Алфред Рамбо
Михаил Псел — византийски философ и държавен мъж от XI в. (2)

Детство и възпитание на Михаил Псел

Константин Псел (той се кръщава Михаил, след като се покалугерява) се е родил в Константинопол през 1018 г. Намираме много ценни сведения за неговото семейство в надгробната реч, която той посветил на майка си. Той ни съобщава, че неговият баща произлиза от род, който дал на Византия патриции и консули. Както бил случаят с много византийски благородници, богатството му не отговаряло на неговия произход. Гръцките благородници не са имали предразсъдъците на западните. И затова бащата се заел с търговия, за да изкарва прехраната на своето семейство. С няколко черти Псел е нарисувал бащиния си портрет: „Той беше прост и честен човек и без да бъде женствен, цял бе изпълнен с кротост и доброта, гневът не го завладяваше, ударите на живота не го тревожеха. Аз не го видях никога нито да се ядоса, нито да се разтревожи. Никога той не се увличаше дотолкоз, че да удари човек или да заповяда да го ударят: душата му беше винаги чиста, той не обичаше да говори много, но когато случаят го изискваше, говореше твърде приятно. Беше работлив дори до крайност, не беше слуга на никого, но когато намислеше нещо, извършваше го сам, без да прибягва до помощта на когото и да било. Той премина живота си леко, без да направи нито една фалшива стъпка, с винаги равна походка, подобно на зехтина, който тече безшумно. Тялото му приличаше на кипарис с изправено стебло и с правилно развити клончета. Той имаше хубави очи и весел поглед, изражението му беше привлекателно и приятно, веждите му не бяха вдигнати и нахални, а прилично очертани и правилни, което свидетелстваше за прямотата на неговото сърце. Само като го погледнеха, дори без да го чуят как говори, преди да го видят на работа, ония, които претендират, че са физиономисти, биха могли да открият неговите скрити добродетели и да провъзгласят, че в наше време той е бил нещо като искра на античната простота. Ако някой поиска да нарисува портрета му, може да вземе за модел мене, защото аз съм се отдалечил много от майчиния си род и приличам на баща си, както орлето прилича на орела, както сянката прилича на тялото“.

И така, в портрета на бащата ние трябва да търсим портрета на самия Псел. Той е бил също така висок и строен, веждите му са били добре очертани и погледът бистър. Нека прибавим към това орловия нос, човка на хищна птица, с която са се подигравали неговите неприятели. Той имал вида на честен и наивен човек, което сигурно му е помагало много в неговите хитрости на дипломат. Ние само трябва да се учудваме, че добрият човек, който преминал живота си „като зехтин, който тече безшумно“, е имал за син най-буйния, най-влиятелния държавен мъж през XI в., който е бил и твърде голям интригант. Как така този честен буржоа, „неособено разговорлив“ е могъл да роди най-словоохотливия от ораторите и най-плодовития от писателите? Щом като Псел прилича на баща си телесно, сигурно в духовно отношение той е бил портрет на своята, майка. Последната е притежавала всичко, което липсвало на нейния мъж. Тя наистина е била мъжът вкъщи и нейният съпруг е бил твърде щастлив, че е имал такава жена: „Божието провидение му бе дало за съпруга не подчинена, не помощница, но началничка, която имаше и инициатива за всички велики неща“. На нея дължи Псел отчасти това, което е имал. Затова именно той е държал надгробна реч за майка си, а не за своя баща. И ако споменава за него, прави това с извинение, сякаш се касае за някакво отклонение. Съобщенията на Псел в тоя странен панегирик ни позволяват да проникнем във вътрешността на едно византийско семейство, да седнем при огнището на един благородник или по-скоро на един дребен буржоа в Константинопол. Би помислил човек, че се намира в някоя къща на ул. „Сен Дени“ или в квартал „Маре“ в Париж. Съпругът, почтен, дребен търговец, е по характер апатичен и свенлив; жената има инициативи и взема решения за двамата. Тя се гордее със своите деди и има амбиции за сина си. Тя сънува сънища, които й предсказват най-хубаво бъдеще за това дете. Никой народ не е сънувал толкова много, колкото византийците. А понякога и сънищата са се сбъдвали. Мнозина са мечтаели за императорска власт и примерите на великите похитители на трона като Юстиниан, Лъв Исавриец и Василий Македонеца са окуражавали твърде много всички. Дали майката на Псел в своите амбициозни мечти се е издигала толкова високо? Нейният син не ни съобщава това. Пък и дори под трона във византийската йерархия е имало хубави места, които са можели да задоволят амбициите й за нейния син.

