Шарл Дил
Теофано` (4)

IV

Теофано̀, която подготвила цялото убийство и дори насочвала ударите на убийците, разчитала да се възползва от плодовете на това убийство. Но историята е понякога нравоучителна и сама Теофано̀ трябвало да изпита това.

На патриарх Полиевкт още веднъж се удало случай да покаже несъкрушимата си твърдост. С покойния цар той наистина бил във вражда, но когато Цимисхи се явил пред вратите на храма „Св. София“, за да надене на главата си царската корона, упоритият отец не го пуснал в храма, понеже бил опръскан с кръвта на своя роднина и цар. Той му заявил, че не може да влезе в храма, преди убийците да бъдат наказани и Теофано̀ отдалечена от двореца. В избора между престола и любовницата Цимисхи не се поколебал нито за миг. Забравил всякакъв срам, той отрекъл участието си в престъплението и за свое оправдание издал съгласно искането на патриарха съучастниците си и пожертвал Теофано̀. Тя мечтаела да стане жена на любимия човек и да сподели с него толкова близката до сърцето й власт, а любимият я принесъл в жертва, като я заточил в манастира Проти, на един от Принцовите острови.

Но енергичната, уверена в магията на своята красота, Теофано̀ — тя била едва двадесет и девет годишна — не могла да се примири с постигналата я участ. Няколко месеца по-късно тя избягала от заточението си в църквата „Св. София“. Дали разчитала на любовта на любимия си или се надявала, че след отстраняването на преградите благодарният Цимисхи няма да я отхвърли, или вероятно е била измамена от надеждата, че с неотразимия поглед на своите прекрасни очи тя пак ще го покори? Много е възможно. Но всемогъщият министър на новия цар, Василий, се показал достатъчно храбър, за да даде решителен отпор на опита на прелъстителната интригантка. Като нарушил неприкосновеността на убежището (каквото „Св. София“ давала на преследваните), той заповядал насила да я отдалечат от църквата и да я заточат в един от далечните манастири на Армения. Преди да тръгне на заточение, тя успяла да издейства разрешение да се види за последен път с човека, за когото направила толкова жертви и който така жестоко я измамил. Това последно свиждане, на което предпазливият Василий счел за своя длъжност да присъства, трябва да е било много бурно. Теофано̀ жестоко обвинила Цимисхи, после в бесен припадък се нахвърлила с юмруци върху Василий. Станало нужда със сила да я изведат от приемната зала. Нейният живот за света бил свършен.

Какво станало с нея в печалното й изгнание? Как страдала тя в далечния манастир, далеч от блясъка на двореца и царския разкош, със злоба в сърцето за разбитите надежди и със съжаление за изгубената власт? Това не знаем. Във всеки случай дори да е била виновна, тя тежко изкупила вината си. Шест години се мъчила в уединение, докато Цимисхи умрял. След смъртта му през 976 г. й било разрешено да се върне в столицата при синовете си, достигнали пълнолетие и поели вече браздите на управлението в своите ръце. Но затуй ли, че гордостта й била наранена, или защото честолюбието й угаснало, или което е най-вероятно, всемогъщият Василий бил поставил такова условие за възвръщането й, че тя не можела да играе вече никаква роля в управлението. Умряла забравена от всички в двореца, неизвестно даже и кога. По такъв начин до самия край на живота й съдбата на тая честолюбива, прелъстителна и коварна царица крие в себе си нещо загадъчно и тайнствено.