът му към властта.