Когато Псел вече на осем години завършил първоначалното училище, роднини и приятели, събрани на семеен съвет, решили да го дадат на занаят, който можел да му помогне скоро да си изкарва прехраната. Но майката протестирала и се позовала на своите сънища и на предсказанията за бъдещето. Добрите родители, суеверни като всички византийци, били принудени да се съгласят. Псел продължил образованието си, но при слаби доходи на семейството, при малки печалби от дребната търговия. Колко много лишения си е налагала амбициозната майка на себе си и на своя кротък съпруг? Те били възнаградени от успехите на детето. Изглежда, че в средните училища на Константинопол се е учило много, тъй като Псел е знаел цялата „Илиада“ наизуст и е можел да обяснява нейната прозодия, тропите и всички поетически фигури. Когато се прибирал вкъщи, майка му се заемала с подготовката на неговите уроци: „О, майко, провикна се Псел, ти не стоеше при мене само като мъдра съветница, ти беше моя помощница и моя вдъхновителка. Ти ме разпитваше, какво съм вършил в училище, какво са ни учили учителите, какво съм научил от своите другари. После ти ме караше да разказвам уроците си и би казал човек, че за тебе нямаше нищо по-приятно от това, да слушаш уроци по правопис, по стихотворство, уроците за съгласуването на думите или по синтаксис. Още те виждам със сълзи на възхищение как ти бодърстваше заедно с мен късно в нощта, отпаднала за сън на леглото си и ме слушаше как разказвам, като ми вдъхваше кураж и постоянство повече, отколкото Минерва на Диомет“.

И тогава са се случвали трогателни сцени, които сякаш са заети от строгия и трудолюбив живот на нашата дребна съвременна буржоазия. Тази майка не е била тъй образована, че да може да ръководи детето си по всички пътеки на науката. Нейното естествено чувство, женската й тънкост често пъти се смущавали при някои трудности. Учител и ученик се поглеждали еднакво смутени. Но ето в какво се състояла разликата между Париж и Византия: „Тогава, продължава Псел, тя издигаше ръце към Бога, удряше силно гърдите си и молеше небето да ми прати своята светлина“. Не само Псел е възхвалил тази чудна жена. Дъщерята на императора Ана Комнина ни я показва също така просната в църквата на Божията майка, прекарваща в дълги бдения и молитви за своя син. „Аз направих към теб двоен дълг, казва също така Псел. Ти не само ми даде живота, но освети ума ми със светлината на науката. Ти не се съгласи да оставиш това само на учителите и поиска да сееш сама просвета в моето сърце.“

От ученик Псел станал студент. За нещастие той имал лошата съдба да попадне точно в периода на умствения упадък, който се простира от царуването на Константин VII Багренородни до Константин Мономах. Големите учебни заведения, основани от първия, били западнали. Правителството не правело нищо за висшето образование и учителите са били принудени да живеят от своето учение. Нито бляскавите разположения на младия ученик, нито молбите на неговата майка, нито предсказанията за бъдещето не са могли да заместят заплатата на учителите. Истинско нещастие било за нея, когато синът й се принудил да прекрати учението си. Но какво да се прави? Семейството било бедно и Михаил имал по-възрастна сестра, която обичал, но на която трябвало да се направи зестра. Той се принудил да стане писар при едно високопоставено лице, което отивало в една западна провинция да заеме поста на съдия. „Тогава за пръв път — забелязва нашият гражданин, домосед като парижки буржоа, излязъл за пръв път от града — аз можах да видя стените и кулите; за пръв път, мога да кажа, видях полето.“ Тогава той е бил на шестнадесет години!

