Шарл Дил
Теофано` (1)

I

От какъв произход била тая знаменита царица, която към края на 956 г. се омъжила за единствения син на Константин VII, младия Роман, това не знаем. Придворните летописци, които се стараели да запазят доброто име на династията, сериозно твърдят, че тя произхождала от твърде старо и много благородно семейство и че царят и царицата изпитвали неизказана радост, когато намерили достойна съпруга за сина си. По-малко доброжелателните към Македонската династия историци обаче съобщават, че произходът на царицата е много по-скромен. Баща й, именуем Кратер, роден в Лакония, бил долен плебей и държал кръчма в един затънтен край на столицата. До омъжването си тя се наричала Анастасия или просто Анастасо. Когато се приближила до престола, приела по благозвучното име Теофано̀, „за да подчертае, казват панегиристите, че била показана и избрана от Бога“. В едно отношение обаче тя заслужавала това име — дейната красота била необикновена, свръхчовешка, божествена. „Със своята красота — казва един съвременник, — със своята изрядност тя надминаваше всички жени на своето време.“ „Тя се отличавала — пише друг летописец — с несравнената си красота, била истинско чудо, създадено от природата.“ Няма съмнение, че с красотата си тя пленила Роман. Но къде се е срещнала с него? Дали не дължи своята чудна съдба на едно от ония състезания за красота, които обикновено се устройвали във Византия при избора за невеста на царския син и на които се събирали най-красивите момичета от цялата държава, за да бъде избрана една измежду тях от царя и приближените му? Това е твърде възможно. Или може би между красивата плебейка и наследника на престола се е завързала някаква любовна интрига, която завършила с брак? Съдбата на Теодора доказва, че това е възможно и доколкото познаваме характера на Роман, това предположение е най-вероятно.

Той бил красив, едър, широкоплещест юноша, прав като кипарис. Имал красиви очи, прекрасен цвят на лицето, приятен характер; говорел сладко и прелъстително. Създаден, за да бъде обичан, той обичал и да се весели. Страстен ловджия и поклонник на всички видове спорт, той бил постоянно в движение, обичал хубавото ядене и пиене и други подобни удоволствия. При това заобиколен от лоши другари и съветници, водел безгрижен, пълен с весели приключения живот, въпреки старанието на баща му да му даде колкото може по-добро възпитание. Старият цар Константин VII Багренородни, увлечен в церемониите и религията, се стараел да внуши същите качества и на сина си. „Баща му го поучавал — казва летописецът, — как царят трябва да говори, да ходи, да се носи, да седи, да се усмихва, да се облича“ и след такива уроци внушавал на младия човек: „Ако постъпваш съгласно тези наставления, ще управляваш дълго царството на ромеите“. За да въведе сина си в политиката и дипломацията, Константин VII написал и твърде научните и много ценни за нас книги: „За темите (провинциите)“ и „За управлението на държавата“. Но Роман бил едва осемнадесетгодишен и не проявявал желание да стане държавник. Бащата, който много обичал сина си, навярно не му се противопоставил и дал съгласието си за брака с Теофано̀ независимо от произхода й. Скоро след сватбата, в 958 г., младата жена родила на мъжа си син, бъдещия цар Василий II, с което много закрепила своето положение и значението си в двора. Когато на следната 959 г. цар Константин починал, Роман II и жена му Теофано̀ се възкачили на престола. Тогава тя била осемнадесетгодишна, а младият цар — двадесет и една.

Доколко нравствена е била младата царица — трудно може да се каже с увереност. Придворният летописец говори с положителност: „Тя беше с красива външност, очарователно лице и много благородна душа“. Съвременният историк, напротив, твърди, че Теофано̀ била съвсем развалена жена, че тя била прелъстителка, магьосница, коронована сирена, била създание съвършено безсрамно и развратно. Това са резки думи и много оскърбителни епитети в сравнение с малкото достоверни сведения, достигнали до нас. Трябва обаче да се отбележи, че съвременниците й писатели, особено писателите през следващото столетие я представят като жена фатална и съдбоносна. Един историк разказва, че в желанието си да се добере по-скоро до престола, тя със съгласието на мъжа си се постарала да отрови царствения си свекър. Друг историк съобщава, че когато умирал съпругът й, в столицата се разнесъл слух, че Теофано̀ го била отровила. Според свидетелствата на други писатели по същия начин тя се избавила и от един опасен претендент за престола — принца от царска кръв Роман Лакапин, и по такъв начин си отмъстила на любовника си Йоан Цимисхи, който я напуснал. Арменските летописци твърдят дори, че царицата се опитвала да отрови собствените си синове. Всъщност всички тия слухове се разпространявали от лица, живели вън от двора, при това писали сто или двеста години по-късно и затова заслужават малко доверие. В някой случай тези злоумишлени слухове се опровергават от фактите, в други те изглеждат много малко вероятни. При това не трябва да се забравя, че ако Теофано̀ е считала, че трябва да извърши престъпление (а веднъж в живота си тя наистина извършила такова), тя би действала не с отрова, а смело и открито, с помощта на меча.

