Алфред Рамбо
Византийската императрица (2)

II

Досега видяхме жени, които създават императори или свалят от власт. Сега остава да покажем как един император е могъл да създаде една императрица. И тук владее произволът. Въпреки привидната строгост на законите, на нравите и церемониала господствали са капризите на владетеля. Той не се е чувствал принуден, като на Запад, да избира съпруга между семействата, равни по благородство на неговото от княжески или царски династии, със сложен герб и с генеалогия, достигаща до потопа. Византийските, императори не са се страхували, както нашите френски крале, че могат да се „оженят“ не по прилика. Всяка жена е могла да стане императрица, както и всеки мъж е могъл да се стреми към върховна власт. В Константинопол било възможно това, което срещаме само в приказките, царе да се женят за овчарки. Те са избирали съпруги дори и от още по-низше съсловие.

Когато бъдещият император Юстин бил само прост офицер, имал за жена Лупицина — една дунавска селянка, варварка като него. Като станал „господар на света“, той не пожелал да се отрече от нея и върху главата на готвачката, която отдавна готвела неговата войнишка гозба, той положил императорската корона. Знаем вече от какъв род е вземал съпругата си неговият племенник, великият Юстиниан. Теодосий II се оженил за дъщерята на един учител по философия в Атина. Друга една атинянка станала снаха на император Никифор I Фока. Жените на Юстиниан II и Константин V Копроним били хазарки. Два пъти с Ротруда и Берта е ставало въпрос да се вземат годеници от Запад. Всички противници на Европа, Атика или Пафлагония, Армения или Фригия са давали на Византия императрици. Наистина императорите понякога са слизали до жени от нисък произход, но твърде често те са се женили за дъщери на чиновници, поставяни малко или много високо в свещената йерархия. Най-нискостоящият чиновник е могъл да стане тъст на император и водителите на варварските племена често са мечтали за това под своите шатри.

Един странен обичай е влияел също на този избор — той ни е познат от сватбата на Теофил, сина на Михаил Пелтека. Когато той наследил баща си, неговата мащеха Ефросина изпратила пратеници по всички провинции и заповядала да доведат в свещения палат най-хубавите момичета от империята. Тя ги събрала в една от най-бляскавите зали, в триклиниума на бисера и, предавайки на младия император една златна ябълка, му казала: „Дай ябълката на тази, която ти хареса най-много“. Между конкурентките имало една девица от благородно семейство на име Икасия. Младият император, учуден от нейната хубост, се приближил до нея и й казал като комплимент: „Жените са причинили много злини“ — „Да, но те са изворът и на много блага“, отговорила, бързо Икасия. Теофил бил раздразнен от този бърз отговор. Било, че бил още глупав, било, че неговите инстинкти на бъдещ деспот са били вече пробудени, но интелигентността на момичето го уплашила и, както казва летописецът, „объркан и обиден от тия думи“, той оставил Икасия и дал ябълката на Теодора, дъщерята на един стратег от Пафлагония. Икасия, която тъй много се приближила за момента до короната, се оттеглила в манастир, който основала сама. Тя живяла там като набожна жена и като писателка според тогавашната мода във Византия и съчинявала поучителни разкази и църковни песни.

