Алфред Рамбо
Михаил Псел — византийски философ и държавен мъж от XI в. (6)

Административна кореспонденция на Михаил Псел

Между 205 публикувани писма на Псел има и такива, които рисуват философа в по-благоприятна светлина. Той е носел всички пороци на времето, но се отличавал от съвременниците си с по-висши стремежи. Въпреки всички низости и постоянни отмятания, в които трябва да го упрекнем, той е бил патриот. Бил е наистина, както се хвали в своите мемоари, филопатрис или филоромайос, или по-скоро не е бил ромайос, гръко-римлянин-византиец, а наистина елин. Отвъд цялото Средновековие, той достига до благородния произход на изчезналата раса. Той е бил последният от старите гърци или, ако искате, пръв от модерните гърци. Старата Елада преминала през странни преображения; расата се променила с установяването на славянски колонии в Пелопонес, Боеция и Атика. Един император от X в., подозиран, че симпатизира на Гърция, е произнесъл върху нея следната смъртна присъда: „Тя цяла е славянизирана“. Срещу тази присъда именно се бори Псел. Въпреки вмъкването на славянски, турски, влашки елементи, той все пак познава Елада на Перикъл и на Филопомена. Може би той отдава всичко на отдалечаването от епохата или не е видял отблизо мизерията и разорението на тази страна. Чиновниците се мъчат да отклонят всякакво назначение в Гърция, а след като са били назначени там, бързат да молят за преместване.

„Веднага след пристигането си в тъй прославената някога Гърция атинският интендант, пише Псел, почва да се оплаква от съдбата си, сякаш е заточен в някаква Скития. Нито украсената с рисунки портика, нито академията, нито Пирея очароват душата му. Пъстрият характер на атиняните го кара да живее пъстър живот и нещастният човек, който не е създаден за музите, си блъска главата, за да намери начин, с който да накара елините да плащат контрибуции.“

Псел прави приятелски упреци към един друг чиновник, който отказва управлението на Елада.

„Щом като прочутите и завидни полета на славна Гърция, щом като царската земя, от която са излезли борците при Маратон, Филиповци и Александровци, не са достатъчни за твоето удоволствие и за поддръжката ти, коя страна тогава на населената земя е достойна да те приеме? Можеш ли да твърдиш, че всичко, което е писано от старите мъдреци за Атина и за Пирея, е само басня, глупост и лъжа?“

Той препоръчва на един свой колега няколко просители, дошли от Гърция, и прибавя:

„Не се учудвайте, че съм приятел на атиняни и пелопонесци. Аз имам причини да обичам един от тях, особено да ги обичам и като народ, заради Перикъл, Кимон, заради някогашните философи и оратори. Не трябва ли да обичаме децата заради техните родители, дори и тогава, когато те не възпроизвеждат всичките им характерни черти?“.

Не ви ли се струва, че четете страница от някой запален елинофил от 1825 г.? Уви! Какво е останало от Стара Гърция? Народи, изпаднали във варварство, при чудно хубави развалини. Псел се интересува със страст и от националните останки, и от развалините. Той пише на солунския епископ и го моли да сее просвета сред невежествените племена. Псел си създава музей от антични мраморни изделия. Като награда за покровителството, което им дава, той иска от чиновниците, назначени в Елада, да му изпращат статуи, намерени в страната. В дъното на неговите занимания лежи постоянно Древна Гърция — било, че възпява нейните богове и герои в „Теменужно поле“ или в своите „Алегории“, било, че се мъчи да постави на почит философията на Платон, или че коментира Омир и Менандър, било, че разглежда атинското право, или че праща на приятелите си трактати върху топографията на Атина, било, че изучава като любопитен археолог това, което останало от изкуството на Фидий. За някои Византийската империя е космополитична държава, абстрактна и ненационална организация, която се простира върху най-различни народи и раси и която може да постави на императорския трон някой си арменски княз или пък монарх от славянски или хазарски произход. За Псел обаче Византия е национална държава, която трябва да има за основа величието и възраждането на елинската раса. За него Византийската империя е Гръцка империя.

