Маргарет Атууд
Ясновидката (7)

Глава 7

Ето един от честите кошмари, свързани с майка ми: вървя по моста, а тя седи на слънце от другата му страна, говори с някого — мъж, чието лице не мога да видя. Когато стигам до средата на моста, той рухва — нещо, от което винаги ме е било страх. Изгнилите му дъски се пропукват и пропадат, мостът се накланя и започва да се свлича бавно към дола. Аз се опитвам да избягам, но вече е много късно, лягам и се мъча да уловя откъсналата се половина, но тя се надига, сякаш се опитва да ме отхвърли. Викам майка си, която все още може да ме спаси, може да притича, да протегне ръка, да ме изтегли при себе си на твърдата земя… Но тя не го прави, продължава да разговаря, не забелязва, че става нещо. Дори не ме чува.

В другия сън седях в ъгъла на спалнята на майка ми и я гледах как се гримира. Като малка това ми се случваше често и както майка ми, така и аз го смятахме за нещо специално, за привилегия, от която тя ме лишаваше, когато искаше да ме накаже. Тя знаеше, че козметичната й колекция ме хипнотизира: червила, ружове, парфюми и изящни шишенца, които мечтаех да притежавам, яркочервен лак за нокти (понякога като изключително възнаграждение ми се позволяваше да си лакирам ноктите на краката, но никога на ръцете. „Още си малка“ — казваше тя), малки пинсети, различни пили за нокти. Забранено ми беше да ги пипам. Разбира се, аз го правех, когато я нямаше, но те бяха така педантично подредени на тоалетката и в чекмеджетата, че трябваше много да внимавам, за да не личи, че съм ги пипала. Майка ми имаше орлово око за всичко, което не беше на мястото си. По-късно започнах да тършувам по всички чекмеджета и бюфети, докато научих какво има в тях до последната подробност; след това продължих да го правя не за да задоволявам любопитството си — вече всичко ми бе известно, а заради чувството за опасност. Тя ме залови само два пъти, и то в началото: веднъж изядох едно червило (дори тогава, на четиригодишна възраст, се сетих да сложа обратно капачката на гилзата, да я прибера в чекмеджето и да си измия старателно устата; как е разбрала, че съм аз?), а другия път бе, когато не можах да устоя на изкушението да си покрия цялото лице със сини сенки за очи, за да видя как изглеждам в синьо. След това седмици наред бях осъдена на изгнание. Веднъж почти щях да се издам, когато намерих някакъв странен предмет, нещо като гумена мида, грижливо прибран в една кутия. Умирах от желание да попитам какво е, но не смеех.

— Хайде, Джоун, седни сега кротичко и гледай как мама си прави лицето — казваше тя, когато беше в настроение. След това увиваше плътно пешкир около врата си и се захващаше за работа. Някои от нещата, които правеше, изглеждаха наистина болезнени; например намазваше се между двете вежди с нещо подобно на кафяво лепило, което загряваше в малко канче, после го дърпаше силно и там оставаше червено петно; а понякога се намазваше с розова кал, която се втвърдяваше и напукваше. Често се мръщеше сама на себе си и клатеше глава, като че ли бе недоволна; случваше се и да си говори сама, забравила сякаш че аз съм там. Вместо да я радват, тези сеанси, изглежда, я натъжаваха, защото като че ли съзираше зад или в огледалото някакъв мимолетен образ, който не можеше да улови или да възпроизведе. Затова на финала винаги беше малко сърдита.

Наблюдавах процедурите очарована и онемяла. Мислех, че майка ми е много хубава, дори по-хубава, когато бе гримирана. Ето какво правех в съня: седях и гледах втренчено. Макар тоалетките на майка ми да ставаха толкова по-луксозни, колкото повече печелеше баща ми, тя винаги имаше и трикрило огледало, за да се вижда отвсякъде. В съня аз я гледах и изведнъж осъзнавах, че вместо три отражения тя има три истински глави, които излизаха на три отделни вратове от покритите й с пешкира рамене. Това не ме плашеше, защото беше просто потвърждение на нещо, което винаги съм знаела; но отвън пред вратата стоеше един мъж, който всеки момент щеше да отвори и да влезе. Ако той види, ако разбере истината, нещо ужасно ще сполети не само нея, но и мен. Исках да скоча, да изтичам до вратата и да го спра, но не можех да се мръдна и вратата бавно започваше да се отваря…

С годините сънят се изменяше. Вместо да искам да спра мистериозния мъж, аз седях и исках той да влезе. Исках да открие тайната й, тайната, която знаех само аз: майка ми беше чудовище.