Ученият елинист Брюне де Прел смята, че този разказ няма историческа основа и че в него трябва да виждаме само един пример за романтичния вкус на летописците от тази епоха. Ние можем и да не се съгласяваме с неговото мнение — фактът е приведен с най-големи подробности от много други автори. Можем да цитираме и една друга история от същия род, която не се намира в досега познатите византийски летописи и която е запазена в една от най-старите славянски книги, преведена от гръцки „Животът на милостивия Филарет“^[11]. Там се разказва, че когато великата Ирина поискала да ожени своя син Константин, заповядала да доведат във Византия десет от най-хубавите и млади момичета на Византия, между които била и Мария, дъщерята на Филарет. Последната била добра по душа и умна, затова предложила на другите конкурентки да си дадат взаимно обещание, че тази, която бъде избрана, ще си спомня за своите другарки и ще ги омъжи достойно. Само една-единствена между тях, Геронтея, поради извънредната си гордост и увереност в успеха, отказала да приеме това обещание. Тя била обаче отхвърлена. Изборът паднал на Мария и тя удържала, думата си към своите съпернички. Впрочем Ефросина или Ирина, която устройвала тия конкурси на красота, имала зад себе си подобни прецеденти и примери от библейската древност, ползвала се тогава с голяма почит във Византия. Нали по същия начин и Асфер е избрал Естер „между хиляди хубавици?“ Луи Добрия, съвременник на василевса Теофил, постъпил според думите на Астронома по същия начин при втория си брак: undecumque adductas procerum filias.

Московските царе, които също така са вдъхновени от Библията и във всичко подражавали на Византия, не пренебрегнали този обичай, който хармонирал много с традициите на ориенталския деспотизъм. Запазен е текстът на циркулярите, които те отправяли до своите губернатори, поръчвайки им да направят избор между най-хубавите момичета от своите провинции и да ги изпратят в Москва, като заплашили с най-страшни наказания тия благородници, които били скрили дъщерите си и не биха ги предали на царските пратеници. Между тези събрани в Кремъл момичета от всички части на империята се правел нов избор, после друг и най-после пред царя били изваждани около 12 красавици, между които му било позволено да избира. Преди да се вземе последно решение повикали стари жени да дадат мотивирано мнение. При третия си брак Иван Грозни събрал повече от 2000 момичета. Трябва да отбележим, че първият руски цар, който открил този обичай, бил Василий Иванович, баща на Иван Грозни и син на София Палеолог, която донесла в Московското царство византийски обичаи заедно с двуглавия орел от василевсите и с претенциите към Византийската империя. Аналогиите между двете цивилизации са тъй поразителни, че и в московския харем, както в свещения дворец на Византия, аристокрацията се оплаквала от брачните фантазии на царете, които някога падали съвсем низко. Шамбеланите на първия Романов са казвали на жена му: „Нашата господарка не е от много скъпите, тя някога носеше жълти ботуши като селянка, но сега Бог я издигна“. От двете жени на цар Алексей едната била дъщеря на прост слуга и беряла гъби в горите, за да ги продава на пазара, а другата била приета по милост в дома на болярина Матвеев, където ходела с цървули, изплетени от дървени кори.

Често царската годеница си променяла името сякаш съвсем новото положение й давало нов живот. Атенаист, дъщеря на атинския философ Леонтий, станала Аелия-Евдокия, когато се омъжила за Теодосий II. Лупицина, дъщеря на един войник, получила от членовете на цирковите партии царственото име Ефемия, когато Юстин I стъпил на престола. Хазарските принцеси, омъжени за Юстиниан Ринотмет и за Константин Копроним, се наричали Теодора и Ирина. Анастасо, след като се омъжила за Роман II, променила слугинското си име с името Теофано̀. Италианката Берта била кръстена Евдокия. Същият обичай виждаме и в Москва. Там не само годеницата, но понякога и баща й, станал царски тъст, получавал ново име. Така например бащата на първата съпруга на Петър Велики Иларион Лапухин бил кръстен Теодор. Във Византия била създадена специална титла за царския тъст: василеопатор.