От други писма виждаме, че той покровителствува някои провинции и градове, които са го приели за свой гражданин, препоръчва клиентите си на силните на деня и отговаря, въпреки многобройните си занимания, на епископи, на калугери и на бедни вдовици, които търсят правосъдие. Ето един образец от неговите препоръчителни писма. Касае се за един монах, който е бил с объркана глава и се оплаквал, че страшни неприятели го прогонили от някакъв малък манастир.

„Драги и знаменити приятелю, не зная дали тоя беден и отчаян монах притежава там манастир или пък някоя нива, но като виждам, че езикът му е по-голям от неговия въображаем имот и че той се смята за преследван от неправдите, препоръчвам го на твоя съд. Ако ти откриеш, че манастирът, монасите, завистниците, насилниците и всичко останало са само фантасмагории и театрална измислица, тогава дай му и театрално правосъдие. Заповядай на своите подведомствени да доведат неговите измислени подчинени, нареди комична анкета и нека целият процес бъде като драматическа измислица. Но ако той наистина притежава някакъв имот, дай му добро и сериозно правосъдие.“

При друг случай, за да повлияе при решенията на някой свой колега, той му посочва настанените у него просители, живущи на негова сметка и го заплашва любезно, че ще го накара да участвува в тази принудителна милостиня. Такъв е неговият обикновен стил. Често истинското чувство се крие зад духовита шега. У този византиец има наистина хумор. Нека цитираме и писмото, с което той препоръчва един нов чиновник на вниманието на неговите началници:

„Драги шамбелане, подуправителят, когото ти изпращам, е един млад жребец, несвикнал с ярема, който човек слага за първи път, като постъпва на служба. Той има нужда от опитен и сръчен коняр, който да го въведе в кариерата. Още не е свикнал на публично надбягване, бои се от височини и завои. Не го стягай много, за да не му развалиш устата, пази се да не го нарани увището, знай да го подкарваш и спираш навреме.“

Публикуваните документи позволяват да се направи едно заключение за Псел. Политическият му живот търпи най-много укори. Министър на много императори, той ги ласкае в своите панегирици и ги съди строго в мемоарите си. Не личи той особено настойчиво да се е противопоставял на ония мерки, които са му се стрували гибелни за империята. Той е лишен от характер. В едно общество, отдадено на войната, той е изключително човек на словото и на перото, и сякаш изгубва и ума, и дума при дрънкането на сабите. Само неговият твърде гъвкав талант е могъл да му помогне за толкова кратко време да състави обвинителния акт срещу Керулариос, а след това и неговия панегирик. На колко принцове е служил и изменял той! Колко клетви е давал! Той е посланик на Михаил Стратиотик, а се връща в Константинопол като министър на неговия враг. Отрупан с благодеяния от Исак Комнин, той става съучастник на неблагодарната машинация, която изгонва последния от палата. След като сравнява Роман IV Диоген с пророк Давид, той става водител на заговора, който предава на турците византийския император. С еднаква охота той е готов да изостави Евдокия, както и да прегърне нейната кауза. Въпреки истинския му патриотизъм, неговата политическа кариера се състои от цяла редица слабости и отричания от по-раншни дела и думи. Но каква литературна плодовитост, какви смели инициативи в областта на умствения труд! Като историк той служи за модел и за авторитет на всички негови последователи в бъдещето; като философ той е предшественик на платоновото възраждане; като държавен мъж той възвестява пробуждането на елинската националност; като професор той възкресява за момент Константинополския университет. В писмата си той ни се открива понякога като заблуден в XI в. атинянин. Полиглот и полиграф, няма нито един клон от познанията на неговото време, в който той да не си е създал име и неговият учен издател не се осмелява още да направи подробен каталог на съчиненията му, който съдържа вече 225 тома. Алатиус през XVII в. го нарича несравнимия Псел: „Няма нито една наука, казва той, която да не е осветена със забележки от този велик ум, популяризирана с някое ръководство, съживена чрез някое усъвършенствуване на методата“.

Византия вече бе имала своя Трибоний, човек със същата енциклопедическа образованост. Някои сравняват Псел и с Бекон, на когото качеството на министър също така е попречило много на философа. Алатиус е мислил, че са съществували няколко души с името Псел. Дали наистина не бихме могли да разделим тази личност, да запазим Псел — учения и да отхвърлим Псел — великия шамбелан?