Не си спомням някога да съм я наричала нещо друго, освен майко, да съм се обръщала с някое от познатите детински умалителни; навярно съм го правила, но тя вероятно не ме е насърчавала. Нашите отношения станаха служебни много рано. Тя бе менажерът, създателят, агентът, аз трябваше да бъда продуктът. Предполагам, че едно от най-важните неща, които изискваше от мен, бе благодарност. Тя искаше да се развивам добре, но това да бъде нейна заслуга.

Нямаше точно определени планове за мен. Те бяха неясни, но затова пък големи и каквото и да постигах, то никога не беше достатъчно. Нейното упорство не бе постоянно, имаше дни и дори седмици, когато тя напълно забравяше за мен. Увличаха я други проекти, например да пребоядиса спалнята или да устрои голям прием. Дори на няколко пъти започваше работа: беше търговски пътник, а веднъж постъпи в едно ателие по вътрешна архитектура и трябваше да търси лампи и килими, които да отговарят на цветовите решения на обзавежданите стаи. Но никъде не можа да се задържи дълго, отчайваше се лесно, работата не беше за нейното равнище и тя просто напускаше.

Казваше, че не била енергична и амбициозна, макар да беше и двете. А може би не бе достатъчно енергична и амбициозна. Ако поне веднъж бе наясно какво точно иска и наистина можеше да го доведе докрай, тя нямаше да ме възприема като упрек към самата себе си, въплъщение на своя собствен неуспех и на депресията й — огромен, безформен облак първична материя, неподатлива на каквато и да е обработка, за която би получила признание.

В представата за нея, която носех в съзнанието си години наред, подобно на железен медальон, тя седеше пред тоалетката, лакираше ноктите си в кървавочервен цвят и въздишаше. Имаше тънки устни, но с червилото ги очертаваше дебело, за да прилича на Бети Дейвис^[1], и резултатът бе странна двойна уста, при което собствените й устни прозираха през фалшивите. Дори когато наближаваше четиридесетте, тя все още бе привлекателна жена, успяла да запази фигурата си. На младини имала много почитатели. В албума й имаше снимки, на които бе облечена официално или пък по бански костюми, в компанията на различни млади мъже. Тя гледаше във фотоапарата, а те гледаха нея. Особено често се срещаше един млад мъж в бял спортен костюм и голяма кола. Казваше, че почти била сгодена с него.

Нейни снимки като момиче обаче нямаше никакви, нито на родителите й, на двамата й братя или пък на сестрата, която по-късно научих, че имала. Тя почти никога не говореше за семейството си или за някогашния си живот, макар че аз успях да разбера някои неща за него. И майка й, и баща й са били много строги, много религиозни хора. Не били богати; баща й работел като началник-гара към железопътната компания „Канейдиън пасифик“. Тя направила нещо, което ги обидило — така и не научих точно какво — избягала от дома си на шестнайсет години и повече не се върнала. Работила на различни места, била чиновничка, келнерка. На осемнайсет години станала келнерка в един курорт в Мускока, където по-късно се запознала с баща ми. Младите мъже от снимките бяха курортисти. Можела да носи официалните си рокли или да ходи по бански костюм само в почивния си ден.

Баща ми не е бил на почивка там — това не беше в стила му. Запознал се случайно с майка ми, когато се отбил да види някакъв приятел. Имаше няколко техни снимки преди сватбата, на които баща ми изглеждаше притеснен. Майка ми държеше ръката му като кучешка каишка. После сватбеният им портрет. След това няколко снимки на майка ми сама, които сигурно е направил баща ми. Оттам нататък бях само аз — с лиги, потекли по завивките, захапала плюшени животни или юмруците си; баща ми отишъл да воюва, оставяйки я бременна, и нямало кой да я снима.