Откъдето и да идвала годеницата на Василевса, тя била веднага заобикаляна от сановници и евнуси. Тя приемала по същия ред, както приемал императорът — патрицианките, протоспатарисите, спатарисите, хилатисите (жени на консули), страторисите, комитисите, жените на пълководците, на офицерите, на чиновниците и пр. Дори и преди сватбата тя е била поздравявана като василиса и третирана като господарка. Тя живяла в августерона, част от двореца, запазена за императриците^[12]. Принцесите от императорското семейство са я обували в пурпурни обувки. Обличали са я в императорските дрехи и новата господарка, понякога дъщеря на дребен чиновник, на мечкар или кръчмар, бивала нагиздена с бележити исторически и свещени украшения, носени от цели поколения императрици и порфирогенетки. Когато бил съставен брачният договор, след като императорът слагал годежния пръстен на пръста на младоженката, пристъпвали към сложните церемонии на сватбата и на коронацията. Понеже главният символ при сватбите в православната църква е венецът, при венчаването на императрицата се е касаело за двойна коронация: едната — брачна, а другата — политическа. Византийските писатели употребяват две думи, за да означат коронациите: стефанома и степисимос. Странно е обаче, че степисимосът е предшествувал стефаномата. Императрицата била вече августа, преди да стане жена на август.

До управлението на Комниновци, когато западното влияние се засилва в Константинопол, двойната церемония се извършвала не на открито под сводовете на „Св. София“, а тайно в свещения дворец. Гръцките идеи от онова време, които налагали на жената затворен живот, не могли да се пригодят за публично празнуване на брака. Затова годеницата бивала коронясвана като императрица и след това венчавана в някоя църква на двореца или близо до него, или пък понякога в някоя зала, превърната в параклис.

Ето едно описание на коронация през X в. В големия салон на августеона, върху златни кресла, донесени от сенаторите, са сядали императорът, или императорите, когато бащата и синът били съдружници на трона. Патриархът, предупреден от пратениците, излизал от дворцовата църква „Св. Стефан“. Августата, поканена от церемониалмайстора, излизала от спалнята си. Освен императорите, патриархът (който понякога бил също така евнух) и няколко дворцови дами на церемонията присъствали само „безбради“ дворцови офицери: силенциарии, остиарии, кубиколарии. Патриархът вземал пурпурната хемида, простряна върху една маса, благославял я и я предавал на императора; кубиколариите с благоприлична ловкост, свикнали с изтънчеността на официалната свенливост, събличали дрехите на императрицата, изопвали ги като завеса, за да скрият нейните рамене от всички присъстващи и от императорите и обличали августата с хламидата, а върху нея — дълги златни дрехи и многоцветна мантия, украсена с бисери и рубини. Патриархът благославял короната и препендулиите, обици от диаманти и скъпоценни камъни, които са били допълнение към короната. Императорите поставяли короната върху главата на августата и закачали препендулиите, които милвали нейните бузи и образували светла рамка около красивото й лице. Върху лицето спускали воал, фламеум. Императрицата сядала между годеника и свекъра. Едва тогава пускали висшите сановници, които пеели полихронии, а след това влизали по определен ред техните жени. Те се приближавали, предшествувани от остиарии, въоръжени със златни тояжки, украсени с бисери и поддържани отляво и отдясно от силенциариите. Жените се просвали на земята до три пъти, след това целували коленете на августата и после коленете на императорите, сякаш за да им благодарят, че им дават такава господарка.

Идвал ред на господарката да бъде представена на народа, т.е. на официалния народ, на членовете на партиите. Един от дворовете на двореца завършвал с двойна тераса, при подножието на която стоял народа. Императрицата пресичала този двор и се изправяла на горната тераса, а евнусите и сановниците слизали на долната. Тя стояла изправена горе над тълпата. Тоя момент е бил тържествен. Изис се отбулвала, фламеумът падал; Византия узнавала какво лице блести под диадемата с три реда бисери, оградено от диамантените препендулии. Чували се акламации, полихронии и викове: „Свята! Свята! Свята!“. Това се наричало анакалептерион, отбулване.