Едва напуснал Константинопол и родителите му изгубили дъщеря си. При тая жестока мъка единственото тяхно утешение е било, че ще могат да повикат отново сина си. Паричните и семейните причини, които ги бяха принудили да го отдалечат, вече не съществували. Имало място за него в тяхното печално домашно огнище. Писмото, което те му написали, не съобщавало нищо за нещастието. Дори те му пишели новини за неговата сестра, както обикновено. Те искали лично да го подготвят, за да понесе по-леко печалната новина. Обаче случаят разпоредил съвсем друго нещо. По тоя въпрос аз оставам да говори самият Псел. Приятно е да видим в това сърце, на пръв поглед изсъхнало от много учение и от старателни политически грижи, такъв пристъп на искрена скръб. Приятно е също така да видим под условността, формализма и надутия стил, които характеризират византийския живот, днешната същност на човешката природа: „Току-що бях преминал крепостните стени, влязох в града и се намерих при гроба, където почиваше тялото на сестра ми. Тъкмо беше седмият ден след погребението й и много наши роднини се бяха събрали там, за да оплакват покойната и за да утешават майка ми. Аз познах между тях един добър, безхитростен човек, който знаеше милата хитрост, с която моите родители ме бяха повикали. Аз го попитах за баща си и майка си, и за някои от своите сродници. Без заобикалки той ми отговори съвсем направо: «Баща ти оплаква гроба на дъщеря си; майка ти е до него и е неутешима, както знаеш за нещастието си». Той каза тия думи и аз не мога да изразя това, което почувствах. Като че поразен от небесен огън, паднах от коня си безжизнен и безгласен. Вдигна се шум около мен и родителите ми разбраха: плачът започна още по-силно заради мен вече, подобно на незагасен съвсем огън, разпален бързо от подухване на вятъра. Те ме погледнаха подплашени и за първи път майка ми се осмели да вдигне покривалото си, без да се грижи, че ще изложи лицето си на мъжки погледи. Наведоха се над мен, всички искаха да ме докоснат, мъчеха се да ме съживят с риданията си. Вдигнаха ме полумъртъв и ме отнесоха, при гроба на моята сестра“.

Трябва човек да чете много летописци, за да намери една тъй характерна за византийските нрави картина. Ясно е, че дори в Константинопол между образованите се спазвали старите гръцки народни обичаи. Виждаме, че семействата се събират на определени дни, за да импровизират по гробовете ония оплаквания, които цариците и принцесите на Омир, Есхил и на Софокъл произнасят върху безжизнения труп на Патрокъл или Полинис. Този обичай се среща днес само между селяните на известни кантони. Интересно е, че го виждаме през XI в. в столицата на империята. Тези стари обичаи, които са останали въпреки влиянието на римските нрави и на православието, са налагали на изкуствения и изтънчен византийски живот един национален, селски дори, много определен характер. Тогава са съществували нещо като две противоположни цивилизации — едната изкуствена и космополитна, другата народна и елинска. Контрастът на двата елемента изпъква още по-ясно, когато виждаме Псел, бъдещият философ и министър, сам да пее надгробни песни, както би направил и последният пелопонески селянин, да импровизира оплакване, което напомня традиционните обреди и изрази и през това време неговите роднини, събрани около му, да стенат в хор и с тия си римувани оплаквания да правят мрачен акомпанимент. Разбира се, в неговата импровизация има следа от надутия стил на времето, но ние не можем ясно да разберем дали това се дължи на изкуствеността на литератора, или пък на странния характер на примитивната поезия.

„Щом отворих очи и видях гроба на сестра си, разбрах цялото нещастие и като се съвзех, аз пролях върху нейния прах вместо погребално разливане — потоци от сълзи: «О, моя сладка приятелко — извиках аз. Не я смятах само като сестра, наричах я с най-нежни и най-предани имена. — О, чудна хубост, несравним човек, безпримерна добродетел, хубава статуя, надарена с душа, сирена на красноречието, непобедима грация! О ти, която си всичко за мен и нищо повече от моя душа: защо си отиде и остави брат си? Как можа да се отскубнеш от този, който отрасна с теб, как можа да се примириш с тази жестока, раздяла? Но кажи ми, кой дом те е приел, къде почиваш ти, сред какви ливади, какви хубости и какви градини радват очите ти? Кое е щастието, което ти предпочете пред моя поглед? Кои цветя те съблазниха, кои рози, кои шепнещи поточета, кои славеи те пленяват със своите сладки песни и кои щурци с концертите си?…»“

