Маргарет Атууд
Ясновидката (9)

Глава 9

Имах една снимка на леля Лу. Винаги я носех със себе си и видех ли някакво бюро, я слагах върху него, но когато избягах в Теремото, не я взех: Артър би могъл да забележи, че я няма. Снимката бе направена в горещ августовски ден на Канадското национално изложение, пред сградата на Колизеума от един от ония скитащи фотографи, които ви снимат и след това ви дават квитанция.

— Това майка ти ли е? — попита веднъж Артър, когато я вадех от багажа.

— Не — отговорих аз. — Това е леля Лу.

— Коя е другата? Дебелата?

За миг се поколебах, готова да му кажа истината.

— Това е другата ми леля — обясних аз. — Леля Диъдри. Леля Лу беше прекрасна, а леля Диъдри — проклетия.

— Изглежда, не й е била в ред щитовидната жлеза — отбеляза Артър.

— Няма такова нещо, просто ядеше много — казах аз. — Беше телефонистка. Работата й харесваше, защото седеше по цял ден и имаше силен глас. После я повишиха и тогава трябваше да звъни на тези, които не са си платили сметката, и да ги пита защо. — Какви ли не лъжи му наприказвах, и то не беше просто за самозащита: вече бях съчинила цяла биография за тази сянка върху парчето хартия, за тази жена без определена възраст, която стоеше замижала срещу фотоапарата с фунийка захарен крем в ръка, с напомадено лице и празен монголоиден поглед: моето собствено проклето тяло.

— Прилича малко на теб — каза той.

— Да, малко — съгласих се аз. — Не я обичах. Непрекъснато се опитваше да ме учи как да живея.

Изпитвах известна болка от това предателство спрямо самата себе си. Снимката беше удобен случай и трябваше да се възползвам от него. Но все още беше много рано за подобни рискове. Вместо това се скрих зад невярната представа, която Артър имаше за мен. Не можех да му доверя някогашното си страдание, защото това сигурно щеше да го изкара извън релсите. Вярно е, че искаше да бъда слаба и уязвима, но само външно. Зад тази легенда, която си беше съчинил за мен, се криеше убеждението му, че мога да си позволя да бъда слаба и уязвима само защото в душата си нося сила, опора и топлина, които при нужда му бяха на разположение.

Всеки мит е версия на истината, а да давам топлина и опора наистина бях способна. Научих се на състрадание от малка — по Коледа давах долари за Армията на спасението или на безкраките инвалиди, които продаваха моливи по уличните ъгли. Разни шмекерчета се лепяха за мен, лъжеха ме, че са изгубили парите си за автобусния билет, и аз никога не им отказвах. А тръгнех ли по Йънг стрийт, групите на Хеър Кришна^[1] сякаш винаги имаха парад — засичаха ме на всеки червен светофар. Не знам защо все на мен налитаха. Съчувствах на всяко живо същество, което изпитваше болка: на котки, бутнати от коли, на стари жени, които падаха по заледените тротоари и преживяваха трагично собствената си слабост и срама от разголването, на градски съветници, които плачеха по телевизията, защото са изгубили изборите. Поради това, както обичаше да казва Артър, нямах сериозни политически възгледи. Бях против наказателните взводове, не смятах, че свалените от власт заслужават сполетялата ги участ, независимо от това какво са вършили. „Наивен хуманизъм“ — заявяваше Артър. Макар че го приемаше, когато се отнасяше до самия него.

Но той не знаеше, че съчувствената ми усмивка крие здраво стиснати зъби, че в главата ми кънтят безброй гласове: Ами аз? А моята мъка? Кога най-после ще дойде ред и за мен? Но се бях научила да заглушавам тези гласове, да бъда кротка и отзивчива.