Баща ми се върна чак когато бях на пет години и дотогава беше само име в разказите на майка ми, в които всеки път имаше съществени различия. Понякога той беше прекрасен човек, който щеше да се върне скоро и да направи живота ни много по-добър, да го изпълни с приятни изненади: щяхме да живеем в по-голяма къща, да се храним по-добре, да имаме повече дрехи и хазаинът веднъж завинаги щеше да бъде поставен на мястото му. Друг път, когато ставах нетърпима, той беше олицетворение на възмездието, Страшния съд, който най-сетне ще ми даде да разбера; или пък (и мисля, че това най-добре изразяваше истинските й чувства) — безсърдечен подлец, който я напуснал, оставяйки я да се оправя сама с всичко. Денят, в който най-сетне той се върна, аз почти не бях на себе си, разкъсвана между надеждата и страха: какво ще ми донесе, ще ми направи ли нещо? Добър ли е, или лош? (Според двете определения на майка ми, добрите мъже помагаха на жените, а лошите им причиняваха злини.) Но когато му дойде времето, един непознат влезе, целуна майка ми, после мен и седна на масата. Той изглеждаше много изморен и говореше малко. Не донесе нищо и не направи нищо, и това си остана негов стил.

През по-голямата част от времето той просто отсъстваше. Понякога обаче му се налагаше да се върне оттам, където витаеше, обратно в действителността и тогава дори и той преживяваше мигове на своя скромна драма. Помня един неделен ден през 1955 г. — тогава бях тринайсетгодишна. Седях в кухничката и унищожавах половин портокалов сладкиш, за което по-късно щяха да ми се карат. Бях изяла вече едно парче и знаех, че заради него ще изприказват толкова приказки, колкото за половината от сладкиша, затова продължавах да ям бързо, опитвайки се да го излапам целия, преди да са ме хванали.

По това време ядях методично, настойчиво и упорито всичко, до което можех да се добера. Майка ми и аз водехме истинска война, а спорната територия бе моето тяло. Не бях напълно сигурна в това, макар че донякъде се досещах, но винаги реагирах срещу брошурките с диети, които оставяше на възглавницата ми, срещу обещанията й за дрехите (официални рокли с тюлени фусти и банелени сутиени, закачливи малки роклички, полички с тесни талии и глупави кринолини), които щеше да ми купи, ако, разбира се, отслабна, за да ми стават, срещу попарващите забележки за размерите ми, срещу молбите й да мисля за здравето си (щяла съм да умра от сърдечен удар или да получа високо кръвно), срещу специалистите, при които ме изпращаше, и хапчетата, които ми предписваха, изяждайки още едно шоколадово блокче или двойна порция пържени картофи. Издувах се видимо, неумолимо, пред очите й, втасвах като тесто, сантиметър по сантиметър, тялото ми настъпваше срещу нея през масата, в това поне бях непобедима. Бях висока един и шейсет и пет, все още растях и тежах седемдесет и пет килограма.

Както и да е: бях в кухничката и поглъщах половин портокалов сладкиш. Беше 1955 година — неделя. Баща ми седеше на едно кресло във всекидневната и четеше някаква история за убийства — любимият му начин за отмора. Майка ми се беше отпуснала на канапето и се правеше, че чете книга по детска психология — тя наистина отделяше време за този въпрос и бог й е свидетел, че правеше всичко по силите си — но всъщност четеше „Лисицата“, исторически роман за Борджиите. Аз вече го бях прочела, тайно. В двата края на канапето имаше по една миниатюрна възглавничка от лилав сатен и тези две възглавнички бяха свещени, ритуални предмети, които не биваше да се местят. Самото канапе „Честърфийлд“ бе тапицирано с някакъв грапав тъмнорозов плат със сребърни нишки. То беше покрито с прозрачен найлон, който се сваляше, когато имахме гости. Килимът — в тон с възглавничките, бе също покрит с по-плътен найлон. Абажурите на настолните лампи бяха обвити в целофан. Баща ми бе обут в чехли от кафява кожа. Майка ми и аз се бяхме нагласили по подобен начин, тъй като по това време тя ни забраняваше да ходим с обувки у дома. Къщата бе нова и тя току-що бе приключила с наредбата й. След като най-после всичко бе на мястото си, тя не даваше нищо да се пипа, да се праши или размества, докато не дойдеше отново мигът, когато разбираше каква грешка е направила. Тогава отново се появяваха бояджии и носачи и настъпваше хаос.