След това се пристъпвало към брачните церемонии. В тях ние виждаме древните и поетични гръцки обичаи. Всички били обсипвани с цветя, върху главите на младоженците поставяли венци не от злато и скъпоценни камъни, а от цветя. Привържениците на партиите обсипвали с цветя брачното им легло, „с полски цветя“, както е казано в сватбените химни. В тази част на обреда имало повече свобода и настроение, отколкото в първата. Само паранимфът, който водел младоженката до олтара, е бил „безбрад“ офицер. През цялата нощ някой роднина на младоженците, тиророс, стоял на стража пред техните врати и може би, както в Москва, на кон, с гол меч в ръка, за да отстранява лошите духове. На третия ден императрицата излизала с голяма тържественост, за да отиде да направи символична баня в Магнаурския дворец. Публичността на това действие противоречи силно на гръцката идея за гинекея и на строгата свенливост на византийския етикет. Василисата отивала в Магнаурския дворец, за да се окъпе в басейн, придружена от множество слуги, които открито носели хавлии, бельо, тасове, вази и кутийки с благовония. Пред и от двете страни на императрицата вървели жени с червени, украсени с бисери ябълки, езически символ на любовта. Привържениците на цирковите партии образували шпалир и акламирали като че ли това не е било достатъчно, за да се удовлетвори общественото любопитство, затова певци и комедианти следвали кортежа^[13]. Още по-странно е, че сенатори, високи сановници придружавали императрицата до вратите на банята, като чакали тя да свърши изкъпването си и след това я завеждали обратно до брачната стая.

След това новата императрица заживявала в двореца, във великолепните апартаменти, построени от император Теофил, с подове от бял мрамор, със стени, украсени с мозайки на златен фон и със златни тавани, поддържани от колонки. Нейната спалня била истински мусикос (хармония), чийто под от разноцветни мрамори приличал на „изпъстрена с цветя ливада“, а стените били облепени с мраморна мозайка и пет мраморни колони поддържали балдахина на императорското легло. Императрицата раждала в Порфирения дворец, за да бъдат децата й „порфирогенети“ и да притежават законните качества, които се изискват от византийската конституция. Тя се наричала императрица, августа, василиса, деспойна (господарка). Наричали са я царица и величество. Тя носела корона и скиптър във формата на лилийно клонче, символ на чистотата. Какъвто и да е бил нейният баща, тя се смятала „от божествен произход“, почти божество. Всичко, което принадлежало на императора, било свещено. Тя бивала изобразявана върху монетите отляво на своя съпруг, под образа на Христа, простиращ ръце над техните глави. Имало и императори, които са предавали на императриците правото да секат монети, като Константин на майка си Елена. Някои от тях са издигали статуи на своите жени, като например Теодосий II на съпругата си Евдокия. Според случаите императрицата можела да разполага с империята или пък самата тя да бъде император. Нейният живот, неразделен от живота на съпруга й, се е състоял от участие в процесии, в приеми и в присъствие на религиозни служби. Тя си имала свой собствен дом, който се състоял само от евнуси и жени. Подобно на монарха тя си имала свои церемониалмайстори, силенциарии, остиарии, кубиколарии, протоспатарии, въоръжени с алебарди, и спатарии, въоръжени с мечове. Всички те били назначавани по избор на императора и със съгласие на императрицата, защото, разбира се, съпругът не е могъл да се доверява никому при избора на свои честни и верни служители, който е бил твърде труден, поради голямото множество дворцови слуги и заради техните лоши качества. А освен това жената на цезаря не трябвало да бъде подозирана. Но все пак назначаването на персонала не срещало големи трудности, защото много родители осакатявали своите момчета, за да им осигурят достъп до дворцовите служби и дори до църквата. От тая категория на специални служители са излезли много министри, пълководци, патриарси и адмирали. Императрицата си е имала и собствена флотилия, съставена от черни и червени кораби под командата на о-те-трапезеса.

