Шарл Дил
Теофано` (2)

II

Когато цар Роман на 15 март 963 г. почти скоропостижно починал, младата вдовица била едва на двадесет и три години. Тя останала с четири деца — две момчета и две момичета. Незабавно се обявила за регентка от името на двамата малолетни князе — Василий на пет и Константин на две години, но общото положение на държавата било много трудно за една жена, особено за честолюбива жена. Неин пръв министър бил паракимомена Йосиф Вринга, който при цар Константин управлявал самостоятелно държавата и от когото можело да се очаква, че ще се опита да отстрани регентката, за да запази само за себе си цялата власт, докато продължава малолетството на князете. В Азия пък начело на победоносната армия стоял прославеният герой Никифор Фока, чието честолюбие внушавало основателни опасения.

Никифор Фока се ползвал по това време с необикновена известност сред народа. Потомък на стар кападокийски род, който в числото на своите прадеди наброявал много славни генерали. Благодарение на бляскавите си победи Фока още повече прославил името си. Той отнел от арабите остров Крит, в чиито ръце се намирал в продължение на сто и петдесет години, минал през Тавор и победоносно превел войските си през Киликия, ненадейно нападнал и завладял големия град Алеп и по такъв начин свалил хамданидите, емирите на Сирия. Превъзходен войник, ловък тактик, несравним генерал, той умеел да говори на войниците си, които обожавали своя пълководец и споделял с тях всички трудности и опасности. „Той живееше само за войската“, казва за него биографът му. Но с не по-малка любов се ползвал Никифор сред столичното население. Когато на връщане от Крит се появил триумфиращ в хиподрума, той хвърлил в изумление столицата с блясъка и богатството на плячката, която се стичала като река, чийто край не се виждал. Удостоен с почести, каквито само древните герои на Рим виждали, той бил при това много богат. Под негово владение живеели многочислени васали, всецяло предани на своя господар. Той се смятал за единствения пълководец, способен да отблъсне сарацините, които се надигали на изток от империята, и Роман II, като умирал, разпоредил главното командуване на войската да бъде поверено на него.

Ако личността на Фока в политическо отношение можела да внуши опасения, в очите на младата жена този победоносен генерал съвсем не изглеждал удобен за герой на роман. В 963 г. Никифор Фока бил 51-годишен и съвсем не се отличавал с красота. С дребен ръст, тлъст, с къси крака, той имал голяма глава, обгоряло от слънцето лице; носът му бил гърбав, брадата черна, прошарена, а под гъстите вежди блестели черни, замислени, мрачни очи. Луитпранд, архиепископ Кремонски, който в качеството си на посланик живеел в Константинопол, говори за него, че бил безобразен, черен като негър и ако го срещнел нощем, човек не на шега можел да се изплаши. При това той бил суров човек, корав, меланхолично настроен и мълчалив. Откак изгубил жена си и вследствие на нещастен случай и единствения си син, той се отдал на благочестие и мистицизъм. Дал обещание за целомъдрие, не ядял вече месо, спял на твърда постелка, покрит с власеницата на чичо си Малеин (монах, който спечелил славата на светец) и обичал монасите. Негов духовник бил знаменитият Атанасий, бъдещият основател на Атонския манастир, без чиито съвети не можел и когото вземал със себе си, когато тръгвал в поход. В обществото на тоя калугер той мечтаел за отшелнически живот и си построил килия в манастира, основан от Атанасий в Света гора. Аскет и войник, суров и трезвен, той бил жаден за пари и макар да се отказал от всичко светско, способен бил да бъде и кротък, и вероломен. Никифор Фока, както повечето хора от неговото време, съчетавал в себе си невероятни противоположности и под студената си външност криел горещо сърце.

Дали е бил честолюбив? На тоя въпрос трудно може да се отговори с увереност. Командвайки победоносната, всецяло предана нему армия, Никифор Фока през време на държавната криза, предизвикана от смъртта на Роман II, е можел да се реши на всичко и грижата му за личната му безопасност на пръв поглед го тласкала към вдигане на въстание. Генералът знаел, че всемогъщият Вринга го ненавижда и че от него всичко може да се очаква. Въпреки това отначало Фока нищо не предприел, а като благомислещ и благочестив войн продължавал успешно да воюва с неверниците. Ако след това се решил да действа, сторил го по настояването на Теофано̀.

