Шарл Дил
Теофано` (3)

III

Тоя неподходящ брак, чието начало било толкова печално, не обещавал да бъде щастлив, както в действителност и станало. Ние имаме твърде оскъдни сведения за подробностите, които запълвали през следващите десет години интимния живот на царската двойка и за ролята, която Теофано̀, толкова предпазлива и ловка, играела в тоя живот. За тях можем само да се досещаме. Затова се ограничаваме само да съобщим в основни линии събитията, завършили с трагична катастрофа.

Страстно влюбен, опиянен от красотата, на Теофано̀, царят, според свидетелстването на историка Лъв Дякон, правел за нея „повече, отколкото позволявало приличието“. Този по-рано пестелив, сериозен, суров човек обсипвал красавицата царица с безумни подаръци, най-разкошни облекла, редки скъпоценности, заобикалял я с най-изтънчен разкош. Доставил й огромно богатство, като й приписал обширните си владения от земи и великолепни вили. Страстта му била толкова силна, че той не можел дори за малко да се отдели от нея. Когато в 964 г. тръгнал на война, той взел със себе си и Теофано̀ и може би за пръв път през целия си войнишки живот изведнъж прекратил похода, за да се види с нея. Но всъщност този стар войник не успял да изпълнява дълго ролята на любовник. След кратковременното увлечение в своята страст другата му любов — войната пак завладяла душата му и ние го виждаме всяка година да се сражава на границите на империята с араби, българи, руси, но сега той не вземал вече със себе си Теофано̀. Държавните работи започнали да му тежат и той се отнасял към тях вече не с такова усърдие. Поради това този обожаван преди монарх започнал все повече и повече да губи симпатиите на населението. Народът, отрупан с данъци, роптаел; духовенството, чиито привилегии съкратил, монасите, чиито землени владения смятал да намали, не скривали неудоволствието си: патриархът бил в открита вражда с царя. В столицата избухвали въстания. Никифор веднъж бил подложен на оскърбления от страна на народа, замервали го с камъни и въпреки хладнокръвието, което показал в случая, той лесно можел да изгуби и живота си, ако не били приближените му, за да го отведат навреме. Най-после той бил отново обхванат от предишните пориви на религиозен мистицизъм — станал тъжен и не лягал да спи в царското легло, а някъде в някой ъгъл върху постлана кожа от пантера, подложил под главата си пурпурна възглавница; отново започнал да облича на голо тяло твърдата власеница на чичо си Малеин. Душата му била неспокойна, смутена, заета. Започнал да се страхува за живота си и своя Буколеонски дворец превърнал в същинска крепост. И все пак продължавал да обожава съпругата си и се подчинявал на влиянието й повече, отколкото благоразумието позволявало. Но между суровия войн и изящната царица се забелязвало вече пълно неразбирателство. Той й омръзнал и тя започнала да скучае, а това влечало тежки последици.

Никифор имал племенник — Йоан Цимисхи. Той бил вече четиридесетгодишен, дребен, но строен и много изящен. Цветът на лицето му бил бял, очите сини, златисти коси окръжавали лицето му, брадата му била руса, носът малък, погледът смел и пред нищо и никого не се смущавал. Силен, ловък, похватен, благороден и щедър, при това малко гуляйджия, Цимисхи притежавал всички качества да се харесва на жените. Много естествено е, че той заинтригувал скучаещата царица. И страстта, която я завладяла тогава, я подтикнала към престъпление. Цимисхи бил честолюбив и силно се възмутил срещу чичо си, който за една негова несполука го сменил от длъжността командващ източната армия и му предложил да се оттегли във владенията си. Той решил да отмъсти на чичо си за тая обида, която смятал за незаслужена. Теофано̀ започнала да изпитва към Никифор отвращение. Предишното другарско отношение към него се сменило с подозрение, а после и с озлобление. Тя даже смятала, че нейният живот и животът на синовете й се застрашава от някаква опасност от страна на Фока. При това тя не можела да се примири и с раздялата с любовника си. Изглежда, че Цимисхи бил единствената нейна любов през целия й живот. При тия условия малко по малко я завладявало решението да извърши и най-ужасното престъпление.