Така изкарах гимназията — със съчувствие към другите, винаги готова да им помогна. „Нашето безгрижно момиче, голяма личност!!!“, „Голямо нещо!!!“, „Джоуни, вечната усмивка“ или „Тя е прекрасна и никога не се сърди“ — такива неща можеха да се прочетат за мен в гимназиалния годишник „Бейсайдско знаме“ под груповите снимки, на които с втренчен напред поглед стояха момичетата с начервени устни и изписани вежди, с прически „паж“ или с конски опашки, а зад тях бяха наредени момчетата, подстригани „канадска ливада“ или сресани нагоре с брилянтин. За другите момичета пишеше например „Тя харесва високите!“ или „Ах, тези купони на Дон Милс!“, или „Интересува я най-вече един мъж от фирмата «Симпсън»“ и дори „Хубавите неща не са големи“. У дома бях навъсена или сънлива, в кината плачех с леля Лу, но в училище бях адски дружелюбна и отворена, дъвчех дъвка, пушех в тоалетната, слагах си бледорозово или яркочервено червило, при което миниатюрните ми като на купидонче устни се загубваха в масата на лицето ми. Бях добра на волейбол, но не и на баскет, където много се тича. Избираха ме във всякакви комитети, обикновено като секретарка, влязох в училищния клуб на Обединените нации и в организацията, която създадохме, участвах като член на делегация, представляваща арабите. Имаше ли вечеринки, помагах за украсата, нижех безкрайни провиснали венци от лигнинени цветя по стените на душния физкултурен салон, но, разбира се, никога не ходех на тях. Бележките ми бяха прилични, ала не толкова високи, че да ми завиждат. Нещо дори по-важно: за много от съученичките си — напудрени момиченца с кашмирени пуловерчета и твърди гърди, аз бях добрата лелка, всезнайката. Затова в годишника пишеха такива приятни неща за мен.

В училището имаше още две дебели момичета. Едната от тях — Моника, беше с година по-голяма от мен. Косата й беше мазна, късо подстригана и сресана назад като на момче. Ходеше с черно кожено яке със сребърни кабарчета. На обяд висеше на паркинга с по-грубите и глупави момчета, пиеха от шишета, скрити по колите, и си разказваха мръсни вицове. Те я приемаха, общо взето, но като момче. Изглежда, въобще не им идваше наум, че е жена. С другата — Тереза, бяхме в един и същи клас, но в различни паралелки. Тя беше бледа и затворена, почти винаги мълчеше и имаше малко приятелки. Клатушкаше се по коридорите сама, прегърбена, притиснала учебниците до гърдите си, за да прикрие поне малко предната част от тялото си, втренчила срамежлив и късоглед поглед в земята. Носеше кремави блузи от изкуствена коприна с дискретна бродерия като четирийсет и пет годишна секретарка. И въпреки това не наглата Моника, а по-скоро тя имаше традиционната репутация на дебеланката. „Ей, Тереза, ей, шишо! Айде да идем зад бараката“ — крещяха някои момчета по улицата, за да се изфукат пред по-малко нахаканите си приятели. Цялата почервеняла, Тереза извръщаше глава; никой не знаеше доколко са верни приказките, че тя „ще го направи“, ако й се удаде възможност, но всички бяха убедени, че е така.

Колкото до мен, аз имах готин характер, а приятелките ми бяха хубави момичета, с които приятните момчета искаха да ходят на танци и на кино, за да ги видят другите и да им се възхищават. По улицата никой нищо не ми подвикваше, поне никой от нашето училище. Тези момичета обичаха да се прибираме заедно, споделяха и се съветваха с мен поради две причини: ако се появеше някое нежелано момче, аз бях насреща — дебелата компаньонка, удобна възможност за измъкване, нещо като собствен танк; в случай че момчето беше приятно, то, поставени до мен, приятелките ми изглеждаха много по-хубави. Освен това проявявах разбиране, винаги знаех кога точно да се сбогувам и изчезвах като балонче, понесено от силния вятър, оставяйки двамата втренчени един в друг на тротоара пред кокетните къщи и окосените морави на нашия квартал. По-късно момичетата ми се обаждаха по телефона. „Познай какво стана“ — мълвяха те бездиханни, на което отговарях: „Не, не мога“. Като че ли тръпнех от радост и едва се сдържах да разбера. На мен можеше да се разчита: не завиждах, не бях конкуренция във флиртовете и не се учудвах, че тези мои най-скъпи приятелки не ме канят на смесените си сбирки. Макар и затънала в плът, минавах за човек, издигнал се над нейните страсти, което, разбира се, не беше вярно.