Майка ми не искаше нейните стаи да бъдат по-различни от стаите на другите хора, дори не искаше да са по-хубави. Тя искаше да бъдат приятни, като на всички останали, макар че представата й за останалите се изменяше всеки път, когато увеличаваха заплатата на баща ми. Може би затова стаите ни приличаха на музейни експозиции или по-точно на витрините на „Итънс“ или „Симънс“ — тези вълшебни дворци в центъра на града, опасани от трамвайни релси, към които леля Лу ме повеждаше винаги през декември. Разбира се, ние не отивахме да разглеждаме мебелите, а се отправяхме към другите витрини, където под нежните звуци на звънчетата, чрез различни механизми се въртяха феи, животни и червенобузести джуджета. Когато пораснах достатъчно, за да участвам в покупките на коледните подаръци, леля Лу бе тази, която ме водеше. Веднъж заявих, че няма да купя коледен подарък на майка си. „Но, скъпа — каза леля Лу — ще я наскърбиш.“ Не смятах, че майка ми е способна на подобно чувство, но отстъпих и й купих пяна за баня в красив, розов гумен лебед. Тя не я използва нито веднъж. Знаех предварително, че ще бъде така, и накрая я употребих аз.

Изядох и последното парче от сладкиша и станах, бутайки масата с корема си. Чехлите ми бяха огромни и пухкави — в тях краката ми изглеждаха два пъти по-големи. Повлякох се шумно и намусено, пресякох трапезарията, влязох във всекидневната и минах покрай родителите си и техните книги, без да казвам нищо. Бях си създала навика да се тътря тихо, но не и незабележимо през стаите, в които се намираше майка ми; това беше нещо като анти модно ревю, показ, чрез който исках да види и да разбере колко малък е ефектът от нейните мърморения и молби.

Възнамерявах да изляза в преддверието и после със стъпка, достойна за Снежния човек, да се кача горе така, че да разтърся цялата стълба. После щях да си вляза в стаята и да пусна някоя плоча на Елвис Пресли точно толкова високо, колкото да потисна желанието й да ми направи забележка. Вече бе започнала да се тревожи от факта, че губи способността да общува с мен. А аз нямах определени планове, действах просто според някакво неясно усещане, пасивен инстинкт. Знаех само, че искам да чуя „Хотелът на страданията“, като увелича тона колкото се може по-високо, без да има последствия от това.

Но точно когато прекосявах стаята, изведнъж някой задумка на входната врата. Някой удряше по нея със свити юмруци; после се чу шум от сгромолясващо се тяло и прегракнал мъжки глас изкрещя: „Ще те убия! Копеле такова, ще те убия“.

Замръзнах. Баща ми скочи от креслото си и се преви в боксьорска стойка. Майка ми отбеляза докъде е стигнала и затвори книгата; после свали очилата си за четене, които висяха на сребърна верижка на врата й, и погледна с раздразнение към баща ми. Очевидно виновният беше той: кой би могъл нея да нарече копеле. Баща ми се изпъна и тръгна към вратата.

— А, мистър Къри, вие ли сте — каза той. — Радвам се, че сте отново на крака и че излизате.

— Ще те съдя — крещеше гласът. — Ще те съдя до дупка! Защо не ме остави на мира? Всичко опропасти! — Гласът вече ридаеше провлечено и хрипливо.

— Сега сте малко разстроен — обади се баща ми.

Другият глас ридаеше:

— Ти обърка всичко! Този път го направих както трябва и ти го обърка! Не искам да живея…

— Животът е дар — заяви баща ми с кротко достойнство, в което имаше лека нотка на порицание, напомняща за любезния зъболекар, който даваше обяснения за наядените зъби по телевизора ни, купен преди две години. — Затова трябва да сте благодарен. Да почитате живота.

