Алфред Рамбо
Византийският император (1)

Гюстав Шльонберже беше отлично подготвен със своите проучвания по източна археология, нумизматика и сигилография за работата, която бе предприел: да оживи една епоха от византийската история, тъй дълго пренебрегвана от нас, след като бе толкова любима на великите ни учени от XVII в. Той не се ограничи само в разкриването на тази епоха чрез едно точно и живо изложение: близо двеста и петдесет напълно автентични илюстрации, взети от печати и монети, от миниатюри из гръцки и старославянски ръкописи, от мозайки и други иконографски паметници, му позволиха да ни покаже героите на своите разкази — императори и императрици, патриарси и велики дворцови достойници, гръцки легионери и варвари съюзници, руски, български и арабски воини от X в. Епохата, чиято история Шльонберже си постави за цел да възсъздаде чрез всички средства на науката и изкуството, бе много добре избрана. През тази епоха Гръцката империя е най-енергична и най-щастлива в борбата си срещу варварите, които от толкова векове са я притеснявали. Тя превзела от арабите Крит и Сирия, предизвикала край Дунава война между руси и българи, започнала да се бори с немците за владение на Италия. През тази епоха и вътрешните въпроси са били най-разнообразни: конфликти на царската с духовната власт, усилия на императора да защити дребните собственици срещу едрите, съпротива на държавата против териториалните заграбвания на манастирите. Дори и в самия дворец се разигравала много трагична драма тъкмо по време на победите вън от империята и на реформите вътре в нея: любовта на Никифор Фока към хубавата императрица Теофано̀, сватбата им след неговото възкачване на трона, после капризите на императрицата, която се наситила на избрания и коронован от самата нея мъж и която, увлечена по други интриги, сложила ножа в ръката на любовника, за да го насочи срещу съпруга си. Тази драма има две главни лица — император Никифор Фока и императрица Теофано̀. Най-големият интерес към това събитие лежи в противопоставянето на две натури: мъжът — храбър, предан и груб, почти дивак, жената — развратна, изтънчена и скептична, истинско цвете на упадъка. Като ги изучаваме по-отблизо, виждаме, че това са два съвсем различни вида от тъй сложната и разнообразна византийска цивилизация, която може да бъде обхваната изцяло. Никифор символизира провинцията, арменските планини, военните лагери, т.е. грубите, силните, полуварварските елементи; Теофано̀ — това е Константинопол, големият град с неговата елегантност и корупция. Те сякаш отбелязват двете крайни точки на историческата еволюция; това са два човешки типа, които биха могли да принадлежат на две епохи, разделени с векове и които все пак са приближени поради стечение на обстоятелствата, дори са нещо повече от сближени, — те са съединени, венчани. И този съюз предизвиква расови и темпераментни разногласия, които са тъй силни, че могат да се разрешат само с убийство. Тъкмо Никифор и Теофано̀ могат да ни помогнат да разберем каква е била същността на източните императори и императрици, какво е представлявал харемът на Византия. Това е и основният предмет на тази студия.