Всички ми се доверяваха, никой не се страхуваше от мен, въпреки че не би трябвало да е така. Моите приятелки нямаха тайни от мен — знаех какви надежди таят, какви предпочитания имат, знаех марката порцелан и моделите за сватбени рокли, които още на петнайсет години си бяха избрали, имената на момчетата, които дори не подозираха, че някой иска да ги дари със своите съкровища, знаех какво точно изпитваха към момчетата, с които излизаха, и към тези, с които искаха да излизат. Едните бяха противни мухльовци, а другите — страшни сладури. Знаех какво мислят една за друга и какво говорят зад гърба си. Но за мен те не знаеха нищо — аз бях като сюнгер. Поглъщах всичко, но от мен нищо не излизаше въпреки изкушението да излея цялата си омраза и ревността си, да покажа какво лицемерно чудовище съм. Едвам се сдържах.

Може би единственото преимущество на този непоносим живот бе, че опознах задълбочено част от бъдещата си аудитория: тези, които се задомяваха много млади, раждаха деца много рано, които мечтаеха за принцове и замъци, а накрая се озоваваха със стиснатите си съпрузи в тесни апартаменти. Но навремето не можех да предвидя това.

Моника напусна училище в първия удобен момент. Тереза я последва, омъжвайки се за някакъв автомонтьор, който не беше учил в нашето училище, нито пък в друго. Говореха, че е бременна, но както каза една от приятелките ми, можеш ли да разбереш? Аз упорито продължавах; исках да завърша, да сложа край на всичко това, без въобще да зная какво ще правя после. Майка ми искаше да постъпя в колежа „Тринити“ към Канадския университет в Торонто, който се славеше с доброто си име, и аз бях почти склонна. Исках да уча археология или може би история, но не можех да понеса мисълта, че още четири години ще страдам болезнено и тайно с целия кошмар на моминските общества, годежи, футболни мачове и пролетни сватби. Започнах да работя за по няколко часа. Открих си банкова сметка. Казах само на леля Лу, че в мига, в който събера достатъчно пари, ще изляза от къщи.

— Смяташ ли, че това е разумно, скъпа? — попита тя.

— А ти смяташ ли, че е по-разумно да остана? — отвърнах й аз. Тя познаваше майка ми, би трябвало да бъде на моя страна. Може би се тревожеше какво ще стане с мен, когато се окажа сама в света. Аз също се тревожех. Исках да се махна, но и се страхувах.

От известно време се чувствах виновна пред леля Лу: вече не ходех толкова често на кино с нея. Да си кажа право, страхувах се, че приятелките ми ще ме засекат по кината и ще ме видят как подсмърчам до тази огромна, увита с кожи жена. Можеше да ме види Барбара, Карол-Ан (главната клакьорка на футболните мачове в гимназията) или Валери. Те ходеха с кашмирени пуловери, увиваха венчета с изкуствени цветя около ластичетата, с които прикрепваха конските си опашки, и виреха малките си, пристегнати гърди като вдигнати палци. При това винаги влачеха по някое момче, облечено с кожено яке.

— Недей да напускаш вашите, преди да си готова — каза леля Лу мъдро и както винаги това означаваше какво ли не.

Обикновено работата, която успявах да намеря, беше неквалифицирана и не от най-приятните. По правило работодателите не искаха да взимат дебели хора, но някои от тях изпитваха неудобство да ми откажат, особено ако бяха дали обява. Аз ги гледах с укор изпод подутите си клепачи и все повтарях: „Ето обявата, нося я“, при което те ме приемаха за няколко седмици, като лъжеха, че някой от редовните им служители е в отпуск. Така работих три седмици във „Всяка стока — долар“, после бях разпоредителка, касиерка в ресторант за три седмици и така нататък. Някъде ме приемаха с радост: като на жена ми плащаха по-малко, но за разлика от други не предизвиквах вълнения сред служителите мъже или сред клиентите. В повечето случаи обаче работата беше тежка, неприятна, като миене на чинии например, и аз не се застоявах дълго.

