Алфред Рамбо
Михаил Псел — византийски философ и държавен мъж от XI в. (3)

Псел министър на Константин Мономах

През това време империята представлявала интересна картина. След Василий Македонеца се забелязал известен напредък в политическите идеи. Нечувано нещо дотогава, но пет поколения императори предавали властта от баща на син, без да се появи какъвто и да било спор: Василий, Лъв Философ, Константин VII Багренородни (Порфирогенет), Роман II, двамата братя Василий и Константин VIII. Един нов закон за публичното право започва да се установява на практика — законът за монархическата устойчивост и за уредената наследственост. Разбира се, през това време все пак царуват императори, които не са от кръвта на Василий: Роман Лакапин по време на малолетството на Константин Порфирогенет, Никифор I Фока и Йоан I Цимисхи по време на малолетството на Василий II, но все пак тяхната узурпация е била нещо като преклонение пред законността. Те са царували, но са почитали правото на младите престолонаследници. Царували са по-скоро от тяхно име и като съдружници в управлението — те били само техни короновани настойници. Тия скрупули на натрапените императори засилили у народа почитта към кръвта на Василий и създали нещо като монархическа религия. Последният от македонските императори Константин VIII не оставил мъжки наследници, но принципът на наследството е бил вече така здраво установен, че тронът преминал без спорове в ръцете на двете му дъщери Зоя и Теодора. Теодора пожелала да запази девствеността си, а Зоя, която показвала същите склонности, в крайна сметка се омъжила. Тя дори се омъжила няколко пъти, въпреки църковните канони и въпреки видимата строгост на византийските нрави. В тоя момент Македонската династия се съюзявала с цяла редица чужди на нея императори. Само че докато Роман Лакапин, Фока и Цимисхи са царували като настойници на младите принцове, Роман Аргир, Михаил Пафлагониец и Константин Мономах заемат последователно трона като съпрузи на Зоя. След като короната стигнала дотам, Византийската империя станала истинска гинекократия. Принцовете съпрузи управлявали, но порфирогенетката царувала. В апартаментите на мъжете стояла силата, а в апартаментите на жените са били правото и законността. Гинекеят създавал и свалял императори. Зоя, принудена поради тогавашните нрави да живее отшелнически, подобно на атинските матрони в древността и на болярките и московските царевни през XVI в., била винаги обкръжена от евнуси, калугери и смешници. Тайните на този християнски харем, който вече загатва за султанските хареми, ни бяха слабо познати преди публикацията на мемоарите на Псел. Посветен като министър във всички интриги, той ни ги открива любезно и деликатно. Понякога свободата на неговия език и остротата на физиологическите му бележки са ново доказателство, че смелата наивност на античните времена е вървяла успоредно с византийската свенливост и изтънченост.

Зоя била вече стара мома, когато баща й Константин VIII на смъртно легло заповядал да повикат Роман Аргир и му предложил едновременно трона и ръката на тази принцеса. Роман бил вече женен за жена, която обичал, и тази вече 45-годишна порфирогенетка не го привличала. Той поискал да се отърве от двойната чест, която му предлагали. Умиращият император му оставил да избира между сватбата и насилственото ослепяване — той се оженил. Царуването на Роман III продължило само пет години. След като Зоя се омъжила, веднага си намерила любовник — Михаил Пафлагониец. На принца съпруг започнали да дават систематично отрова и понеже той линеел и все пак не умирал, задушили го в банята. Пафлагониецът го наследил под името Михаил IV. Всички приели свършения факт — нали законната наследница на престола е била свободна да го раздели с когото си иска? Скоро Михаил IV изстинал към жена си и започнал да я гледа с недоверие. „Но — пише Псел — не мога нито да я похваля, нито да я укоря за това; разбира се, аз не одобрявам човек да бъде неблагодарен към благодетелката си, но все пак мога ли да го укоря заради неговия страх, да ни би тя да му приготви същата съдба, както на първия си мъж?“