— Какво знаеш ти! — избоботи гласът. Последва трополене, гласът затихна, долавяха се само думи, сподавени като бълбукащи подводни мехурчета. Баща ми затвори тихо вратата и се върна във всекидневната.

— Не ми е ясно защо го правиш — възкликна майка ми. — Те никога не са признателни.

— Какво прави? — намесих се аз ококорена, нарушавайки от любопитство клетвата си за мълчание. Досега никога не бях чувала мъж да плаче и фактът, че понякога това може да се случи, ме възпламени.

— Когато хората правят опит да се самоубият — каза майка ми — баща ти ги връща отново към живота.

— Невинаги, Франсиз — допълни тъжно баща ми.

— Достатъчно често — заяви майка ми и отново отвори книгата си. — До гуша ми дойде от тези оскърбителни среднощни обаждания. Наистина искам да престанеш.

Баща ми беше анестезиолог в Обединената болница на Торонто. Бе следвал по настояване на майка ми, която усещаше, че идва времето на специализациите: всички казваха, че специалистите печелят много по-добре от семейните лекари. Докато той учеше, тя дори изяви желание да направи необходимите финансови жертви. А аз си мислех, че баща ми само приспива хората, преди да ги оперират. Не бях запозната с ролята му на възкресител.

— Защо хората правят опити за самоубийство? — попитах. — Как ги съживяваш отново?

Баща ми пренебрегна първата част на въпроса — беше много сложна за него.

— Изпробвам експериментални методи — каза той. — Невинаги помагат. Дават ми само най-безнадеждните случаи, когато вече са опитали всичко друго. — После продължи, обръщайки се по-скоро към майка ми, отколкото към мен: — Да знаеш само колко много от тях се радват. Че са могли… да се върнат, че им е даден още един шанс.

— Е добре — каза майка ми. — Дано само тези, които не са доволни, да пазят недоволството за себе си. Само си губиш времето, ако питаш мен. Те просто ще правят нови опити. Ако наистина са го искали, ще си мушнат един пистолет в устата и ще натиснат спусъка. Това изключва всякакъв шанс.

— Не всеки — прекъсна я баща ми — притежава твоята решимост.

Две години по-късно научих нещо друго за баща си. Живеехме в нова къща с по-голяма, внушителна, облицована с дърво трапезария. Майка бе поканила гости на вечеря — две семейства, за които насаме твърдеше, че не са й симпатични. Но въпреки това трябвало да ги покани, защото били колеги на баща ми, важни личности в болницата, а тя се опитвала да го подпомогне в кариерата му. Тя не обърна никакво внимание на думите на баща ми, че за кариерата му е без всякакво значение дали ще покани тези хора на вечеря, или не. Просто се зае и направи вечеря, независимо от всичко. Когато най-сетне разбра, че той казва истината, престана да дава вечери и започна да пие малко повече. Но сигурно началото е било преди онази вечер, от която си спомням менюто: пилешки гърди в бял сос с ориз и гъби, купички желирана салата от червени боровинки и целина, отгоре с майонеза, печени картофи и сложен десерт с мандарини, сос от джинджифил и някакъв шербет.

Аз стоях в кухнята. Бях на петнайсет години, достигнала максималните си размери: висока един и седемдесет и две, тежах около сто и десет килограма. Вече не присъствах на вечерите, които устройваше майка ми; беше й омръзнало да показва дъщеря си, която приличаше на кит и никога не си отваряше устата, освен за да сложи нещо в нея. Аз обърквах цялото изящество на нейните свещенодействия като домакиня. Независимо че се радвах на възможността да я злепоставя пред непознати хора, губех увереността си, защото от тяхна гледна топка моята пълнота беше нещастие — нещо като гърбица или конски крак^[2], а не, както аз си мислех, отрицание на майка ми, моя лична победа. Така че само по отношение на майка си изпитвах мрачно удоволствие от теглото си; спрямо всички останали, включително и баща ми, то ме потискаше. Но не можех да спра.