Освен безобидни офицери императрицата си имала и женска свита, начело на която стояла патриция зоста, патрицианка с пояс^[14]. Последната е имала право да седи на трапезата на василевса — чест, която се правела само на шест души сановници. Тя получавала чина си от собствените ръце на императора, което не получавал дори и управителя на града. От императора тя добивала далматската мантия, нещо като броня и бял мафорион (забрадка). Императорът й предавал главния отличителен белег на нейното достойнство — един пояс, знак, който имал такъв царствен характер, че всеки, който го носел, е бил освободен от задължението да се простира пред нозете на императора. Това право е било равно на правото на някои кастилиански благородници да стоят с шапка на глава пред краля. Подвластни на тази високопоставена дама са били на първо място една протовестиария (императрицата като императора си имала собствен гардероб), която пазела съкровището; после една примицерия, цетониси (за салоните), кубиколарии или горнични (прилични на одалиските на мюсюлманския ориент). Разбира се, до тия служби се домогвали всички благородни жени на империята. Облечени в най-скъпи дрехи, тъкани в анадолските и пелопонеските фабрики, в коприна от императорските работилници, в персийски муселини, в хазарски и руски кожуси, нагиздени със сирийски и византийски скъпоценности, на главата с величествена прополома във формата на градска кула и широка на върха като руския какошник, украсен с бисери, скъпоценни камъни и икони, те са образували блестящата свита на императрицата. Тоя женски двор е бил съвсем отделен от двора на василевса и сигурно по-оживен и по-препълнен с интриги, бръмчащ като мюсюлмански харем или като манастира на черния Домино. Там сред жестоките евнуси, облечени в дълги червени роби и с голи саби, са се движели в интимната свобода на гинекея с вдигнати воали всички красавици на Ориента: азиатки с газелови очи, севернячки със сини очи, елегантни гъркини от Византия, Атика и островите, варварки от франкските, славянските, турските, арменските и арабските земи, доведени от гръцките пълководци. Само принцовете от императорското семейство, безбрадите мъже, патриархът, старите свещеници, просяците, поклонниците и калугерите са имали достъп до гинекея.

Впрочем, същият режим е съществувал във всички благороднически домове, както и в самата палата на императора. Жените се движели по улиците само в затворени носилки, а когато придружавали мъжете си в армията, пътували в подвижни шатри, сложени на гърба на мулета или на камили. Дори и в самите църкви те слушали литургията от галерии, затворени с решетки на първия етаж. Един факт, който показва почитта на византийците към закона за отделянето на половете, е, че василисите на император Василий са забранявали затварянето на жените в затвор. Когато са били под следствие или са били наказвани, изпращали ги в манастир под надзора на жени и там те трябвало да чакат съда или да изтърпят наказанието си^[15].

Но колко много тайни се криели зад тия воали, решетки, манастири! Любовни драми, домашни престъпления, нищо не излизало навън. Византийският гинекей, като османския харем, руският терем и индийската зенана, си оставал ням. Кокетните стени са знаели да пазят тайна. Но във всеки случай, всичките тези предпазни мерки и тоя затвор са благоприятствали повече за възникване на известни интриги. Под дългото женско було са могли да влизат в двореца не само пратенички на любовта, но също така и любовници, съзаклятници и убийци. Когато при царуването на някои енергични императори на гинекея е бивало отнето всяко участие в политическите и религиозните работи, как е могла тогава да бъде запълнена скуката в Мусикоса?

Между императриците е имало всички възможни женски типове: политици, като Ирина Атинска; писателки, като Евдокия, на която приписват „Виолариума“; или като Ана Комнина, която написала биография на баща си; галантни жени, като Зоя Порфирогенетката или други, прочути с чистотата или благочестието си, като нейната сестра Теодора; или пък жени, които са мислели само как да намерят различни комбинации за благовония, за тоалети и за прически, за да обърнат внимание на женския свят във Византия; между тях имало жени, за които не се е говорело и други, за които много се е говорело; едни, вратите на които се отваряли само за мъченици, монаси и за усърдни свещеници, други, които са приемали само моряци и добри разказвачи на приключения, и трети, от чиито прозорци от време на време се спускали човешки тела, зашити в чували и поглъщани от мълчаливите вълни на Босфора.