Михаил IV назначил за министър Константин Ликудис и последният се погрижил за кариерата на бившия си приятел Псел. Най-напред той го назначил за съдия във Филаделфия, после го повикал в неговия любим Константинопол и го назначил в двореца за държавен подсекретар^[19]. През 1041 г. Михаил IV, измъчван от угризения на съвестта и поради страха от отрова, отвратен от империята и от жена си, обръснал главата си и постъпил в манастир^[20]. Тогава Зоя приела да разделя короната с един племенник на бившия император Михаил IV по прякор Калфата, тъй като баща му бил пристанищен работник. Този път тя не се омъжила за него, а само го осиновила, като Калфата обещал да я почита като майка, но й заплатил за това с неблагодарност. Неговите приятели заявявали високо, че трябвало да свали старата императрица, ако не иска да бъде убит. Той обявил своята мащеха за свалена от трона и пожелал да я заточи на един остров. Михаил си направил сметките, без да вземе предвид традиционната привързаност на народа към кръвта на Василий Македонеца. Народът се възмутил, че един занаятчийски син иска да сваля една порфирогенетка. Избухнал страшен бунт от името на императриците Зоя и Теодора. Михаил и главният му съучастник — неговият вуйчо, избягали в манастира „Студион“ с надеждата, че ще спасят живота си, като се покалугерят. Този ден бил много тревожен за държавния подсекретар Псел. От сутринта той тичал непрекъснато от двореца на Зоя до двореца на Теодора, сеещ интриги, наблюдаващ накъде духа вятърът, нагаждащ се около партиите. Той присъствал на събранията на народа. По-малко буйните декламирали по площадите и вече съчинили трагудии за събитието или пък исторически песни, подобни на руските билини. Псел отишъл в манастира „Студион“, където се намирали двамата изгнаници. Народът успял да проникне в светилището и заплашвал, че ще ги разкъса. Затова те прегръщали светия престол.

„Аз се изправих отдясно на престола, облян в сълзи. Когато те видяха, че не ги заплашвам като другите, но ги гледам с благо лице и съм трогнат от съдбата, им, те се приближиха към мен и тогава аз отидох към тях и кротко упрекнах вуйчото за участието, което бе взел в проектите на императора срещу императрицата. После се обърнах към последния и го попитах в какво упреква майка си, господарката си, че е замислил срещу нея този удар. И двамата се опитаха да се извинят. Вуйчото ни увери, че нямал никакво участие в проектите на своя роднина. Узурпаторът на свой ред наведе глава, и след като се разплака, каза: «Не, Бог е справедлив, аз понасям наказанието за моите престъпления!» И той отново прегърна с всички сили светия престол…“

Нито тяхното разкаяние, нито мъдрите съвети на Псел, който в това отношение напомня педагогиката на Лафонтен, не помогнали много на двамата нещастници. Партизаните на императриците изпратили бързо в манастира един висш чиновник, придружен със силна армия. Псел не споменава името му. Той пази предпазливо мълчание по отношение на всички видни хора, чиито подвизи описва. (Неговата история има нужда от ключ, подобен на този, който някои искаха да приспособят към „Характерите“ на Лабрюер.) Това е бил управителят на град Кампанарис. Измъкнати от светата обител сред виковете на тълпата, те били предадени още на улицата на палача, който им извадил очите. Псел бил свидетел на техните мъки. „Такъв беше, прибавил той, краят на тиранията!“ Зоя, която нямала никаква полза от тия опити, искала да си намери нов съпруг. Когато първият й мъж бил жив, любовник й бил Пафлагониеца; приживе на последния си съпруг тя станала любовница на един византийски благородник — Константин Мономах. Михаил IV изпратил Мономах на остров Лесбос, а Михаил V заповядал да го убият. Но джелатинът се забавил заради срещуположни ветрове и в този промеждутък го повикали в Константинопол, за да извади очите на самия Михаил V. Константин Мономах, който се готвел за смърт, научил изведнъж, че в Константинопол го чака трон. Такава е била играта на любовта и на случая.