И така, стоях в кухнята, подслушвах и унищожавах това, което за всеки случай бе приготвено в повече, както и различни остатъци. Те бяха стигнали вече до десерта, а аз омитах пилето, салатите от боровинки и картофите, като слушах с едно ухо разговора в другата стая така, както се слуша блудкава радиопиеса. Стана ясно, че един от лекарите, които ни бяха на гости, участвал във войната, и то предимно в Италия; другият също постъпил във войската, но така и не стигнал по-далеч от Англия. Обикновено в такива разговори баща ми също съобщаваше, че е взел участие, и толкова. Бях подслушвала подобни разговори и друг път и те не ме интересуваха. А от военните филми, които гледах, стигнах до заключението, че жените нямат кой знае каква роля във войната, освен ролята, която и без това играят.

Мъжът, който бе служил в Италия, разказа един от своите подвизи и след общия дълбокомислен шепот попита:

— Къде беше твоята база, Фил?

— Ами, хм — промърмори баща ми.

— Във Франция — обади се майка ми.

— А, значи след нахлуването — каза другият мъж.

— Не — отвърна майка ми и се изкиска.

Ставаше опасно: напоследък по време на вечерите, които даваше, тя все се кискаше. Това кискане, което започваше неизвестно защо и трудно се поддаваше на контрол, бе изместило гръмкия и весел смях, който тя използваше в компания така точно, както бухалка за бейзбол.

— О-о — каза любезно мъжът от Италия — какво правеше там?

— Убивал е хора — отвърна чевръсто и с охота майка ми, сякаш разказваше някакъв виц.

— Фран — обади се баща ми. Това беше предупреждение, но в тона му имаше и молба — нещо ново и необичайно.

В този момент аз оглозгвах последните месца от пилешките гърди, но спрях, за да чувам по-добре.

— Е, да, всеки, който е бил на война, убива, нали? — намеси се другият мъж.

— От упор ли? — попита майка ми. — Бас държа, че не сте убивали от упор.

Всички замълчаха точно както се млъква, когато стане ясно, че ще се случи нещо неочаквано и може би неприятно. Представих си как погледът на майка ми минава по напрегнатите лица, избягвайки очите на баща ми.

— Той беше в разузнаването — каза тя важно. — Като го гледате, не можете да повярвате, нали? Пуснали са го на противниковата територия и е работил с френската съпротива. Никога не отваря дума за това, но говори френски като французин; то и по фамилното му име личи.

— Ами — намеси се една от жените. — Винаги съм искала да отида в Париж. Наистина ли е толкова красив?

— Той е трябвало да убива онези, които били смятани за предатели — продължи майка ми. — Трябвало е просто да ги отвежда някъде и да ги разстрелва. Хладнокръвно. Понякога дори не знаел дали убива този, когото трябва. Как ви се вижда? — Гласът й трепереше от възторг и възбуда. — Най-смешното е, че той не обича да говори за това… смешното е… веднъж той ми каза, че страшното е това, че започнало да му харесва.

Един от мъжете се изсмя нервно. Станах и се измъкнах с пухкавите си чехли към стълбата (когато исках, можех да стъпвам съвсем тихо) и се снижих някъде по средата й. Както се очакваше, миг след това баща ми влезе в кухнята през люлеещата се врата, следван от майка ми. Явно бе разбрала, че е отишла твърде далеч.

— Няма нищо лошо в това — обясняваше тя. — Ти си участвал в справедливо дело. Ти въобще не умееш да се покажеш пред хората както трябва.

— Помолих те да не говориш за това — каза баща ми. Беше много ядосан, разярен. Тогава за първи път разбрах, че може да изпитва ярост; обикновено беше много кротък. — Ти нямаш понятие какво беше.

— Според мен е прекрасно — каза майка ми искрено. — Изисквало е истинска смелост, не мога да разбера какво лошо има в…

— Млъкни — прекъсна я баща ми.

Всичко това се случи по-късно; в началото него го нямаше и може би затова в паметта ми той е по-добър от майка ми. После беше зает с учене. Той бе човекът, който не трябваше да бъде обезпокояван, а след това прекарваше много време в болницата. Така и не му стана ясно как да се държи с мен, макар и да не беше неприязнен, а само вглъбен в себе си.