Когато сексуалната откровеност стана на мода, изчетох куп неща за сексуалните преживявания на разни хора: за мастурбация с топки на врати, водни кранове и дръжки на електрически бръсначки, за натисканици по задните седалки на колите в автокината или по храсталаците и какво ли не още. Но като моите случаи нямаше. Аз имах две ранни сексуални преживявания, въпреки че, общо взето, потисках интереса си към секса така, както и към военните филми. Подходяща роля за себе си не виждах и затова, доколкото можех, се опитвах да не обръщам внимание на всичко това. Макар и да се преструвах, всъщност не споделях общата страст на приятелките си към разни певци. Най-многото, което си позволявах, беше идеализираната страст към Меркурий, нарисуван на корицата на телефонния указател. По сандали и шапка с перо, той имаше големи мускули, а около слабините му дискретно се виеше телефонна жица. Тази картинка изчезна още преди години. Може би телефонната компания е разбрала, че той е бог не само на скоростта, но и на лъжците и измамата.

За сметка на това имах достъп до сексуалните тайнства на момичета като Барбара или Валери, заедно с които обядвах или се връщах от училище, въпреки че те предпочитаха да обсъждат тези неща помежду си, а не с мен. Изключваха ме от уважение, както биха постъпили в присъствието на монахиня или светица. Те се правеха на сексуално скромни и отдаваха неохотно определени части от себе си — целувка след третата среща или по-сериозно целуване, ако момчето им беше гадже, но от шията надолу се пазеха. Противозачатъчните хапчета още не се бяха появили и те имаха достатъчно основания да бъдат непреклонни, защото майките им или разни клюки им предоставяха не малко мрачни примери за момичета, които били принудени да се омъжат или дори по-лошо — трябвало да се омъжат, а не можели. Може и да са отивали по-далеч от допустимото, но не го споделяха.

Ето какво беше първото ми сексуално преживяване. Вървях към къщи с Валери, която вече няколко пъти се появява на страниците на моите романи на ужасите — единия път с кринолин, а другия — с псевдогръцка рокля с дълбоко деколте, от периода на Регентството^[2]. Във въпросния ден обаче тя беше с червен пуловер с брошка кученце, червена плисирана пола, с мокасини и тъмносиня мушама. Разказваше ми как предната вечер някой я потърсил по телефона точно когато си миела косата. Няколко преки преди улицата, където обикновено завивах, ни пресрещна едно момче, което седмици наред се опитваше да накара Валери да излязат заедно. Доколкото знаех от нея, той й беше безразличен, но доброто възпитание й налагаше да не го казва открито, защото можеше да си спечели репутацията на горделивка. И така той тръгна с нас, разговаряйки нервно с Валери, като се правеше, че не ме забелязва.

Валери ми хвърли многозначителен поглед и аз не свих по нашата улица. Вместо това продължих с нея до тях, знаейки, че по-късно тя ще ми позвъни да ми благодари, че съм я разбрала. Тя се сбогува на алеята пред дома си и си тръгна, тананикайки, като мяташе конската си опашка. Задната врата се затвори зад нея. Аз стоях на тротоара и чувствах как краката ми преливат извън мокасините. Глезените ме боляха, бях извървяла три преки повече от обикновеното и сега трябваше да се връщам обратно. Време беше да се прибирам, за да си направя тройния сандвич със сирене и фъстъчено масло и да се приготвя за кино „Звездна светлина“, където работех като разпоредителка. Сега там даваха „Пролетен блясък“ с Натали Ууд. Момчето, което дори и аз не харесвах, всеки момент щеше да каже: „Е, айде“ и да изчезне колкото се може по-бързо. Но вместо това то направи нещо странно. Клекна пред мен насред калната локва — бе април и бе валяло — и зарови лице в огромния ми корем.