Псел се възползвал от междуцарствието и говорел за двете императрици. Той ни ги описва седнали на един и същи трон, нагиздени с императорските накити, заобиколени от стража, въоръжена със снопове пръчки, от мечоносци и войници с тежки брадви на дясното рамо. Втори кръг от войни обгражда първия, всички с погледи в земята от почит към пола на техните господарки. Зоя, описва я Псел, е била жива и нервна; с лека ръка тя разрешавала живота и смъртта, подобно на непостоянната вълна, която ту се издига, ту спада под ударите на кораба или пък го обгражда с ярост. Тя била много разточителна и това изчерпало скоро съкровището и ускорило финансовия упадък на Византия. Както по-късно в Истанбул, така и тук харемът е бил разрухата на империята. Зоя била дребна на ръст, имала големи очи, дебели и страшни вежди, леко пречупен нос, хубава руса коса и ослепително бяло тяло. Интересно е, откъде Псел е могъл да се осведоми по такъв точен начин, когато императриците били невидими в техния гинекей. Той навлиза дори в много по-интимни, от чисто медицински характер подробности. „Ако гледаме само чудната хармония на цялата й фигура, продължава нескромният куртизанин, всеки, който не знае възрастта й, би помислил, че среща младо момиче. Плътта беше запазила същата си стегнатост, всичко беше пълно и гладко, по нея нямаше никакви бръчки, нито изкривена контура… Тя съвсем не се гиздеше пресилено, не носеше обсипани със злато рокли, нито диадема, нито огърлици, нито пък каквото и да било тежко украшение. Тя обвиваше хубавото си тяло с лека рокля…“ Именно тази руса султанка, с големи очи и със заплашителни вежди разполагала с империята.

Константин Мономах, сгоден наново за Зоя, се връща тържествено във Византия. В момента, когато ще потъне в „морето на неговото царуване“, Псел е малко смутен. Тъкмо под покровителството на този монарх той влиза наистина в политическия живот. Дотогава като прост държавен подсекретар той е трябвало да допълва заплатата си с работа като адвокат. „Едва стъпил на трона, той ме взе за министър, издигна ме на високо място, не скри нищо от мен, нито от това, което правеше публично, нито от това, което замисляше тайно. Ето защо аз ще говоря за него по-дълго, отколкото за другите императори.“

Очевидно Псел е добре осведомен историк, но дали е безпристрастен и независим? Той претендира за това и може би въпреки многото неща, които премълчава, е дал истинската физиономия на царуването. Ясно е, че Псел се смущава най-много, когато се вижда принуден да отправи в своята „История“ справедливи укори към този император, защото му пречи споменът за панегириците, в които той довел ласкателството си към императора до последните предели. Една от неговите речи започва със следните думи: „Цар-слънце…“ и ораторът се впуска в едно сравнение между слънцето и Константин в полза на последния. Неговите противници не са изпуснали случая да осмеят поръчания му лиризъм и неговия цар — слънце. Навярно за да не се опровергава, Псел продължава в своите спомени да сравнява покойния монарх с царя на светилата, само че това слънце вече не е онова, което „при върха на своя път полива земята с лъчите си“, а слънце, което „затулено с облаци, праща тъмна светлина на зрителите“.

Чувства се, че в своята история Псел пише и похвали, и укори малко пресилено. Затова той се впуска най-напред в описание на физическата хубост на императора: „Той беше красив като Ахилес и Нерей. Природата бе направила от него завършен модел, толкова много пропорция имаше в частите му и хармония в неговото лице. Нямаше хора достатъчно силни и здрави, които да не задуши в прегръдката си; ако му скимнеше да размаха ръката си, пострадалият «дълго трябваше да чака деня на своето излекуване». И в това виждаме, че древните обичаи продължават и във византийския живот. Защото Псел го хвали не само защото бил съвършен ездач, но и защото се отличавал при дълго бягане в игрите на пентале. Все пак ще трябва да чуем разказа му за неговото управление. «Избегнал силна буря, той бе приближил щастливите и сладки брегове на спокойните пристанища на царството и се боеше, че може да бъде хвърлен в открито море.» Тази метафора ни осветява добре по отношение на Мономах. Някога храбър и деятелен в низшите си служби той е сметнал империята за почивна станция и властта за средство, което дава спокойствие. Той искал да бъде щастлив и да направи поне щастливи тия, които виждал около себе си. Той оставял двете императрици да разпиляват съкровището, за да задоволят своята мания за парфюми и благовонни дървета. Той не можел да откаже нищо на никого. Най-вече на себе си той не отказвал нищо и се оставял да го води склонността му към прекрасния пол. След едно управление на жени настъпило управление на гуляйджия, който весело водел империята към нейното погубване. По време на своето изгнаничество на остров Лесбос той се влюбил в сестрата на Роман Склерос, Склерена. Като станал съпруг на Зоя, той не забравил първата си любов. Назначил Роман Склерос за магистър и протостратор. Бил дори дотолкова хитър, че накарал жена си да пише на неговата любовница писмо, с което я канела да отиде в Константинопол. Императорът искал да издигне един достоен за нея дворец. Той се заел лично да ускори работата и да подтикне зидарите, а това било удобен предлог, за да прекарва всеки ден при нея. Известно време неговите похождения били обкръжени с тайнственост. И куртизаните угодничели на императора, като внимателно улеснявали срещите. Накрая тайната била разкрита, но Зоя се показала философ. «Възрастта, пише Псел, беше угасила някогашния огън и я спасяваше от мъките на ревността. Тя беше вече много стара за любовта.» Константин най-после успял да се освободи напълно. Склерена била провъзгласена за севаста, т.е. августа, получила апартамент в двореца и място до двете императрици. Псел, който обичал да бъде добре с всички, започнал да я ухажва и бил приет добре. Тя съумяла да го плени със своята софистична суетност. И го слушала. Псел ни е оставил един съблазнителен портрет на севастата: «Нейната хубост не беше безукоризнена. Но се харесваше с хубавия си разговор, в който не вмъкваше хитрости и клюки. В това се състоеше привлекателността на нейния характер и тя можеше да трогне дори и скалите, нейният глас беше несравним. Изразите й — елегантни и цветисти. Нейната дикция беше хармонична и почти ораторска; езикът й имаше естествена прелест и когато тя говореше, неизразима грациозност лъхаше от нея. Тя обичаше да ме разпитва за елинската митология и вмъкваше в разговора това, което бе научила от хората на науката. Тя притежаваше в голяма степен това, което никоя жена не е успяла да достигне — способността да слуша».