Можем да сравним последните думи на Псел с погребалните песни, събирани напоследък във всички страни на Европа, където този обичай е бил запазен. От тях се вижда как византийският студент е спазил буквално селската традиция. От тия пентима можем да си представим живота след смъртта така, както са си го представяли класическите поети. И тук виждаме нещо като елисейските полета с техните сенки, рози, водопадчета, славеи. От тия представи липсва християнският дух. Но покрай това поетическо езичество винаги е личало влиянието на православната църква, на християнския аскетизъм. Византийският живот е представлявал пълен контраст по разнообразие и сложност, макар че някои повърхностни писатели го характеризират само с една дума! При същия този гроб, където се чуват езически песни, Псел намира майка си, която в своето отчаяние се отдава на Бога. Виждаме я облечена в черно расо на монахиня; хубавите й руси коси са паднали под свещените ножици, нейното лице е покрито с було. И отдавна впрочем това е било най-скъпото, най-милото й желание — тя се е стремяла към този мирен живот, изпълнен с Бога. „Тя мечтаеше силно за дрипавите дрехи и за монашеския пояс; тя искаше да измъчи тялото си, да израни коленете си от коленичене, да изтърка ръцете си, пръстите си от свиване за молитва, да живее съвсем чиста заради Бога на чистотата.“ Тя се настанила в един манастир близо до гроба на своята любима дъщеря, оплаквала покойната и се молела на Богородица да запази сина, който й оставал. С обикновеното си покорство нейният мъж последвал примера й. Подобни оттегляния са били нещо обикновено в Константинопол. Всеки византиец е бил нещо като мирски калугер, който чакал само случай, за да постъпи в манастир. След един повече или по-малко изпълнен с труд живот той се оттеглял в манастир подобно на парижкия буржоа, който след като продава предприятието си се оттегля на село. Манастирът е бил обикновеното убежище за чиновници и за войници; той е бил задължителен приют за куртизани в немилост, за свалени императори, за вдовици императрици, за императорски принцеси, които не са си намерили мъж. За манастирите тогава не са имали такава страшна представа, както у нас, най-вече от революцията насам. Не се е издигала голяма преграда между светския живот и живота в манастира. Хората са влизали там и после са излизали. Самият Псел ни дава пример за това.

Майката на Псел, след като станала калугерка, не изоставила сина си. Настанен близо до манастира, Михаил продължил учението си. Следвал уроците на най-бележитите професори и вечер отивал да работи при своята майка. Липсата на пари го принудила за втори път да постъпи на служба. Той тръгнал на път заедно с един бирник, който заминавал за своя участък в Месопотамия. Но Константинопол упражнявал върху него голямо влияние. За него, както за много наши парижани, пространството, затворено между известни улици, съставлявало цялата вселена. Той бил роден византиец и провинцията е била за него нещо като заточение. Той е чувствал, че само в Константинопол ще може да попълни образованието си и че само там съдбата ще може да изпълни своите обещания за бъдещето, взети под внимание от него. Псел се върнал след кратко отсъствие. Почитан от своите професори, уважаван от другарите си, скоро той придобил известност между учениците. Той се свързал с някои благородни свои съученици, като Константин Дука, чиято протекция един ден му става полезна. Но също така и с ученици, еднакво бедни като него, скромни, стипендианти като Йоан Ксифилин Трапезундски или Константин Ликудис, които с труда си по-късно се издигат до първите стъпала на църквата и на държавата. Във Византия, както и у нас, не само младежи от благородни семейства успявали да изпъкнат, а по-скоро дребни благородници от средната класа, подтиквани към работа от необходимостта, от силното желание да се издигнат и поради бедността на родителите си. Псел завършил философия и поискал да учи право, което му откривало достъп до по-доходна кариера. Понеже нямал възможност да плаща уроци на професорите си, той се споразумял със студента Ксифилин, който вече изучил право и искал да изучава философия. Двамата приятели организирали нещо като взаимно обучение — Ксифилин станал ученик на Псел по философия, а Псел ученик на Ксифилин по право. И двамата са правили чест на учителя, който се занимавал с тях. Философията издигнала единия до трона на патриарха, а правото довело другия до министерския съвет на империята. През това време Псел е могъл да дебютира като адвокат и лекотата на неговото слово и духовитият му ум го направили веднага прочут. Скоро той преминал на държавна служба.