Как мислите, че постъпих? Втрещих се, стана ми жално и започнах да го галя по главата. После дни наред ръката ми миришеше на брилянтин.

След няколко минути той стана — от панталоните му капеше вода — и се отдалечи. Това беше първото ми сексуално преживяване. Прибрах се вкъщи и си изядох сандвича.

Не можах да си обясня защо точно това момче, чието име така и не си спомних, макар че винаги съвсем ясно си представях напрегнатия, дори болезнен израз на лицето му, извърши този колкото нелеп, толкова и ритуален акт на калния тротоар, недалеч от Бейсайд парк пред една обикновена къща от червени тухли с бели ръбчета и с две подрязани кедрови дървета от всяка страна на предната врата. Може би той търсеше утеха за мъката си по неосъществената любов. Или може би това бе някакъв инстинктивен жест на чревоугодник; или, ако съдех по начина, по който ме обгърна с ръцете си дотам, докъдето можеха да стигнат, впивайки пръсти в мен, без да забелязва падналия на земята учебник по химия, той може да ме е възприел като една-единствена огромна гърда. Но тези предположения ми дойдоха наум по-късно. Тогава така ме шокира необикновеният факт на първото докосване от момче, че забравих случая колкото се може по-бързо. Не беше от най-приятните. Дори не помислих да му се подиграя, както бих направила, ако бях по-слаба. От своя страна момчето ме избягваше и повече не пожела да излиза с Валери.

Второто ми сексуално преживяване се случи, когато работех като касиерка на половин ден в неголям, невзрачен ресторант, наречен „Ела, хапни“. Там сервираха кренвирши, кюфтета, млечни коктейли, кафе, сладкиши, а ако човек искаше да обядва — пиле със скариди, аламинути, свински пържоли на скара и ростбиф. Работех от четири и половина, докато затворят в девет и половина. Заплатата ми включваше и едно безплатно ядене от най-евтините. Стоях курдисана на висок стол зад касата и взимах парите. Имах задължението да обслужвам и клиентите, които сядаха на барчето край мен, и за тази цел беше инсталиран телефон, по който давах поръчките в кухнята.

Кухнята се намираше отзад и до нея се отиваше през вратичка, украсена с тапет, десениран като тухла, и с няколко медни тигана, които не се използваха. Имаше двама готвачи — един летаргичен, начумерен канадец и един весел, сияещ чужденец, не зная точно дали беше италианец или грък. Опитът неведнъж ме бе срещал с подобна ситуация. Канадците, които работеха на такива места, знаеха, че повече от това няма да се издигнат, въпреки предимствата на езика и на познатата обстановка това бе върхът на възможностите им. Чужденците, от друга страна, бяха тръгнали нагоре. Пестяха пари и се учеха, защото нямаха намерение да вършат вечно тази черна работа. Готвачът чужденец работеше два пъти по-бързо и беше двойно по-учтив. Той сияеше, подавайки чиниите с храна на келнерите, като катерица сновеше в своето подобно на пещ пространство, тананикаше си игриви мелодии и аз виждах как другият е готов да го убие.

Отношенията ми с него започнаха, когато взе да вдига телефона при всяка моя поръчка. Той ме виждаше добре през вратичката.

— Ало — о — изпяваше сладко.

— Кюфте със сирене и гарнитура пържени картофи.

— За теб специално правя.

Мислех, че иска да ме дразни и не му обръщах внимание. Но един ден той ме попита по телефона:

— Ще пиеш кафе с мен, а? След работа?

Беше твърде неочаквано, за да кажа не. Дотогава никой не ме бе канил на кафе.

Той ми помогна да си облека палтото и задържа вратата да мина, въртейки се около мен като влекач около „Кралица Елизабет“; беше близо петнайсет сантиметра по-нисък от мен и вероятно трийсет и пет килограма по-слаб. Седнахме един срещу друг в близкото кафене и той веднага се насочи към целта.