След като се върнал от Сирия в началото на 969 г. Никифор бил измъчван от тежки предчувствия. Той виждал навсякъде около себе си заговори. Смъртта на престарелия му баща, кесар Варда Фока, увеличила още повече тъгата му. Независимо от това той продължавал да обича Теофано̀, която коварно използвала влиянието си над него, за да върне от заточение Цимисхи. Тя доказала пред Никифор колко обидно е да се лишават от услугите на човек като Цимисхи и за да пропъди от душата на Никифор всяко подозрение, което може да подбуди ходатайството й, му казала, че иска да го ожени за една своя роднина. Както винаги, Никифор отстъпил на желанието на царицата. Тя само това чакала. Цимисхи се върнал в столицата и благодарение на ловко устроеното посредничество на придворния щат на царицата, той имал чести свиждания с нея даже в самия дворец — нещо, което Никифор дори не подозирал. Любовниците решили да убият царя и започнали сериозно да се готвят за това. Между недоволните генерали Цимисхи намерил съучастници, които присъствали на съвещанията между Цимисхи и царицата. Със съдействието на вярната на Теофано̀ прислуга много въоръжени заговорници, преоблечени като жени, били въведени в двореца и настанени в женското отделение.

Това станало на 10 декември, а през нощта се предвиждало да се изпълни замисленото, разказва Лъв Дякон, който ни е оставил подробно описание на катастрофата. Царят обаче получил тайнствено предупреждение, че в двореца му се намират заговорници и затова заповядал на един от офицерите си да направи обиск в женското отделение на двореца. Или обискът бил направен небрежно, или просто не са се постарали да намерят заговорниците, но обискът не разкрил нищо. Настъпила нощта, а Цимисхи го нямало още, за да ръководи извършването на убийството. Заговорниците започнали да се страхуват. Ако царят се затвори в стаята си и стане нужда да се разбива вратата, той ще се пробуди и нещата няма ли да завършат с неуспех? Теофано̀ с възмутително хладнокръвие се заловила да отстрани това препятствие. Късно през нощта тя отишла при Никифор, приятелски разговаряла с него и под предлог, че иска да навести живеещите в двореца българки, излязла, като му казала, че скоро ще се прибере, затова помолила мъжа си да не затваря вратата, която тя сама ще затвори, като се върне. Никифор нищо не възразил, а като останал сам, прочел вечерната си молитва и после заспал.

Ударило единадесет часа през нощта, валяло сняг и над Босфора вилнеела силна буря. До брега, където се издигали стените на Буколеонския дворец, се доближила лодка, от която слязъл Цимисхи. С помощта на кошница, спусната, с въже, той се добрал до женското отделение, където с нетърпение го очаквали заговорниците, начело на които той се вмъкнал в покоите на царя. На първо време те се объркали, като видели празно леглото на царя. Но един евнух, служител в женското отделение, който знаел привичките на царя, им посочил последния, който спял в един ъгъл върху кожа от пантера. С бесен вик заговорниците го заобиколили. От шума царят се пробудил и се изправил на крака. Един от заговорниците с удар на меч му разцепил черепа. Облян в кръв, царят произнесъл: „Богородице, спаси ни!“. Но без да обръщат внимание на молитвите му, го повлекли към Цимисхи, който го обсипал с улични ругатни и му оскубал брадата. По примера на предводителя си и другите заговорници стръвно се нахвърлили върху полуживия в предсмъртни хъркания цар. С един ритник Цимисхи го претърколил на земята и му нанесъл втора рана по главата. Най-после един от убийците довършил делото. Царят лежал мъртъв, потънал в собствената си кръв.

При шума от схватката войниците от дворцовия караул се притекли, но било вече късно. Показа ли им през прозореца окървавената глава на царя, осветена с факли картина, която отнела у тях всякакво желание да се съпротивляват на убийците. Народът последвал примера на царицата си. Той се подчинил на Цимисхи и го провъзгласил за цар.