Колкото до отношението на Никифор Фока към красавицата царица ни се налага една предпазливост, когато търсим навсякъде романтична подкладка. Несъмнено е, че докато бил жив Роман II, между генерала и царицата нямало никакви отношения, ни симпатия, ни антипатия. Едва след смъртта на съпруга си, когато от всички страни започнали да се показват опасности, регентката разбрала, че генералът представлява сила, с помощта, на която може да се обезсили честолюбието на Вринга. Тя дошла до заключение, че за да заздрави своето положение, трябва да привлече на своя страна Никифор Фока и че предложението й няма да бъде отхвърлено. И така, по инициатива на царицата и въпреки противодействието от страна на Вринга, Фока пристигнал от Кападокия в столицата и царицата лесно успяла да го уговори и да го направи свой съюзник.

„За никого във Византия не било тайна — пише Шльонберже, — че прелестната царица направила омайващо, неизгладимо впечатление на суровия генерал, под чието началство се намирали всички източни войски.“ Трябва да се предполага, че отначало Фока бил в сухи делови отношения с регентката и едва после пламнал от любов към нея и се показал готов на всичко, за да заслужи разположението й. Нищо не показва, че Теофано̀ му отговаряла с взаимност — тя никога не го е обичала, но разбрала какво влияние има той и каква полза за своите планове и своето честолюбие може да извлече от него. По политически съображения тя насърчавала страстта му и с политически сметки се омъжила за него. Трябва да се прибави, че към обаянието, което упражнявала над него регентката, се присъединили и други съображения и го заставили да действа. Това били непримиримата ненавист и омраза, които изпитвал към него Вринга. Разбира се, че първият министър не можел да отрече бляскавия триумф на победителя, но все по-увеличаващата се известност на Фока безпокояла всемогъщия министър, който подозирал, както казват, интригата, която се заплитала между регентката и генерала. Напразно Фока със свойственото на византийците лукавство се мъчел да излъже бдителността на Вринга. Той заявявал на всички, че единственото му желание било да облече схимата^[18]. Но Вринга трудно можел да се измами. Той решил, че единственото средство да отстрани съперника си било да му извади очите. За щастие на Фока, когато го повикали в двореца под някакъв предлог, той заподозрял или пък получил някакво приятелско предупреждение и вместо в двореца, избягал в църквата „Св. София“, като помолил патриарха да се застъпи за него. Патриарх Полиевкт не бил без достойнства. Той бил упорит, непримирим, ограничен, късоглед, но решителен, умеел да говори убедително и проявявал нетърпимост към първия министър. Незабавно той отишъл в двореца, настоял да бъде свикан Сенатът и произнесъл толкова убедителна реч, че въпреки протестите на Вринга отново било възложено на Фока командването на войската с неограничени пълномощия. Фока веднага отпътувал за главната квартира на войските в Кесария и отново станал господар на положението.

В тая лицемерна борба с интриги Теофано̀ останала зад кулисите. Напълно вероятно е, тя да е поддържала съюзника си и да е убедила Полиевкт да вземе страната на Фока. Така се държала Теофано̀ и през събитията, които последвали след това. През юли 963 г. Фока, като виждал, че ненавистта на Вринга заплашва живота му, след дълги колебания позволил на армията да го провъзгласи за император, в знак на което си надянал пурпурни обувки. Когато през август същата година се появил пред стените на Византия, в столицата избухнало въстание, помело от лицето на земята Вринга и приятелите му и отворило вратите й за узурпатора. Теофано̀ привидно не играла никаква роля в тези събития и останала уж безучастна зрителка. Но всъщност, ако Фока станал честолюбив, ако след дълги колебания надянал на себе си царската багреница, това той сторил от любов към царицата, любов, която тя съумяла, да събуди у него.

В страшните августовски дни на 963 г., когато разбунтуваните тълпи бясно избивали войниците, които пазели министъра и разрушавали двореца му, явни ръководители на въстанието били патриарх Полиевкт и предишният министър Василий, но несъмнено е, че нишките на заговора излизат от терема на Теофано̀, която тайно се свързвала с ръководителите на въстанието. Макар нейното име да не се споменавало, честолюбивата интригантка била душата на грозните събития.

На 16 август 963 г. Никифор Фока тържествено пристигнал в столицата. На кон, с царско облекло той влязъл в града през Златните врати, възторжено поздравяван от населението като спасител на държавата и християнството. „Отечеството желае да види Никифор цар! — викал по пътя в упоението си народът. — Дворецът чака Никифор, войската иска за цар Никифор!“ Стигнал до форума на Константин, той слязъл от коня и с благоговение влязъл в храма на Богородица, а оттук придружен от многочислена процесия, която носела напред Светия Кръст, се отправила за църквата „Св. София“, където патриархът срещнал Фока, който със свещи в ръка влязъл в храма и се качил на амвона, където тържествено бил коронясан за цар, като съуправител на малолетните царе Василий и Константин. Оттук той се отправил към Свещения дворец. За да бъде пълно блаженството, оставало му още да получи обещаната награда, толкова желана за неговото честолюбие, надеждата, която го тласкала и ръководела в последните събития — оставало му да се съчетае в брак с Теофано̀.