— Аз изисква ти да се омъжиш за мен.

— Какво? — ахнах аз.

Той се наведе през масата, втренчил в мен черните си искрящи очи:

— Говоря сериозно. Искам да се запознае с баща ти, ето ще покажа банковата сметка. — За мой ужас той бутна към мен малка, синя спестовна книжка.

— Баща ми? — запънах се. — Банковата ти сметка…

— Виж какво — продължи той — аз има добри намерения. Иска скоро да си отворя ресторант, спестих достатъчно. Ти сериозно момиче, не си като другите тукашни, ти добро момиче. Наблюдавах те, но не зная как да ти обясни. Ще стоиш на касата и ще посрещаш хората. Аз ще готви много по-хубави неща, отколкото там. — Той посочи отсреща към „Ела, хапни“. — Ще сервира вино, само прасе може да яде без вино.

— Но — започнах аз. В първия миг не виждах причината, заради която да откажа. После си представих физиономията на майка ми, когато щях да се задам по пътеката в църквата, цялата в бяло, с този миниатюрен чужденец, увесен на ръката ми като чантичка.

— Ще имаме деца — продължи той, много деца, знам, че ти обича децата. Ти си добро момиче. После, като събере достатъчно пари, отиваме да видиш моята родина. Ще харесваш.

— Но — казах аз — ние не сме от една и съща религия.

Той махна с ръка:

— Ти ще смениш.

Едва когато попаднах в Теремото, разбрах по-ясно какво е видял у мен: по телосложение аз вече бях жена, което повечето момичета постигаха след няколко години, и в неговите очи — годна за съпруга. Просто бях започнала да се развивам малко по-рано, и толкоз. Но тогава не можех да преодолея подозрението, че той ми се подиграва; или пък ми предлага брак по сметка. А колко лесно щеше да бъде, защото въпреки ръста си той явно бе свикнал да взима решения и аз самата щях завинаги да бъда освободена от това задължение. Въпреки всичко не исках да бъда касиерка през останалата част от живота си. Смятането не ми вървеше.

— Благодаря ти много — казах аз — но мисля, че е невъзможно.

Той не се отчая. През следващите няколко седмици се държеше сякаш отказът ми беше само израз на добро възпитание. Благоприлично и скромно бе да му откажа и той да ме убеждава; след необходимите увещания щях да отстъпя. Той флиртуваше, когато отивах до вратичката да взема поръчките, гледаше ме влюбено, помръдваше кафявите си мустачки, звънеше по телефона, въздишаше и ме молеше, като при това непрекъснато ме наблюдаваше от мястото си при скарата. За вечеря ми приготвяше скъпи, непозволени неща, отрупваше чинията ми със скариди, защото знаеше, че ги обичам, и върху купа забождаше стрък магданоз. Обичайният ми вълчи апетит започна да намалява — от една страна, часове наред бях под въздействието на храната, която се ядеше около мен, а от друга — усещах, че с всяко ядене той ме подкупва.

Това напомняше на спектакъл, на обред, който трябваше да се извърши, за да отстъпя и да изпълня желанието му; и както всички обреди, в които се вярва, беше искрено и странно вълнуващо. Той ми харесваше, но ме притесняваше. Не заслужавах подобни грижи, а освен това в тях имаше нещо абсурдно — все едно че ме ухажваше Чарли Чаплин. Изпитах облекчение, когато редовната касиерка се върна и можех да напусна.