Вършехме мълчаливо малкото, което правехме заедно. Например той започна да отглежда пълзящи, декоративни растения — папрати и бегонии. Ако имаше време, обичаше в съботните следобеди да се върти около тях, да реже филизи и да ги засажда в саксии, слушайки по радиото предаванията на Метрополитън опера. Тогава ми позволяваше да му помагам. Тъй като почти не говореше, аз си представях, че неговият глас е гласът на Милтън Крос, който приятелски и компетентно описваше костюмите на певците и страстите, трагедиите или щастието, които ги сполитаха. И така той пуфтеше с лулата, към която се пристрасти, след като остави цигарите, човъркаше своите растения и ми разказваше за промушени, изоставени или измамени любовници, за ревност и за лудост, за вечната любов, по-силна от смъртта; после из стаята се понасяха смразяващи гласове, от които настръхвах, сякаш самият той ги бе призовал. За мен той бе магьосник, който вика духове, шаман със сух, безпристрастен глас на стар оперен коментатор в смокинг. Или поне така си го представях, съчинявайки разговорите, които бих искала да водя с него, но които никога не водих. Исках да ми обясни истината за живота, която майка ми не желаеше да ми разкрие и за която вероятно е знаел нещо. При това бе воювал, убивал бе едни хора, други възкресявал. Все очаквах да ме посъветва, да ме предупреди, да ме поучи, но той не направи нито едно от тези неща. Може би е имал чувството, че не съм негова истинска дъщеря; видя ме за първи път, когато бях на пет години, и се отнасяше към мен по-скоро като към колежка или съучастничка, но не като към дъщеря. Всъщност каква беше нашата тайна? Защо не се върна в отпуск нито веднъж през тези пет години? Майка ми също задаваше този въпрос. Защо и двамата се държаха така, като че ли той дължеше нещо на майка ми?

Имаше и други разговори, които подслушвах. Качвах се в банята на горния етаж, заключвах вратата и пусках крана, за да мислят, че си мия зъбите. После премествах килимчето, за да не ми изстиват коленете, и ги слушах по тръбата. Все едно че имах телефонна връзка с кухнята, където вдигаха повечето от своите скандали, или по-точно майка ми ги вдигаше. Затова и чувах нея много по-лесно, отколкото баща ми.

— Защо веднъж не се опиташ и ти да направиш нещо с нея? Тя е и твоя дъщеря. Аз съм вече почти безсилна.

Баща ми: мълчание.

И веднъж:

— Ти си нямаш представа какво ми беше да я отгледам сам-сама, докато ти там си се забавлявал.

Баща ми:

— Не съм се забавлявал.

И веднъж:

— Като че ли аз съм искала да я раждам. Като че ли аз съм искала да се омъжвам за теб. Ако искаш да знаеш, моята беше най-трудна.

Баща ми:

— Съжалявам, че не стана така, както си искала.

И веднъж, когато беше много ядосана:

— Ти си лекар, не ми ги разправяй, че не си могъл да направиш нещо.

Баща ми: недоловимо.

— На мен ли тия кретенизми. Толкова хора си убил.

Отначало бях шокирана преди всичко, че майка ми каза „кретенизми“. Пред хората, дори и пред мен, тя се стараеше да бъде дама. По-късно се опитах да разгадая какво е имала предвид, но когато повтаряше: „Ако не бях, тебе нямаше да те има“ — аз вече не й вярвах.

Ядях в знак на протест срещу нея, но ядях и от паника. Понякога ме обземаше страх, че наистина ме няма, че съм някаква лоша случайност: бях я чувала да ме нарича случайност. Дали не исках да стана тежка, тежка като камък, за да не може да се отърве от мен? Какво бях сторила? В клопка ли държах баща си, ако наистина ми беше баща — живота на майка си ли бях опропастила? Не смеех да попитам.

Известно време исках да бъда оперна певица. Макар че бяха дебели, те носеха екстравагантни дрехи, никой не им се присмиваше, обичаха ги и им се възхищаваха. За съжаление не можех да пея. Но винаги ме е привличала мисълта, че мога да застана пред всички, да се развикам, колкото ми глас държи, за омразата и любовта, за яростта и отчаянието, да крещя с пълни дробове и от това да излезе музика. Ето това би ме задоволило.