Няколко летописци твърдят, че по нареждане на новия цар царицата все пак била отдалечена от двореца. Ако тоя факт е верен, то несъмнено това отдалечаване е било на лице, тъй като между двамата съюзници няколко месеца царяло пълно съгласие. Никифор бил безумно влюбен в царицата, при това и държавни съображения му подсказвали брака, който до известна степен щял да узакони узурпацията. Теофано̀ според историците не била разположена към тоя брак, но като умна жена добре разбирала, че това е единственото средство да запази властта й затова била готова на всичко. Не станало нужда дълго да се уговарят един друг. На 20 септември 963 г. в Новия храм станало тържественото им бракосъчетание.

Фока бил на седмото небе. Той като че ли наново оживял и почнал да се наслаждава на живота, забравил увлечението си в аскетизма, мистическите си мечтания и обещания и цял се отдал на блаженството, което изпитвал с обладаването на Теофано̀. Но другарите му монаси не забравили като него миналото. Когато в уединението си в Атон Атанасий узнал за бракосъчетанието на царицата, излъган в надеждите си и дълбоко възмутен, той незабавно пристигнал в столицата. Приет от царя, той със свойствената му откровеност започнал тежко да го упреква, че не сдържал обещанието си и със своя брак създал съблазън. Фока се стараел да успокои разгорещения монах. Обяснил му, че съвсем не за удоволствие се е възкачил на престола, кълнял се, че той има намерение да живее с Теофано̀ като брат и щом държавните дела му позволяват, ще свали от себе си властта и ще се засели в манастир. Към тия хубави думи прибавил и ценни подаръци и Атанасий поуспокоен се върнал в Света гора.

В столицата бракосъчетанието на царицата изумило всички и станал небивал скандал. Патриарх Полиевкт, както споменахме по-горе, бил човек добродетелен, суров, освободен от всичко светско, предан единствено на интересите на поверената му църква, в служене на която той посветил цялата си несъкрушима енергия, с нищо неопределимата си упоритост и страшната безразборност в средствата. Още щом станал патриарх, първата му работа била да прочете строга присъда над Константин VII, колкото и набожен да бил той и колкото и усърдно да спазвал религиозните обреди. Сега суровият и непреклонен начин на мислене у патриарха се проявил с още по-голяма сила. Той не хранел враждебни чувства към Никифор и не мислел да се противопоставя на узурпатора. Напротив, в дните на революцията той се проявил като привърженик на Фока и с поведението си много помогнал за падането на Вринга и за победата на Фока. Но той смятал, че бракът на вдовстващия цар и също вдовстващата царица е нарушение на каноническите правила и затова, когато царят съгласно църковния устав влизал в Царските двери, за да се причести със Св. Тайни, патриархът го отстранил от приемане на евхаристията и като епитимия го подложил на църковно покаяние в продължение на една година. Възмутен от такава обида, царят все пак се подчинил на патриаршеското решение. Но скоро изникнало ново затруднение. На царя било съобщено, че царят бил кръстник на едно от децата на Теофано̀.

Според църковните правила, тоя вид духовно родство съставлявало безусловна пречка за сключването на брака и затова патриархът без заобикалки предложил на Фока или разтрогване на брака, или отлъчване от църквата. За един искрено вярващ човек, какъвто бил Фока, такова едно заплашване било особено тягостно. Но страстта надделяла над религиозното чувство. Никифор рязко отказал да се разведе с Теофано̀, като не се страхувал дори да се стигне до скъсване на отношенията между държавата и църквата. Нещата все пак се уредили. Намерил се един свещеник, който се заклел, че кръстник на царското дете бил не сам царят, а бащата на царя — Варда. Полиевкт знаел, че това е лъжа, но изоставен от всички, дори и от подведомственото си духовенство, се подчинил на необходимостта и се престорил, че вярва на тия показания. И като не очаквал отникъде поддръжка, той не настоял даже да се изпълни епитимията, наложена на царя за встъпването му във втори брак. Царят бил не по-малко засегнат от удара, нанесен на достойнството му и от посегателството върху брака му. Той не простил на патриарха за неговата неуместна намеса, а и Теофано̀ оттогава започнала да ненавижда патриарха не по-малко от съпруга си. Резултат от цялата тази история било разпространяването сред народа на неприятни слухове за царя и царицата. Няколко години по-късно Луитпранд, който предава слуховете, разпространени през това време в Константинопол, направо казва, че бракът на Никифор бил кръвосмешение.