Известно време в училище мечтаех за него (истинското му име не научих, защото бе решил да става канадец и твърдеше, че се казва Джон). В тези свои мечти го възприемах повече като пейзаж — синьо небе и мек климат, плажове със ситен пясък и някаква величествена антична развалина с колони, която се издига на стръмна скала. Всичко бе много по-различно от мрачния Торонто с хапещите зимни ветрове, примесената със сол киша, която разяждаше ботушите или пък влажните, потискащи лета. Това бе място, където най-после щях да намеря себе си, щях да се чувствам добре. Понякога мислех, че щеше да ми бъде хубаво, ако се бях омъжила за него, все едно че щях да си взема домашно кученце или котка: защото с тъмните си очи и меки мустачки той приличаше на дружелюбно животинче — катеричка или видра и като тях щеше да припка по тялото ми, което за него беше с размерите на полуостров. Но постепенно тези образи избледняха и веднъж в час по история, когато монотонният глас на учителя говореше за природни богатства и за разни други безинтересни неща, аз си спомних друго свое видение.

Намирах се в цирк. Беше тъмно, нещо щеше да се случи и публиката стоеше в напрегнато очакване. Ядях пуканки. Изведнъж лъч от прожектор разряза тъмнината, насочвайки се високо горе към малка платформа. На нея стоеше познатата Дебела жена от Канадското национално изложение. Беше дори по-дебела, отколкото си я представях, по-дебела, отколкото на нескопосаната рисунка, направена отпред на тарабата, много по-дебела и от мен. Носеше розово трико с пайети, къса пухкава розова пола, сатенени балетни пантофки, а на главата й блестеше диадема. Вместо крилата, които мечтаех да й закача, имаше миниатюрно розово чадърче. Дори и когато фантазирах, оставах вярна на няколко основни правила от действителността.

Тълпата избухваше в смях. Ревяха, сочеха я и се присмиваха. Пееха неприлични песни. Без да им обръща внимание, Дебелата жена тръгваше по една опъната жица под бавната, тържествена музика. Тук тълпата изведнъж утихваше и се понасяше сподавен вик на ужас. Ставаше ясно, че това, което върши, е много опасно. Тя беше толкова дебела, че сигурно нямаше да запази равновесие, щеше да се олюлее и да падне.

— Ще се пребие — шепнеха всички, защото нямаше предпазна мрежа.

Постепенно, сантиметър по сантиметър, Дебелата жена напредваше по жицата, спирайки се, за да се закрепи, вдигнала предизвикателно розовото чадърче над главата си. Изведнъж въображението ми я понасяше покрай осеяния с фабрики Западен бряг, над житата в прериите, високо над мините и корабите, които плаваха по Онтарио. Като розово видение сред облаците тя минаваше покрай бедните фермери от долината Свети Лорънс, над рибарите от крайбрежието. „Мили боже, какво е това?“ — мълвяха те, спирайки за миг да теглят мрежите. На няколко пъти залиташе и тълпата спираше дъха си. Жицата трептеше, тя бе съсредоточила цялата си сила в този гибелен път, защото падането значеше смърт. Тогава в края на сеанса, точно преди да иззвъни звънецът — това беше номерът — тя се озоваваше на платформата от другата страна. Хората скачаха на крака, ревейки с пълни гърди в нейна чест. Появяваше се голям кран, който я сваляше на земята.

Вероятно ще помислите, че в Дебелата жена виждах себе си, но не беше толкова просто. Тя имаше лицето на Тереза, моята ненавиждана състрадалка. В училище странях от нея, но все пак не бях чак такова безсърдечно чудовище, исках да направя нещо за нея, имах добри намерения.

Знаех как Артър би анализирал това натрапливо видение. „Какъв срам — ще каже той — ето как те унищожава общественото мнение, издига пред теб някакъв образец за женственост, който не е за теб, облича те насила в това нелепо розово трико с пайети и те обува в тези старомодни, неудобни пантофки.“ Колко по-добре щеше да бъде, ако ме приемаха каквато си бях, а и аз самата да можех да свикна със себе си. Много вярно, много правилно, много благочестиво. И все пак не е толкова лесно. Исках да имам пухкава пола и искряща диадема. Харесваха ми.

Колкото до Дебелата жена, знаех много добре, че след това геройско предизвикателство срещу смъртта, тя ще се върне отново на своя голям стол в палатката и ще започне да плете, а хората ще минават покрай нея и ще я зяпат. Това беше нейният истински живот.