Споменавайки за това, съвсем не си поставям за цел да възстановявам доброто име на Теофано̀. На нея се приписват достатъчно много достоверни и конкретни обвинения, но списъкът на тези обвинения няма защо напразно да се увеличава с мъгляви и недоказуеми престъпления. На мен ми се струва, че тя е била преди всичко честолюбива жена, жадна за власт и влияние, и за да запази положението, до което е достигнала, била способна дори на престъпления. Аз я намирам не за жестока, страшна интригантка, която никога не подбира средства, а за фалшива и вероломна, когато се касае до интересите или капризите й. Стъпила на престола, тя оказала силно влияние върху своя царствен съпруг. Не само всички негови роднини били отдалечени от двора, а и целият висш административен персонал бил разместен. Първата стъпка на Теофано̀, когато тя станала господарка на двореца, била да отстрани своята свекърва царица Елена и своите пет зълви.

Последните били очарователни княгини, превъзходно възпитани от баща си, който обожавал дъщерите си. През царуването на баща си те били допускани да се месят в държавните работи, а една от тях, Агапия, често замествала секретаря на баща си и висшите сановници се вслушвали в мненията й. Това не се харесало на Теофано̀. По заповед на царя, изтръгната насила от него от ревнивата му съпруга, на петте царски сестри било предложено да постъпят в манастир. Напразно майка им молила, напразно сестрите прегърнати просили да бъдат пощадени. Нищо не помагало. Само на царица Елена било разрешено да остане в двореца, където тя след няколко месеца починала. Дъщерите трябвало да изпълнят непреклонната воля на снаха си, която в жестокостта си ги разпръснала в различни манастири. Напразно княгините протестирали до последния момент. Когато били подстригани вече от патриарх Полиевкт, те отказали да носят раса и искали само скромна храна. В крайна сметка Роман II им отпуснал висока издръжка и им разрешил да устроят живота си така, както в двореца. При все това те били завинаги умрели за света и Теофано̀ тържествувала.

От факта, че тя се държала така с роднините си, може ли да се заключи, че впоследствие наистина е отровила мъжа си? „Повечето — съобщава ни съвременният писател Лъв Дякон — допускат, че Роман II умрял от отрова, дадена му в женското отделение на двореца.“ Това страшно обвинение само показва на какво са смятали способна Теофано̀ нейните съвременници. Обстоятелството, че тя убила втория си съпруг, за да се омъжи за трети, прави възможно предположението, че тя е отровила първия, за да се омъжи за втория. Все пак, макар че свидетелството на историка е твърде важно за нас, това обвинение ни се струва неоснователно. Преди всичко летописците посочват като удовлетворително обяснение за преждевременната смърт на младия цар ранното му изтощаване вследствие на страстта му към удоволствия и всякакъв род излишества. Същият съвременник, който споменава за отровата, на друго място говори, че царят умрял вследствие на безумна езда. На второ място, непонятно е, каква цел е можела да преследва Теофано̀ с премахването на съпруга си. За шест и половина години съпружески живот тя му родила четири деца, последна е дъщеря им Анна^[17], родена два дни преди смъртта на бащата. Каква нужда е имало да отрови царствения си съпруг, когато чрез неговата смърт, повече отколкото при всяко друго обстоятелство тя заедно с малолетните си деца се излага на опасност да изгуби властта, която толкова много обичала? Теофано̀ била достатъчно умна, за да не се подлага на такъв един риск.

Трябва да признаем, че в поведението на Теофано̀ ние не намираме нищо такова, което би се считало престъпно, развратно или безсрамно. Докато е бил жив Роман II, трябва да се допусне, че младата царица е водила безупречен живот. След смъртта на мъжа си по политически съображения се омъжила за човек с тридесет години по-стар от нея. Такива бракове се срещат не само в царските семейства, но нерядко и сред обикновените смъртни. И макар да не можем с положителност да твърдим, че този брак е бил единственото й средство за утвърждаване на малолетните й синове на престола, не можем и да я осъждаме много за това, че в желанието си да запази властта, тя принесла известна жертва. Единствен тежък упрек може да й се отправи не затова че пет години по-късно изменила на стария си съпруг заради младия любовник, а затова че за да се омъжи за последния, не се поколебала да умъртви по най-ужасен начин първия. И все пак ще прибавим, че това злодеяние тя впоследствие изкупила с тежко наказание.