Ето с каква наивна преданост Псел предава първата си среща с императора: «Винаги са уверявали, че имам хубаво произношение, което се виждало дори и когато казвам най-простите думи. Всичко, което казвах без каквато и да е подготовка, носеше отпечатъка на естествена прелест. Аз не бих узнал това, ако мнозина, след като ме чуваха, не ми го казваха. Това ми помогна да постъпя в двореца. Грацията, другарка на моя език, откри на императора същността на моята душа. Когато за пръв път влязох при него, аз не се мъчех да говоря красиво, но все пак императорът изпита такова голямо удоволствие, че ме вижда и слуша и без малко щеше да ме прегърне: дотолкова моето слово бе завладяло духа му!».

Псел би трябвало да прибави, че и Ликудис е допринасял много за неговото издигане, като го е препоръчал на императора и че му е отворил пътя за почести, като е реорганизирал администрацията. Дотогава при разпределението на службите са се съобразявали главно с благородството на кандидатите. Но по това време съществувала една партия на реформите, чиито водител е бил Ликудис, а Псел — неин трибун. Тази партия искала службите да се раздават по достойнство, а не по рождение и достъпът до тях да се открива чрез строги изпити. Във Византия се промъквала системата на китайския мандаринат — от тоя момент нататък империята принадлежи на образованите. Псел бил един от първите, който се възползвал от реформата, която проповядвал. Той бил назначен вестархис или велик протоазекретис или министър на външните работи. Неговият съученик Ксифилин получил титлата номофилакс и бил натоварен с управлението на правосъдието. Ликудис бил пръв министър, а Йоан Византиос — техният приятел и бивш професор — станал близък съветник на императора. Отдавна не е имало около един гръцки монарх толкова талантливи хора.

Това тържество на образованите съвсем не се харесвало на тия, които разчитали на своя интригантски дух, а не на учените си титли. Между партията на философите и тая на куртизаните започнала страшна борба с памфлети и лоши клюки. Министрите реформатори били обсипвани с клевети и телесните им недостатъци осмивани. Византиос бил наричан мавропос (чернокрак); Ликудис — ликудиас — син на вълчица, а подигравките срещу Псел били насочени главно към неговия нос на хищен орел. Понеже Псел бил най-млад от четиримата министри, той се заел да отговори. Някой си Офрис нападнал Ксифилин. Псел го нарекъл «дребно, безразсъдно старче и незначителен немирник». Той не искал да остане длъжен на своите противници дори и в грубите изрази. Нека читателите съдят за това по следната епиграма: «Жабите крякат, но в блато; кучетата лаят, но отдалеч; насекомото рогач скача, но в тор; не е ли чудно, че и камъните говорят и че глупците отговарят на жабите?». Все пак тази просташка полемика е скандализирала обществото и императорът, който отначало се смеел, започнал да се тревожи. В една своя апологетична реч Псел отстъпва правилно, но все пак гордо и предлага мир на своите неприятели:

Ако вие ме нападате, бъдете уверени, че повече на себе си ще навредите, отколкото на мен. Аз не ще си направя дори труд да ви отговоря: ще стоя прав и безстрастен, ще следвам пътя си, без да гледам нито надясно, нито наляво, а вие ще вървите по стъпките ми и ще крякате като бъбривите гарвани, които искали да наложат мълчание на Пиндар, като полски плъхове, които мислят, че могат да обсъждат орлите. Но все пак вие не ще имате друго убежище, освен дупките на плъховете… Помислете! Нека заговорим малко алегорично. Вие ме предизвикахте при надбягването и аз ви надминах; на бой с юмруци, но моят юмрук излезе по-тежък; на хвърляне диск, но аз хвърлих моя по-високо от вас; аз хвърлих с лък, но отправих стрелата с по-голяма сила. Аз победих… Нека да допуснем, че моят нос прилича на човката на хищна птица и че вие имате къси носове. Защо да се сърдим на провидението, което ни е създало такива?“.

Този мир, който Псел искал да наложи на неприятелите си с борба, е трябвало да бъде откупен чрез концесии. В една друга реч той съобщава за оставката си от службата на протоазекретис, но не забравя да възхвали услугите, които е направил на държавата със своите външни контакти. Той запазил мястото си на велик шамбелан и титлата „превъзходителство“. Какви са били услугите, които Псел направил като министър на външните работи? Между упреците, които той отправя към своя господар, се среща и този, че спрямо варварите той запазил зле достойнството на империята и че понякога им пишел с повече арогантен или повече унизителен тон, отколкото е било нужно. Специално египетският султан се възползвал от това, за да стане по-нахален. И затова, когато Псел бил натоварен да пише послания, отправени до този мюсюлмански монарх, сигурно е спазвал уважението, дължимо на неговия ранг, но го смущавал със своята диалектика и го смазвал с умственото си превъзходство. Формата си е оставала учтива, но същността била унизителна. В това именно във всички времена се е състояло тържеството на дипломацията. „Той постъпваше, казва Псел, с моралните недъзи на господаря си така, както Хипократ е постъпвал е физическите болести.“

Като велик шамбелан и като човек, допуснат близо до императора, Псел често имал причини да се огорчава. След смъртта на Склерена Константин започнал да пръска навред любовта си — той се влюбил в една кавказка принцеса, изпратена като заложница от нейните родители, която ограбила съкровището, за да обогати черкезката земя. Той се оставил да вземат власт над него най-долните куртизани. Особено се приближил до императора един от тях, когото Псел по обичая си не споменава и го нарича винаги само комедианта или шута. Шегите на този куртизанин били доста груби — понеже той имал достъп навред, даже и в апартаментите на жените — разсмивал императриците, като им разказвал за някакво мнимо раждане на Теодора (девствената Теодора!), имитирайки с безсрамно усърдие всички стенания на родилката и плача на новороденото. Теодора го слушала и се смеела заедно с другите. Той се осмелявал да събужда императора посред нощ и като го целувал по устата, му разказвал плачешком, че са откраднали коня му, което му помагало да измъкне някой подарък от „своя приятел“. Той се осмелил дори, уверява Константин, да се домогва до короната. Намерили го веднъж до вратата на императорската стая с кама, скрита под дрехите. Обаче яростта на императора се насочила не върху него, а върху човека, който открил заговора. И когато виновникът се явил пред една комисия, Мономах бил така слисан, че всички го помислили за виновен. Не се осмелили да накажат злосторника и императорът го поканил на банкет, за да отпразнуват оправдаването му. Обвиненият насочил любовното си внимание към главната любовница на императора. Но Мономах се смеел и обръщал вниманието на куртизаните, за да наблюдават киселата му физиономия, когато е трябвало да придружава царствения си съперник до вратата на обичаната. „Всеки момент имаше подобни сцени, казва Псел, и ние бяхме принудени да се смеем, когато по-скоро трябваше да плачем.“ Вижда се, че Псел е знаел да се смее по заповед.